Определение № 45 от 07.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3250/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата З. Х. Х., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. В. К., и по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ), подадена чрез прокурор Р. И., срещу решение № 123/20.05.2025 г., допълнено в частта за разноските с определение № 387/04.07.2025 г., постановени по възз. гр. дело № 83/2025 г. на Великотърновския апелативен съд (ВтАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 648/01.12.2024 г., поправено с решение № 45/24.01.2025 г., постановени по гр. дело № 921/2023 г. на Великотърновския окръжен съд (ВтОС), ответната ПРБ е осъдена да заплати на ищцата Х., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, следните суми: сумата 18 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от повдигнато обвинение в извършване на престъпление по досъдебно производство № 11/2017 г. на ОслО при Великотърновската окръжна прокуратура (ВтОП), по което ищцата е оправдана с влязла в сила на 25.01.2023 г., присъда № 13/14.03.2022 г. по н.о.х.д. № 591/2021 г. на Великотърновския районен съд (ВтРС), потвърдена с решение № 7/25.01.2023 г. по в.н.о.х.д. № 227/2022 г. на ВтОС, ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 25.01.2023 г. до окончателното й изплащане, като този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 100 000 лв., ведно със законната лихва върху нея; както и сумата 2 650 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от същото обвинение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.01.2023 г. до окончателното й изплащане; в тежест на ответника са възложени разноски по делото. Ищцата Х. обжалва въззивното решение в частта, с която искът й за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 18 000 лв. до сумата 50 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, а ответната ПРБ – в частта, с която този иск е уважен за сумата 18 000 лв., ведно със законната лихва върху нея. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в законоустановения срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежащите на касационно обжалване части от въззивното решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, т.е. навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищцата З. Х., също чрез адв. К., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) кои са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от лицето вследствие незаконно обвинение, и длъжен ли е съдът да съобрази конкретните обстоятелства, имащи значение за размера на обезщетението, с обществения критерий за справедливост; и 2) какви статистически данни и критерии следва да бъдат преценени от съда, за да се съобразят икономическите условия в страната и стандарта на живот при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. По отношение на първия въпрос жалбоподателката-ищца навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по този въпрос в противоречие с решение № 40/13.05.2020 г. по гр. д. № 2683/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 88/16.07.2018 г. по гр. д. № 4209/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 377/19.06.2024 г. по гр. д. № 4064/2023 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В тази връзка са посочени и определения по чл. 288 от ГПК, които обаче не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съгласно разясненията, дадени с тълкувателно решение (ТР) № 2/2010 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на втория въпрос от страна на ищцата се навежда допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се излагат съображения, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба на ищцата и изложението към нея. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, чрез прокурор И., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ; и 2) следва ли да се приеме, че съдът е дал защита и на правото по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, във вр. с чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, без да обсъди в мотивите на решението критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и изрично да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по първия от тези въпроси в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 179/19.03.2024 г. по гр. д. № 1156/2023 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 30/08.03.2022 г. по гр. д. № 2300/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 1599/22.06.2005 г. по гр. д. № 876/2004 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 1017/15.12.2005 г. по гр. д. № 524/2004 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 2851/23.01.2006 г. по гр. д. № 2252/2004 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 429/30.03.2006 г. по гр. д. № 3163/2004 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 156/10.05.2006 г. по гр. д. № 2633/2004 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 1323/27.11.2007 г. по гр. д. № 1400/2006 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 692/12.05.2008 г. по гр. д. № 2394/2007 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 1557/27.12.2006 г. по гр. д. № 2800/2005 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; а по втория въпрос – в противоречие с т. 1 от ТР № 1/2022 от 27.11.2023 г. на ОСГК на ВКС и решение № 179/19.03.2024 г. по гр. д. № 1156/2023 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Ищцата З. Х., чрез адв. К. е подала отговор на касационната жалба на ответника, в който излага становище, че не са налице сочените от последния основания за допускане на касационното обжалване. За да определи размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил следното: Ищцата е била привлечена в качеството й на обвиняема за тежко умишлено престъпление от общ характер, а именно – за това, че при условията на продължавано престъпление, като извършител, в съучастие със С. Х. Р. (неин син) – помагач, в магазин, собственост на ЕТ „С. Х. Х.“, в [населено място], държала акцизни стоки без български акцизен бандерол, като наличието на бандерол върху тези акцизни стоки (бутилки с етилов алкохол и кутии с цигари, подробно описани), на обща стойност 1 520.37 лв., се изисква по закон, при дължим акциз на обща стойност 1 552.07 лв., представляващо немаловажен случай – престъпление по чл. 234, ал. 1, пр. 2, във вр. с чл. 26, ал. 1 и с чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“. Съдът е установил, че от привличането на ищцата като обвиняема на 31.07.2019 г. до влизането в сила на оправдателната присъда за това престъпление на 25.01.2023 г., е изминал период от време от 3 години и половина. Апелативният съд е приел, че следва да отчете времето в съдебната фаза на наказателното производство, когато в период от повече от 10 месеца (04.05.2020 г. - 25.03.2021 г.), поради извънредното положение във връзка с ковид-19 не са провеждани съдебни заседания. Установил е също, че по първоинстанционното наказателно дело са проведени седем открити съдебни заседания, в които ищцата е взела лично участие. Съобразил и че с оправдателната присъда от 14.03.2022 г., заедно с ищцата е оправдан и синът й С. Р. – по обвиненията в извършване на престъпление по чл. 234, ал. 1, пр. 2, във вр. с чл. 26, ал. 1 и с чл. 20, ал. 4 от НК, както и престъпление по чл. 339, ал. 1, пр. 2 от НК. Съдът е установил и че по образуваното въз основа на протест на прокурора въззивно производство, е проведено едно открито съдебно заседание, в което подсъдимата ищца също е взела лично участие. При преценката относно продължителността на наказателното преследване срещу ищцата, въззивният съд е зачел и периода от 18.05.2017 г., когато в нейно присъствие е извършено претърсване и изземване в семейния магазин за хранителни стоки. В тази връзка съдът е изложил съображения, че действията на компетентните разследващи органи по събиране на доказателства за установяване на вината й, съгласно практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, й придават качеството на обект на наказателно обвинение. В обобщение апелативният съд е приел, че наказателното производство срещу ищцата е продължило в периода от 18.05.2017 г. до датата на влизане в законна сила на оправдателната присъда спрямо нея и сина й – 25.01.2023г., т.е. – продължителен период от 5 години и 8 месеца, в рамките на който действията по привличане към наказателна отговорност на ищцата са започнали под контрола на наблюдаващия прокурор, като прокуратурата е поддържала обвинението в съдебна фаза пред първа инстанция и е протестирала оправдателната присъда. Въззивният съд е установил и че по отношение на ищцата, с постановление от 10.02.2020 г. на водещия разследването е взета мярка за неотклонение „подписка“, като е приел, че същата, макар и в различна степен от най-тежката предвидена в НПК, й е причинила неудобства, както и че по делото не са събрани доказателства, наложената мярка да е променила значително режима на живот на ищцата и с нея да е било ограничено правото й на придвижване. Установил е също, че ищцата не е осъждана, както и че за процесния период спрямо нея не е водено друго наказателно производство. Апелативният съд е намерил, че воденото срещу ищцата наказателно производство – в досъдебната и съдебната му фаза, не е приключило в разумен срок, като е споделил мотивите на първоинстанционния съд за фактическа, но не и за правна сложност на производството. В тази връзка отново е отчел, че в периода от 10 месеца, поради наложеното в страната извънредно положение, с ищцата не са извършвани процесуални действия, като е приел, че това не може да се вмени във вина на ответната ПРБ. Въззивният съд е съобразил и че наказателното производство е протекло в период от живота на ищцата, в който тя е била в активна възраст – 58-годишна към неговото начало през 2017 г. С оглед установяване на процесните по делото неимуществени вреди, настъпили за ищцата в пряка причинна връзка с образуваното наказателно производство, както и за техния интензитет, апелативният съд е обсъдил и показанията на свидетелката Н. Р. – снаха на ищцата, чиито показания е ценил при условията на чл. 172 от ГПК, както и на свидетелите С. С. и Н. К., чиито показания е възприел като обективни в частта, базираща се на личните им впечатления. От съвкупната преценка на свидетелските показания съдът е приел за установено, че в резултат на воденото наказателно производство – в досъдебната и съдебната му фаза, ищцата е претърпяла обичайните, характерни за всяка личност, подложена на незаконно наказателно преследване, неимуществени вреди, изразяващи се в негативни изживявания: стрес, притеснения, неудобства, притеснила се е относно бъдещето си, изпитвала е срам. Същевременно съдът е установил, че свидетелите са категорични, че освен за собственото си бъдеще, ищцата силно се е притеснявала и е изпитвала негативни емоции, и затова, че и синът й, който е бил полицай в [населено място], е бил арестуван и обвинен. Установил е също, че ищцата се е променила, станала е по-затворена, по-унила, престанала да излиза от дома си. Установил е и че магазинът, който е на мъжа й, и в който ищцата е работела, е бил затворен, както и че полицейската акция в него е била шумна и всички в [населено място] са знаели за това. От показанията на свидетелката Р. съдът е установил и че след полицейската акция на 18.05.2017 г., ищцата не била в състояние да работи и започнала да приема успокоителни, отключили се някои заболявания; преди това ищцата не е имала проблеми от ендокринологично естество; оттогава ищцата не работи и е пенсионер; тя е променила ежедневния си път, който вече не минавал край магазина; ищцата все още изпитва неудобство; след като е била оправдана, се поуспокоила, станала по-контактна и повече общува с хората, променила се, малко й олекнало; не е посещавала психолог; личният й лекар й назначил „лексотан“. Въззивният съд е приел за установено, че и медийните публикации са направили ищцата разпознаваема в [населено място], като с оглед нивото на обществено правосъзнание, за нея се е създало впечатление, че действително извършила престъпленията, за които е била обвинена. В тази връзка съдът приел, че ищцата е търпяла негативни емоции, не само от обвинението срещу нея, а и поради факта, че е била обвиняема заедно със сина си, който към 2017 г. е бил полицай и е бил задържан на 18.05.2017 г. за 24 часа, като публикациите в пресата са касаели предимно него. От свидетелските показания съдът е установил, че близките на ищцата не са се повлияли от публикациите в пресата, и въпреки написаното в тях, са я смятали за невинна. Апелативният съд е съобразил още, че с влязло в сила решение № 150/05.07.2024 г. по възз. гр. д. № 205/2024 г. на ВтАС, по предявен от С. Р. (сина на ищцата) срещу ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, за претърпени от незаконното обвинение, за което е оправдан, на същия е присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер 20 000 лв. Въззивният съд е приел и че ищцата е доказала настъпването на негативни преживявания в интензитет, довел до влошаване на здравословното й състояние, чрез отключване на захарен диабет. За да достигне до този извод, съдът е обсъдил заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза (СМЕ), с което е установено, че от месец май 2022 г. ищцата е диагностицирана с неинсулинозависим захарен диабет без усложнения, като при последващо проследяване през октомври 2022 г. е постигнат оптимален гликемичен контрол. Вещото лице е обосновало и наличието на причинна връзка между преживяванията на стрес и притеснения, породени от воденото срещу ищцата наказателно разследване, и констатираното заболяване и неблагоприятните промени в здравословното й състояние. Със заключението е установено и че към настоящия момент не може да се говори за излекуване от заболяването и категорично се налага редовен прием на медикамент с оглед поддържане на нормогликемия и избягване на ранна поява на усложненията на захарния диабет. От друга страна апелативният съд е приел, че ищцата, за която е доказателствената тежест, не е представила убедителни доказателства, установяващи настъпване на негативни преживявания, в интензитет, довел до дълбока промяна в начина й на живот. В тази връзка съдът е приел, че с оглед престъпленията, за които тя и синът й са разследвани и обвинени, то безспорно затварянето на семейния магазин е повлияно от наказателното преследване, но по делото липсват категорични данни да е имало пречка магазинът да продължи да функционира, доколкото от показанията на свидетелката Р. е установено, че там до обяд е работела друга жена, а след обяд – ищцата, т.е. тя не е била единствената продавачка. Съдът е приел и че за ищцата, свързаните с магазина негативни емоции и преживявания, са от извършеното в него процесуално действие по претърсване и изземване, а не с оглед невъзможността същият да функционира, респективно – да носи доходи на семейството й. Като е посочил, че съблюдава критерия за справедливост, визиран в нормата на чл. 52 от ЗЗД, при преценката на обективно съществуващите обстоятелства, които трябва да се вземат предвид, съгласно ППВС № 4/23.12.1968 г. при определяне размера на справедливата обезвреда на претърпените от ищеца вреди, въззивният съд е съобразил, че присъденото обезщетение не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване, и при определянето на размера му следва да се прецени общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането – януари 2023 г. (когато е влязла в сила оправдателната присъда), като в тази връзка е взел предвид данните на Националния статистически институт (НСИ) за тримесечния общ доход средно на лице от домакинството през първото тримесечие на 2023 г. – в размер 2 394 лв., както и минималната работна заплата за страната към месец януари 2023 г. – в размер 780 лв. В обобщение, по изложените съображения, с оглед събраните и обсъдени по делото доказателства, отчитайки и социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда, въззивният съд е намерил, че при определяне размера на присъденото в полза на ищцата обезщетение за неимуществени вреди от 18 000 лв., първоинстанционният съд е спазил критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, преценявайки възрастта на ищцата, общественото й положение, тежестта на неоснователно повдигнатото й обвинение, продължителността на воденото наказателно производство в досъдебна и съдебна и съдебна фаза, характера и степента на доказаните, преживени в резултат на същото негативни емоции, отражението им върху здравословното състояние на ищцата, поради което апелативният съд е счел, че така определеното обезщетение представлява справедлива обезвреда на претърпените от нея вреди. Настоящият състав на ВКС намира, че при така изложените съображения на въззивния съд относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, не са налице наведените от двете насрещни страни по делото, основания за допускане на касационното обжалване. Първият поставен въпрос както в изложението на ищцата Х., така и в изложението на ответната ПРБ се припокриват помежду си по съдържание и са почти идентични по смисъл; същите са по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и се свеждат до тълкуването на понятието „справедливост“ и до критериите при прилагането на този правен принцип при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно наказателно преследване. По тези правни въпроси е налице трайно установена дългогодишна практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 (раздел ІІ от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, намерила израз и в посочените в изложенията на страните решения на ВКС по конкретни казуси. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, и които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. В понятието „неимуществени вреди” се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко престъпления, както и техния вид. Дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него или по част от тях, а по други е осъден. Продължителността на наказателното производство срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му. Дали е взета, респ. – вида, тежестта и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство. От значение за интензитета на търпените неимуществени вреди е и начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. – с прекратяването на производството, а именно – дали то е прекратено още в досъдебната фаза или обвинителен акт е бил внесен в съда, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото, а също и дали той е оправдан още на първа инстанция или е била постановявана осъдителна присъда и за какво наказание, която е отменена от горна инстанция. От такова значение е и дали през времетраенето на процесното незаконно наказателно преследване, срещу ищеца са били водени и други наказателни производства. От значения са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, медийна разгласа, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус и пр. По всеки казус, с оглед обстоятелствата по делото, съдът следва да преценява действителното отражение на незаконното обвинение във всички сфери на живот на обвиняемия (ищеца), на неговото лично достойнство и чест. Макар съдът да е длъжен да вземе предвид всички конкретни, установени по делото, релевантни обстоятелства, обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната към датата на увреждането, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца, поради което не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. При съпоставката на така цитираната съдебна практика с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че апелативният съд по никакъв начин не се е отклонил от тази практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, а напротив – изцяло се е съобразил с нея. В качеството си на въззивна инстанция – такава по съществото на материалноправния спор между страните, той е обсъдил относимите доказателства, събрани по делото пред двете съдебни инстанции, като въз основа на съвкупната им преценка е извел своите фактически констатации относно правно-релеватните обстоятелства по делото, включително относно фактите от значение за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като е посочил и кои от тях приема за установени и кои – не. При определяне справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е взел предвид и е обсъдил в мотивите си всички установени по делото конкретни обстоятелства, релевантни за неговото определяне, и съставляващи обективни критерии в тази насока, съгласно цитираните разяснения в практиката на ВС и ВКС, включително като е съобразил и социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на процесното увреждане. По този начин апелативният съд е разрешил поставените от насрещните страни по делото правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, не в противоречие, а в пълно съответствие с практиката на ВС и ВКС. Следва да се отбележи, че несъгласието на касатора (в случая – и на двете насрещни страни по делото) със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост. В тази връзка следва да се посочи и че в решенията на ВКС по конкретни казуси, на които се позовават двамата касатори, също са възприети горните принципни разрешения по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като в съответствие с това тълкуване са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от такива деликти, произтичащи от незаконно наказателно преследване, но при случаи и при конкретни обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с тези по настоящото дело. Освен това, макар ответната ПРБ да поддържа, че определеният и от двете съдебни инстанции размер на обезщетението, бил завишен, същата не сочи какъв размер според нея би бил справедлив в случая, като повечето решения на ВКС, на които тя се позовава и с които са определени сравнително по-ниски по размер обезщетения, са постановени през периода 2005-2008 г. – при съществено различни обществено-икономически условия и стандарт на живот страната, в сравнение с релевантния момент по настоящото дело – януари 2023 г. От друга страна, както неведнъж е изяснявано от ВКС по повод определянето на справедливия размер на обезщетението при деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие за ищеца – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди, произтекли от съответното незаконно обвинение. Останалите два правни въпроса, поставени от ищцата и от ответника, също са относно критериите за определяне на справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, като всеки от въпросите акцентира върху отделни такива критерии. По отношение на втория поставен от страна на ищцата въпрос не е налице сочената от нея допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като установената практика на ВКС дава отговор и на този въпрос, като приема, че съобразяването на икономическите условия и стандарта на живот в страната при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, се осъществява от съда, чрез отчитането на средностатистически показатели (данни) за доходите и покупателните възможности към датата на увреждането (в този смисъл са решение № 179/09.01.2019 г. по гр. д. № 4551/2017 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 60323/11.02.2022 г. по гр. д. № 517/2021 г. на ІV-то гр. отд., решение № 145/06.07.2017 г. по гр. д. № 4132/2016 г. на ІV-то гр. отд., решение № 93/04.07.2018 г. по гр. д. № 3460/2017 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 65/04.05.2022 г. по гр. д. № 2601/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. и др., включително посоченото от самата ищца, решение № 40/13.05.2020 г. по гр. д. № 2683/2019 г. на ІІІ-то гр. отд., както и посоченото от страна на ответника, решение № 30/08.03.2022 г. по гр. д. № 2300/2021 г. на ІІІ-то гр. отд.). Конкретните средностатистически показатели (данни) могат да са различни, като при специалните деликти по ЗОДОВ практиката на ВКС е ориентирана основно към възприемане на официалните данни на НСИ за средния общ доход за едно лице за съответния релевантен период (решение № 361/17.06.2024 г. по гр. д. № 1851/2023 г. на ІV-то гр. отд., решение № 234/17.04.2024 г. по гр. д. № 889/2023 г. на ІV-то гр. отд., решение № 50267/21.12.2022 г. по гр. д. № 412/2022 г. на ІV-то гр. отд., решение № 50202/06.10.2022 г. по гр. д. № 3415/2021 г. на ІV-то гр. отд. и др.), средния общ размер на разходите за едно лице или/и минималната месечна работна заплата за съответната година или друг период (решение № 60251/19.11.2021 г. по гр. д. № 281/2021 г. на ІV-то гр. отд., решение № 148/31.10.2023 г. по гр. д. № 4006/2022 г. на ІV-то гр. отд., решение № 60231/24.11.2021 г. по гр. д. № 3888/2020 г. на ІV-то гр. отд. и др.). Същественото е тези средностатистически показатели (данни) да отразяват размера на доходите и покупателните възможности на населението, за да може съдът да вземе предвид и съобрази конкретните икономически условия и стандарт на живот в страната към датата на увреждането на ищеца (влизането в сила на оправдателната присъда или на акта за прекратяването на наказателното производство), като допълнителен ориентир при определянето на справедливия размер на обезщетението, което в най-пълна степен да репарира ищеца за претърпените от него конкретни неимуществени вреди и същевременно до не доведе до неоснователно обогатяване на същия, с оглед общоприетото разбиране за справедливост, включително и съобразно социално-икономическата конюктура към релевантния момент. В случая, като е взел предвид при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, данните на НСИ за тримесечния общ доход средно на лице от домакинството през първото тримесечие на 2023 г. и минималната работна заплата за страната към месец януари 2023 г., въззивният съд се е съобразил и с тази практика на ВКС, а твърдението и доводите на ищцата, че по този въпрос липсвала конкретна съдебна практика, са несъстоятелни. Наред с това, предвид обсъдените и взети предвид от въззивната инстанция, конкретни обстоятелства по делото, съставляващи критерии за определянето на справедливия размер на процесното обезщетение, допускането на касационното обжалавне по втория въпрос, поставен от ищцата, не би довело до промяна на крайния резултат по спора, респ. – въпросът е и без значения за крайния изход на делото, поради което не удовлетворява и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По подобни съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по втория правен въпрос, поставен от страна на ответната ПРБ. В случая, както се сочи и в отговора на касационната жалба, подаден от страна на ищцата, последната е претендирала глобално обезщетение в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ – за неимуществените вреди, причинени й от процесното незаконно наказателно преследване. В исковата си молба ищцата не е излагала твърдения и доводи, наказателното производство да е продължило извън разумния срок, които да могат да се подведат под хипотезата на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ. Поради това, въззивният съд е извършил такава преценка и е достигнал до извода, че воденото срещу ищцата наказателно производство не е приключило в разумен срок, не по повод такава изрична претенция на ищцата по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, а с оглед обсъждането на един от критериите за определянето на справедливо по размер глобално обезщетение, съобразявайки се с цитираната по-горе, трайно установена практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. В тази хипотеза съдът няма задължение изрично да посочва каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за неразумната продължителност на наказателното производство, в какъвто смисъл са изричните и подробни разяснения, дадени с посоченото от самия ответник – решение № 179/19.03.2024 г. по гр. д. № 1156/2023 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В същия смисъл са и разясненията в мотивите към т. 1 от ТР № 1/2022 от 27.11.2023 г. на ОСГК на ВКС, а именно: Право на избор на увреденото лице е по кой път да търси защита на нарушеното право по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, когато едновременно е реализиран правопораждащият фактически състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и на чл. 2б от ЗОДОВ. В първия случай твърдението за „неразумен срок“ се включва в обстоятелствената част на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като това е обстоятелство, което утежнява отговорността и води до по-голям размер на глобалното обезщетение. Както стана ясно, в случая в исковата си молба ищцата няма такова твърдение за „неразумен срок“. Освен това в мотивите към тълкувателното решение е разяснено, че посочването в мотивите на съда, каква част от глобално присъденото обезщетение по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се отнася за неразумната продължителност на наказателното производство, е от значение единствено, за да се прецени, при евентуално последващо предявен от същия ищец иск по чл. 2б от ЗОДОВ, дали вече е дадена защита на нарушеното му право по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС с решението по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, за да се избегне неоснователно обогатяване. Следователно, съгласно тези разяснения, последната част от втория въпрос на ответната ПРБ – относно посочването на частта от глобалното обезщетение, отнасяща се за неразумната продължителност на производството, е без никакво значение за определянето на самия размер на това обезщетение за неимуществени вреди по иска по по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, респ. – тя не е от значение и за крайния изход на спора по настоящото дело. Първата част от този въпрос е разрешена от въззивния съд, не в противоречие, а в съотвествие с посочената от ответника практика на ВКС, тъй като въззивният съд е достигнал до извода си за неразумна продължителност на наказателното производство, след като е обсъдил и е взел предвид неговата обща продължителност, включително от започването му с процесуално-следствените действия по претърсване и иземване до повдигането на обвинението; неговата фактическа и правна сложност, и в тази връзка – броя на обвиняемите/подсъдимите, развитието му в досъдебната и съдебната фаза, броя на съдебните инстанции и на съдебните заседания, както и участието на ищцата в тях; поведението и участието на прокурора във всяка от двете фази на производството и в двете съдебни инстанции; съобразил е и периода, в който не са провеждани съдебни заседания поради извънредното положение във връзка с ковид-19; т.е. апелативният съд е обсъдил и критериите по чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ – в съотвествие с разясненията в мотивите към т. 1 от ТР № 1/2022 от 27.11.2023 г. на ОСГК на ВКС и в посоченото от касатора-ответник решение по чл. 290 от ГПК на ВКС във връзка с този въпрос. Наред с горното, формулировката на първата част от този втори правен въпрос, поставен от ответната ПРБ, е и некоректна, тъй като посоченото там необсъждане на („…без да обсъди…“) критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаването на делото в разумен срок, както сатна ясно, не кореспондира с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение. В заключение, касационното обжалване на атакуваните части от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Съдът не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Извън гореизложеното, съдът намира за нужно изрично да изясни, че не дължи произнасяне по оплакванията и доводите в касационната жалба на ответника и в изложението към жалбата – относно размера на поставените в тежест на ПРБ разноски за първоинстанционното и за въззивното производство по делото, както и по искането за тяхното намаляване. Ответникът е релевирал тези свои оплаквания, доводи и искане с молба, подадена по реда на чл. 248 от ГПК (каквато е подала и ищцата) до въззивния съд, който с посоченото и по-горе определение № 387/04.07.2025 г. е оставил без уважение молбата на ответната ПРБ в частта й относно разноските за въззивното производство, а в частта й относно разноските за първоинстанционното производство я е оставил без разглеждане (като процесуално недопустима в тази част, тъй като ответникът не е подал молба по чл. 248 от ГПК пред първата инстанция). Така постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение на въззивния съд не е обжалвано от ответната ПРБ с частна жалба, по каквато (в случай, че беше подадена) настоящият състав на ВКС би дължал произнасяне, съгласно разпоредбите на чл. 248, ал. 3, изр. 2 и чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК. Действащият ГПК (за разлика от отменения) не установява процесуална възможност за обжалване с частна жалба на самото съдебно решение в частта му относно разноските, нито пък тази част може да се обжалва с въззивната или касационната жалба, подадена пред по-горната инстанция. Поради това, след като в случая по молбата на ответника относно разноските е постановено от въззивния съд определение по реда на чл. 248 от ГПК, което не е обжалвано с частна жалба, то оплакванията и доводите в подадената от ПРБ касационна жалба – относно разноските, присъдени с първоинстанционното и с въззивното решение, нямат характера нито на молба по чл. 248 от ГПК, нито на частна жалба срещу тези разноски. При това положение, по тези разноски касационната инстанция би дължала произнасяне само съгласно чл. 81 от ГПК – при допускане на касационното обжалване и постановяване на решение по чл. 290 от ГПК, с което се променя крайния резултат по спора, но настоящият случай не е такъв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение