Определение № 160 от 16.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1844/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. К. С. ,чрез адв. Т. П. срещу решение №1320 от 22.12.2023г.по в.гр.дело № 1519/2023г. на Окръжен съд-Бургас ,с което е потвърдено решение №1194 от 30.05.2023г по гр.д № 18/2023г на Бургаски районен съд .Отхвърлен е иск на А. К. С. за сумата 11910 евро,представляваща законна лихва за забава върху главницата от 25000 евро по т. 3 от споразумение за прекратяване на предварителен договор за продажба на недвижим имот от 23.10.2017 г., която главница е присъдена с решение № 76/15.09.2020 г. по в.гр. д. № 79/2020 г. по описа на Апелативен съд – Бургас. Искът е предявен след като воденото между страните гражданско дело е приключило без съда да присъди исканата законна лихва,понастоящем заявена за периода от 24.11.2017 г. до датата на плащане 04.08.2022 г.,със законните последици. Искът е по чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен поради сключено между страните на 04.08.2022г споразумение, имащо характер на извънсъдебна спогодба за дължимото от ответника „Антик 2004”ООД и предвид уговореното в него погасяване на всички задължениея на дружеството към ищцата свързани със съдебното производство по приключилото гражданско дело след изпълнение на споразумението с превод на сумата 36731,45лв,безспорно платени в уговорения размер след уточнени между страните прихващания. След като споразумението, имащо характер на договор за спогодба е било изпълнено от страна на „АНТИК 2004”ООД,, ищцата А.С. чрез пълномощника си адв.Т. П. е предявила по исков ред настоящата претенция на 04.01.2023г Ищцовата страна е поддържала ,че това нейно вземане е извън обхвата на споразумението. Обратното са приели съдилищата с отхвърлянето на иска по възражение на ответника „Антик 2004“ ООД,основаващо се на договора за спогодба. Въззивният съд е изяснил ,че А. С., украинска гражданка към момента на завеждане първоначалния иск, е била в договорни отношения с ответника „АНТИК 2004“ ООД по сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот в [населено място] ,като при възникнал спор относно прекратяването му съгласно споразумение от 23.10.2017 г,заедно с други искове същата е предявила иск за осъждане на ответника да плати /да върне/ сумата от 68247евро, ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска до окончателното плащане. Искът е предявен на 24.11.2017г.и е образувано гр. дело № 1773/2017г. по описа на ОС Бургас. Постановеното решение № 267 от 20.07.2018г. по това дело е потвърдено от АС Бургас Въззивното решение е обезсилено от ВКС с решение № 289/26.02.2020 г по гр.д. № 950/2019 г., IV г.о. Съставът на ВКС е приел, че паричният иск е разгледан на непредявено основание. Делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на БАС с указания,че този иск не се основава на чл.55, ал.1 ЗЗД, а на спогодбата то от 23.10.2017 г. След връщане на делото, с решение № 76/15.09.2020 г по в.гр.д. № 79/2020 г. по описа на Апелативен съд – Бургас,постановеното първоинстанционно решение № 267 от 20.07.2018 на ОС Бургас е отменено изцяло в обжалваната част и на ищцата е присъдена сумата от 25 000 евро – главница, дължима по т. 3 от споразумение за прекратяване на предварителен договор за продажба на недвижим имот, сключено между страните на 23.10.2017г., Това присъждане по решението е влязло в сила на 18.06.2022 г.,съобразно изхода по гр.д. № 754/2021 г. на IV-то ГО на ВКС. В определението, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение е отчетено, че между страните е била постигната спогодба по чл. 365 ЗЗД, обективирана в споразумението от 23.10.2017г.. Пред касационната инстанция вече е било безспорно, че продавачът е върнал на купувача сума в общ размер на 33 500 евро, останал е задължен с 25 000 евро, така както е установено в т. 3 от споразумението между страните. Съдебноделоводните разноски са били определени предвид отхвърлените и уважени части от всички предявени по делото искове (не всички са обжалвани), като са съобразени и разходите, сторени при първата касация по делото,по който въпрос частната жалба на ответника е приета за неоснователна. Ответникът по иска е изтъквал, че не е било изпълнено условие по споразумението кредиторът да посочи банковата си сметка,респ. липсата на съдействие от негова страна ,за да бъде преведена уговорената сума от 25 000 евро. Ответникът не е оспорвал, че я дължи с отговора на исковата молба .В определението по гр.д. № 754/2021 г. на IV-то ГО на ВКС е изтъкнато обаче ,че в спор за разноски няма как тепърва съдът да се произнася по приложението на чл. 97 ЗЗД във връзка с дълга, предмет на иска. Ако търговското дружество е имало желание, можело е да плати сумата, за която твърди, че всъщност не оспорва.За неотносими във връзка с разноските са приети съображенията, развити по приложението на чл. 20а ЗЗД и чл. 63, ал. 1 ЗЗД и дали ответникът не е платил признавания дълг от 25 000 евро поради неоказано съдействие от кредитора. След влизане в сила на въззивното решение, страните са сключили. споразумение на 04.08.2022г, съгласно което уреждат отношенията си „с цел избягване на бъдещи разноски по образуване на изпълнителни дела” по силата на което споразумение на основание чл.103 от ЗЗД прихващат насрещните си изискуеми и ликвидни задължения,описани в споразумението като по този начин останалото задължение на „АНТИК 2004“ ООД към А.С. възлиза на 36731.45лв. (т.1,т.2) Дружеството е поело задължение да плати на А.С. тази сума в петдневен срок от подписване на споразумението. Не се спори ,че тази сума е платена ,както се установява и от представеното платежно нареждане от 04.08.2022г.Посочено е в споразумението, че с извършеното прихващане и с превеждане на сумата изцяло се погасяват всички задължения на „АНТИК 2004“ ООД към А. С. свързани със съдебното производство образувано под номер 1773/2017г. по описа на ОС Бургас. Въззивният съд е потвърдил крайния извод на РС Бургас за неоснователност на иска, но не и становището на първата инстанция за обективна новация. Споразумението от 04.08.2022г. сключено между страните е извънсъдебна спогодба по смисъла на чл. 365, ал.1 ЗЗД, която обвързва страните. Изтъкнато е съдържанието на споразумението, с което страните са уредили спора си по отношение на това какво дължи ответника на ищеца и какво ответника на ищеца, извършили са прихващане и са определили срок на ответника в който да плати задължението си. Според разпоредбата на чл. 365, ал. 1 ЗЗД, с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Разпоредбата на чл. 365, ал. 2 ЗЗД предвижда, че с взаимните отстъпки могат да се създадат, да се изменят или да се погасят и правоотношения, които не са били предмет на спора. Предмет на процесното споразумение са вземания, които са били предмет на гр. дело № 1773/2017г. по описа на ОС Бургас и гр. дело № 79/2020г. на Апелативен съд-Бургас.По това дело е бил предявен иск за лихви и по този иск няма произнасяне. Според въззивния съд, при сключване на споразумението страните са взели предвид присъдените суми, както са в постановеното решение и че няма присъдени лихви.Причината поради което няма присъдена лихва е без значение доколко страните вземат предвид дължими суми.Счели са, че са уредили тези отношения и са били със съзнанието,че нямат други неуредени отношения свързани с гр.дело 1773/2017г. по описа на ОС-Бургас.Именно доколкото към сключване на споразумението с решението няма присъдени лихви, претенцията им в друго производство след сключването на споразумението противоречи на споразумението, след като с него е прието,че страните уреждат отношенията си по отношение на гр.дело №1773/2017г. Некоректно е поведението на ищцата да предяви претенцията си за лихви, след сключване на споразумението,съзнавайки,че ако иска е предявен по рано, то това би било пречка за сключване на споразумение. С тези мотиви в обжалваното въззивно решение е прието ,че претендираната сума не се дължи от ответника,поради сключеното споразумение от 04.08.2022г. в което е декларирано, че страните уреждат отношенията си свързани с гр.дело №1773/2017г., в което производство е била претендирана лихва, но не е присъдена. В споразумението изрично е посочен размерът на дължимата сума,както и че страните заявяват, че с така подписаното споразумение окончателно са уредили отношенията – т.4 и т.5. От така използвания термин "окончателно" въззивният съд е направил извод, че окончателното уреждане на спора касае и претенцията за обезщетение за забава за минал период. Посочено е ,че съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Предвид обстоятелството, че страните са уговорили, че "окончателно" са уредили отношенията си, прието е ,че предметът на уреждане включва и акцесорните задължения за обезщетения за забава, защото само тогава добива смисъл квалификацията "окончателно" в съдържанието на споразумението, което цели предотвратяване на съдебно производство за установяване на задълженията, включително и тези за обезщетения за забава и обременяването с допълнителни разноски на всяка от страните. В касационната жалба на А. К. С. ,чрез пълномощник адв. Т. П. се съдържа оплакване за превратно и неправилно прилагане на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорите. Предметът на спогодбата е изрично записан в нея и касае единствено изпълнението на влязлото в сила решение с оглед наличието на насрещни изискуеми и ликвидни задължения в решението, описани в т.2 и т.3 ( първия раздел на споразумението). Единствената цел на споразумението, записаната в него, е избягване на бъдещи разноски по образуване на изпълнителни производства. Неправилно е тълкуването на съда ,че споразумението включва други въпроси,за които липсва изразена воля на страните,като уреждане на спор относно дължими лихви за забава. В изложение са формулирани два въпроса: 1) При тълкуване на процесното споразумение ,въззивният съд следвало ли е съгласно чл. 20 ЗЗД да търси действителната обща воля на страните ,като вземе предвид и отделните уговорки ,във връзка едни с други ,и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от съглашението ,с оглед целта на споразумението,договора за лизинг,обичаите в практиката и добросъвестността. Изтъква се основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК поради противоречие с практика на ВКС,формирана в решение № 318/2011г по гр.д. № 182 / 2010 г. на Четвърто г.о ;решение № 32 /2015г по т.д № 485/2014г на Второ т.о и решение № 81/2009г по т.д № 761/2008г на Първо т.о; 2) Предвид ясно заявената воля на страните в споразумението изпълнението на влязло в сила решение по гр.д № 1733/2017г по описа на ОС Бургас с оглед наличието на насрещни изискуеми и ликвидни вземания ,описани в т.2 и т.3 от споразумението ,следва ли споразумението да се приема ,че включва и въпроси ,които са извън диспозитива на решението ,чието изпълнение се търси, и които не са включени изрично в споразумението. По този въпрос се сочи основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, като касатрът се позовава и на очевидна неправилност на решението –чл. 280,ал.2 ГПК. В отговор насрещната страна „АНТИК 2004“ ООД оспорва да е налице основание за допускане на жалбата до касационно разглеждане. Съображения са развити от пълномощника адв.М. Б.. Поставени са въпроси в оспорване правилността на изводите на съда, формирани в съответствие с установената практика на ВКС по тълкуване на договор за спогодба. Изложената от касатора съдебна практика не кореспондира със зададените въпроси ,нито с решаващите изводи на съда и не е налице основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК ,не се обосновава и основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК Липсва общият и допълнителните критерии за допускане до обжалване по поставените въпроси,не е налице изтъкваната очевидна неправилност на решението,споразумението е тълкувано според действителната воля на страните, изразена в него. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита ,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Формулираните въпроси по същество изразяват оспорване на начина, по който въззивният съд е извел съдържанието на договора по критериите за тълкуване в чл. 20 ЗЗД и за недопустимост обективираната и изразена воля на страните да се подменя с предполагаема воля чрез тълкуване. Първият въпрос е за принципно установените критерии при тълкуване на договорите поначало, вторият формулиран въпрос пряко задава поддържания от касаторката тълкувателен извод,че диспозитива на постановеното по делото решение следва да е определящ при тълкуването кои права засяга спогодбата сключена след влизането му в сила. Този преформулиран довод не кореспондира с установите в практиката на ВКС критерии по прилагане на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите и не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по поставения въпрос. Не е налице противоречие с установената практика на ВКС по прилагане на чл. 20 ЗЗД по първия поставен въпрос. Въззивният съд не е издирвал предполагаема воля, не това е съдържанието на решаващите мотиви .Като извънсъдебна спогодба между договарящите, в конкретното споразумение са обособени два раздела ,като в първия раздел са констатациите на страните относно присъденото по приключилия с влязло в сила решение спор по гр.д №1773/2017г на ОС Бургас в частта за вземането и присъдените разноски ,а също и наличните по сметки на съдилищата гаранции и обезпечения,внесени от страните във връзка с воденото дело.Тези обстоятелства са взети предвид от решаващия съд при тълкуване на уговорките в следващия раздел на спогодбата. В него страните определят тези насрещни вземания (т.2 и т.3 от констативната част на споразумението) като изискуеми и ликвидни, извършва се прихващане, сочи се остатъка от 36731,45лв, като се уговаря срок и начин за плащането му „с цел избягване на бъдещи разноски по образуване на изпълнителни производства” В този раздел на спогодбата са и същинските им уговорки ,по- конкретно тълкуваната спорно от страните клауза по т.3 от същия раздел. Съдът е направил извод за отказ от претенции от страна на кредитора А.С. след прихващането и след плащане, на „всички задължения на „Антик 2004” ООД към А.С., свързани със съдебното производство”. Явно изявеното в тази клауза е, че те се погасяват. Настоящата ищца и касатор е била ищец по посоченото дело ,нейната искова молба е индивидуализирала по явен начин една от претенциите ,по- конкретно поискано присъждане на лихва за забава в размер на законната върху вземането,считано от предявяване на иска.Тази лихва не е била присъдена от съда с решението /поради това липсва в констативната част на споразумението/. Ето защо съдилищата са приели ,че споразумението обхваща и това задължение. В обхвата на споразумението са и други уговорки ,взети предвид от съда. Като страна по делото, задължена да върне сума от 25000 евро по т.3 от споразумение за прекратяване на предварителен договор и при постановено осъдително решение ,влязло в сила за това вземане дружеството е имало внесена по сметка на ВКС гаранция по реда на чл.282 ГПК ,а в негова полза е имало внесено от насрещната страна обезпечение по исковете преди завеждането им по реда на чл.391 ГПК, във вр чл.180,чл.181 ЗЗД ,част от които отхвърлени. След прихващане на база присъденото по решението,страните се споразумяват и за това всяка от тях да освободи от претенции насрещните обезпечения и гаранции, изисквани и внесени във връзка с делото.Заявява се по т.4 от споразумението ,че окончателно са уредени отношенията, във връзка с които е дадена гаранцията ,внесена от ответника пред ВКС за спиране изпълнението на невлязлото в сила въззивно решение по чл.282 ГПК /т.е решението ,отменено при първото касационно обжалване/. В т.5 от споразумението правоимащото дружество Антик 2004 ООД се съгласява сумата ,внесена за да обезпечи евентуални негови вреди от наложените обезпечителни мерки да бъде освободена,признава правото на А.С. да я получи в цялост,заявява отпадане на обезпечителната нужда за него ,също заявява, че отношенията във връзка с които е дадено обезпечението са окончателно уредени /обезпечение по ч. гр.д №1669/2017г на ОС Бургас/,че няма да търси изпълнение от обезпечението и „подобни действия биха били без основание”- т.е че дружеството няма да търси компенсация и по този начин обективира отказа на тази страна от предявяването на една имуществена претенция. Съответно на установената практика на ВКС тези изявления са възприети от въззивния съд като засягащи материалноправните отношения, дължимото по облигацията между страните, а не като отказ от процесуални права /като правото на иск, или правото на принудително изпълнение/,които са субективни права от публичноправно естество .Съобразена е тяхната реципрочност при тълкуване на изявленията за окончателно уреждане на отношенията, свързани с дълга.Претенцията за лихви,заявена след споразумението действително не е изрично описана в нито една клауза от спогодбата ,от което обаче не следва задължително,че тя е извън нейния договорен обхват, както се поддържа от касаторката. Лихва върху първоначално заявената искова главница от 68247 евро е била поискана за присъждане като законна последица по евентуалния иск за връщане на платеното по предварителния договор ,считано от подаването на исковата молба 24.11.2017г по образуваното гр.д № 1773/2-17 на ОС Бургас. След отхвърляне на главните искове за обявяване на предварителния договор за окончателен и иска за унищожаемост на споразумението по прекратяване на договора ,паричният иск е бил частично уважен с решение от ОС Бургас от 20.07.2018г,но без присъждане на законната лихва върху главница от 58 500евро. След обезсилване на потвърждаващото въззивно решение на Бургаски АС при първото касационно обжалване и връщане на делото за ново разглеждане от въззивна инстанция ,в тази осъдителна част първоинстанционното решение е изцяло отменено,като с решение №76/15.09.2020г по гр.д 79/2020г на Бургаски АС е присъдена сума от 25000 евро дължима по т.3 от споразумение между страните за прекратяване на предварителен договор с дата 23.20.2017г, т.е при зачитане на указанията на касационната инстанция по основанието на иска и квалификацията в тази част,и отново без да се присъжда законна лихва с решението ,считано от определена дата .Следва да се отбележи ,че по гр.д № 1773/2017 на ОС Бургас още с отговора на исковата молба ответникът признава задължение за плащане в този размер именно на основание спогодбата,заявил е готовност за плащането му, но е оспорвал да е изпаднал в забава, тъй като съгласно т.3 от споразумението с дата 23.10.2017г се е задължил да плати 25 000 евро не по- късно от 15.11.2017г по посочена от купувача банкова сметка,каквато купувачът А.С. не е посочила.Съгласно т.4 от същото споразумение именно с плащането по посочена сметка се считат за окончателно уредени отношенията,като банкова сметка не е била посочена и при предявяването на исковата молба (чл.127,ал.4 ГПК). Тези доводи на ответника не са били решаващо обсъждани от съдилищата по приключилото дело,след като лихва за забава не е присъждана с първоинстанционното решение. Едва след влизане в сила на въззивното решение на Бургаски апелативен съд/съгласно определение №451/02.06.2022г на ВКС,Четвърто г.о /с молба от 23.06.2022г пълномощникът на ищцата адв Т. П. се позовава на чл. 250, ал.1 ГПК като иска допълване на първоинстанционното решение с присъждане на лихва върху частично уважената главница,от датата на исковата молба. Тази молба е оставена без разглеждане от Бургаски ОС като просрочена с определение, влязло в сила на 02.11.2022г като необжалвано, но междувременно страните са постигнали извънсъдебното споразумение на 04.08.2022г, според т.2 от което „АНТИК 2004”ООД се задължава да плати в петдневен срок сумата 36737,45лв по посочена банкова сметка с титуляр пълномощника на ищцата адв. Т. П. .В т.3 страните се съгласяват ,че с извършено по т.1 от споразумението прихващане и превод на сумата по т.2 от споразумението ,изцяло се погасяват всички задължения на „АНТИК 2004”ООД към А.С. ,свързани със съдебното производство по гр.д.1773/2017г по описа нса ОС Бургас. Към този момент, молбата на ищцата по чл.250 ал.1 ГПК за допълване на решението с присъждане на законна лихва е на производство именно по това дело. Предмет на спорно тълкуване при спогодбата,сключена при конкретните обстоятелства на 04.08.2022г,е нейния обхват и обективира ли се в рамките на взаимните отстъпки реципрочен отказ от страна на А.С. като кредитор ,в часност касателно лихвата неприсъдена с решението, при декларация на правоимащата, че „изцяло се погасяват всички задължения” на насрещната страна,свързани със съдебното производство по дело 1773/2017 на ОС Бургас .(т.3 от споразумението ) и по- конкретно обхванати ли са от това изявление така поисканите лихви, които действително не са били предмет на присъждане по приключилото дело. Критериите за тълкуване на договорите, изяснени в практиката на ВКС по прилагането на чл.20 ЗЗД изискват отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други ,всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, което изискване не е нарушено от въззивния съд. При тълкуване на постигнатите уговорки следва да се отчита връзката с изявеното от правоимащата да получи плащане А.С. /кредитор/ ,че след превеждане на договорената сума изцяло се погасяват всички задължения на насрещната страна, свързани с делото.Колкото до целта на договора при извънсъдебна спогодба ,тя не се изчерпва с „избягване на бъдещи разноски по образуване на изпълнителни производства”както ограничително се възприема от касаторката с довод, че споразумението е само за избягване на принудително изпълнение и затова се ограничава до изрично присъденото по съдебнното решение като изпълнително основание .По изтъкнатия начин – избягване на бъдещи разноски ,в споразумението е изразеното разбирането на двете страни за ползата от спогодбата.Договорът за спогодба е самостоятелен, неформален и консенсуален договор. Целта по дефиниция /чл.365,ал.1 ЗЗД/ е страните да прекратят един съществуващ спор или да избегнат един възможен спор. В съдебната практика целта на договора също се свързва с внасяне на определеност и яснота в отношенията на страните, като се сложи край на правния спор (Решение №50/30.07.2019 г. по т. д. № 1883/2018 Първо т.о).Съдът е длъжен да се съобрази с договорката между страните, постигната чрез спогодба и да приеме, че отношенията между тях са такива, каквито те са уговорили, след като същите свободно са уредили изцяло или отчасти съществуващ помежду им спор, чрез взаимни отстъпки. Договорът за спогодбата е способ за разрешаване на спорове, чрез взаимни компромиси. (Решение № 249 от 27.12.2011г. по гр.д.№ 1037/2010г.на ІІ г.о.) Законът предоставя на страните възможност - въз основа на направените взаимни отстъпки, те да могат да създават, изменят или погасяват всякакви правоотношения, включително и такива, които не са предмет на конкретния спор /чл.365 ал.2 ЗЗД/. Няма съмнение ,че страните индивидуализират по договорен път предмета на спогодбата си и нейния регулиращ обхват върху своите правоотношения с различен източник /договорни,извъндоговорни / Страна по спогодбата може да преодолява нейното действие, само ако оспори нейната валидност. Несъмнено спогодбата е приложима и в отношенията между страни по приключил с влязло в сила решение съдебен спор, и когато има за предмет преобразуващо уреждане на правоотношенията,довели до този спор. Като всеки друг договор, споразумението има силата на закон за страните и основателността на претенциите и на двете страни ,въведени като предмет на спора, зависи от изпълението на уговорките по това споразумение (реш.985/2004г по т.д №97/2004 ТК 2-ро т.о, реш.№ 249 от 27.12.2011г. по гр.д.№ 1037/2010г.на ІІ г.о., реш. № 134/2019 по гр.д.№ 4255 / 2018г. на ІІІ г.о. на ВКСи др) Както всеки договор,спогодбата се тълкува съгласно установените в чл.20 ЗЗД критерии. При тълкуването на неясни или спорни клаузи съдът следва да съобразява действително изразената,а не предполагаемата воля на страните, в който смисъл е и установената съдебна практика на ВКС в решение №81/2009 по т.дело № 761/2008г, І т.о, решение № 151 от 19.01.2004г. по гр.д. 162/20003г. на ВКС, І г.о., решение от 10.03.2006г. по гр.д. 47 /05г. на ВКС, ІІ г.о. решение № 80 /2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г. на ІV г.о. и др., Въззивното решение не е в противоречие с установената съдебна практика по прилагането на чл.20 ЗЗД поради приетото от Бургаски окръжен съд ,че след компенсациите по споразумението и предвид взаимните отстъпки, лихвата е обхваната от неговия предмет както е бил означен - като свързан с воденото дело,по което тази лихва е била поискана, но не е била присъдена.Има изявление на правимащата страна за погасяване на всички задължения на насрещната страна,свързани с това посоченото съдебно производство. Различен е случая по решение №32/2015г по т. д. № 485/2014 г на Второ т.о,предпоставил отговор на правния въпрос по тълкуването на сключено между увреденото лице и застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” извънсъдебно споразумение ,включващо дължимостта и размера на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, без споразумението да е включвало изрично законни лихви - по смисъла на чл. 223, ал. 1 и ал. 2 КЗ/отм/ вземане различно от обезщетението за неимуществени вреди за увредените лица, заявили в споразумението, че нямат други претенции към застрахователя по повод претърпените вреди. Даденото от ВКС ,ТК разрешение отчита ,че в този случай застраховател не може да се позове на преобразуващото действие на споразумението ,за да отклони претенцията за лихви и не може да се приеме,че постигнатото от страните съгласие касае и вземанията за лихви,защото те не са част от самото обезщетение за вреди (имуществени или неимуществени),а представляват предвидена от закона последица от забавата за неговото плащане. В разгледания по т.д. № 485/2014 г на Второ т.о на ВКС случай споразумението не е обхващало лихвите чрез отказ от претенция за тях, защото към момента на сключване на споразумението не е имало съдебен или извънсъдебен спор със застрахователя по такава претенция.В настоящия случай въззивният Бургаски окръжен съд решаващо е отчел различни факти Имало е заведено и приключило гражданско дело между страните,претенциите на кредитора А. С. са били заявени в исковата молба,включително искането за лихви, поради което независимо как е приключило производството по тази претенция и дали изобщо е приключило към датата на споразумението, изяснява се каква е общата воля на страните по спогодбата предвид заявеното в клузите по т.3, т.4, т.5 ,че с нея отношенията свързани с конкретното производство /гражданско дело/ се уреждат окончателно. Не е налице основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Предвид гореизложеното, не се констатира основание за квалифициране на решението като очевидно неправилно. Законът не е приложен превратно. Следва да се присъдят разноски за ответника по касационната жалба, платените за адвокатска защита 3000 лева Воден от горното Върховният касационен съд,ІІІ г.о.