Определение № 684 от 19.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1086/2023 г.

Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Катар Мениджмънт Ейджънси„ ЕООД против определение № 311/21.04.2023 г. по ч.т.д.№ 229/2023 г. на Варненски апелативен съд, в частта му с която, след частична отмяна на определение № 77/12.01.2023 г. по т.д.№ 990/2020 г. на Окръжен съд – Варна, въззивният съд е изменил постановеното от първоинстанционния съд решение № 497/07.11.2022 г. по т.д.№ 990/2020 г., като е осъдил „Нур пиле„ЕООД /н./ и „Катар Мениждмънт Ейджънси„ ЕООД да заплатят общо на „Канарини„ЕООД сумата от 5 610 лева, представляваща част, съразмерна на общата отговорност на двамата ответника, от общо направените 6 655,70 лева – съдебно-деловодни разноски за исковото производство, на основание чл. 78 ал.1 ГПК. Жалбоподателят оспорва допустимостта, в евентуалност – правилността на въззивното определение. Относно недопустимостта се основава на обстоятелството, че спрямо него, като конституиран служебно съответник, наред с посочения от ищеца ответник - „Нур пиле„ ЕООД, няма отправено искане, за ангажиране отговорността му за понесените от ищеца „Канарини„ ЕООД разноски. В този смисъл страната твърди, че правилно първоинстанционният съд се е произнесъл с решението си в рамките на отправеното искане, а въззивният съд се е произнесъл плюс петитум. Същевременно акцентира на обстоятелството, че молбата по чл. 248 ГПК на ищеца е единствено за солидарно осъждане на двамата ответници, а не за общото им, макар при условия на разделност, осъждане, каквото е постановил въззивният съд. Основание за солидарна отговорност не е налице, но и искането за солидарно осъждане не е направено до приключване на устните състезания, а едва с молбата по чл. 248 ГПК. Жалбоподателят оспорва и по същество отговорността си за разноски, предвид обстоятелството, че в процеса не е конституиран по свое желание, а служебно от съда. Оспорва обосноваността на приложеното от съда корективно тълкуване на чл. 637 ал. 3 ТЗ, според което разпоредбата изключва възможността за конкурента, поддържащ спор с първоначалния ищец, да ползва общия ред за установяване несъществуване на „чуждото„ вземане по реда на чл. 694 ТЗ, като служебното му конституиране, макар като съответник, го поставяло в положение идентично с това, което би заел като ищец. Сочи и съществено процесуално нарушение на съда – непроизнасяне по възражението на жалбоподателя, че общо присъдената в тежест на двамата ответника сума от разноски е вече включена в обявения на 04.06.2021 г. от временния синдик на „ Нур пиле „ ЕООД / н./ списък на приети вземания и същият е одобрен от съда, с определение № 191/03.02.2022 г. по т.д.№ 1066/2020 г. на Варненски окръжен съд. Като поддържа тезата, че след служебното си конституиране не би могла да се оттегли от правния спор, страната оспорва съображенията на съда за значение на собственото й процесуално поведение - преценено като активно оспорване и защита срещу иска на „Канарини„ЕООД. В този смисъл се позовава на формирана от Върховен касационен съд съдебна практика, с която счита, че въззивното определение противоречи. Ответната страна – „Канарини „ЕООД - оспорва частната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, излагайки съображения по правилността на обжалваното определение. Намира, че разрешението на въззивния съд е в унисон с формираната практика на касационна инстанция, впрочем – именно цитираната от жалбоподателя, мотивите от която са и доводите на ищеца за правилността на въззивния акт. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Исковото производство е образувано по реда на чл.422 ГПК, за установяване вземане на ищеца „ Канарини „ ЕООД срещу ответника „Нур пиле„ ЕООД ,за което „Канарини „ЕООД се е снабдило със заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, срещу която длъжникът - ответник е подал възражение по чл. 414 ГПК. След подаване на исковата молба спрямо „Нур пиле„ЕООД е открито производство по несъстоятелност и на основание чл. 637 ал. 1 ТЗ съдът е спрял производството, до произнасянето на съда по несъстоятелността по вземането – предмет на спорното исково производство. Вземането е включено от временния синдик на „ Нур пиле „ЕООД в списъка на приети вземания. Срещу приемането му са възразили несъстоятелният длъжник и кредитор с прието вземане - „Катар Мениджмънт Ейджънси„ ЕООД. Възраженията са отхвърлени, като съдът по несъстоятелността е одобрил списъка и досежно спорното вземане. След произнасянето му по реда на чл. 692 ТЗ настоящото исково производство е било възобновено, но със служебно конституиране на синдика на несъстоятелното дружество и на оспорилия вземането на „Канарини„ ЕООД кредитор на несъстоятелността и настоящ жалбоподател. Последният е депозирал отговор на исковата молба и осъществявал активна защита срещу предявения положителен установителен иск на кредитора „ Канарини „ЕООД. Искът е уважен, като с първоинстанционното решение са присъдени и понесените от ищеца в заповедното и в исковото производство разноски, в тежест единствено на ответника „Нур пиле„ЕООД /н./. С молба по реда на чл. 248 ГПК ищецът е претендирал изменение на съдебното решение, в частта му с характер на определение по разпределяне отговорността за разноски, с постановяване солидарно осъждане за същите на двамата ответници. Молбата е оставена без уважение, поради което определението по чл. 248 ГПК е атакувано от ищеца с частна въззивна жалба. Въззивният съд е уважил частично същата, като е изменил първоинстанционното решение в частта му по отговорността за разноски, осъждайки двамата ответници да заплатят общо, при обоснована в мотивите разделна, а не солидарна отговорност, за сумата от 5 610 лева. За горницата до общо понесените от ищеца разноски в исковото производство – 6655,60 лева, както и за понесените в заповедното производство, съдът е приел, че отговорността е единствено на „Нур пиле„ ЕООД, но и в тази част определението не е обект на инстанционен контрол. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел следното: След откриване на производството по несъстоятелност на ответника по иска по чл. 422 ГПК, процесуалното правоотношение по същия се трансформира за целите на универсалното принудително изпълнение, но така, че извършените до този момент процесуални действия запазват своето значение и служат на ищеца, несъстоятелния длъжник и на всички кредитори на несъстоятелността. Съдържанието на това процесуално правоотношение занапред е в зависимост от действията на лицата в производството по несъстоятелност, като едва предявяването на вземането пред синдика прави противопоставими материалните права - предмет на делото както на длъжника, така и на останалите кредитори, конкуриращи се за удовлетворяване от ограниченото имущество на несъстоятелния. С подаването на възражение по реда на чл. 690 ТЗ „Катар Мениджмънт Ейджънси“ЕООД е разширило предмета на първоначалния спор, очертавайки нов, самостоятелен и независим от поведението на длъжника спор между кредитори на несъстоятелността. Процесуалното положение на така възразилия кредитор съвпада изцяло с положението на ищец, предявил отрицателен установителен иск относно вземането на друг кредитор – ищеца по положителния установителен иск по чл. 422 ГПК, в хипотезата на чл. 694 ал. 3 ТЗ или с положението на присъединил се съищец, в хипотезата на чл. 695 ал. 5 вр. с ал.1 ТЗ. Законът не предвижда, като условие за продължаване на заварения от несъстоятелността спор, допълнително упражняване на право на иск по реда на чл. 694 ТЗ от оспорилия вземането на друг кредитор – предмет на спряното по реда на чл. 637 ал.1 ТЗ производство - кредитор на несъстоятелността, а напротив – трайната съдебна практика / надлежно цитирана / задължава сезираният с иска по чл. 422 ГПК съд служебно да конституира като ответници в производството, след възобновяването му, възразилите срещу вземането кредитори на несъстоятелността, защото завареното производство следва да концентрира усилията на всички лица, обявили свои права и оспорили чужди, за съвместно разрешаване на всички спорове по универсален начин. Независимо от това, конституираните лица са в правото си да преценят осъществяването на защита и обема на тази защита занапред. Така признанието на дълга на несъстоятелното дружество към ищеца от страна на допълнително конституирания в процеса конкурент на кредитора по правните си последици би било идентично на оттегляне на оспорването, заявено като основание на спора между кредитори. Поведението на „ Катар Мениджмънт Ейджънси„ ЕООД в процеса не индикира такова оттегляне от спора, а напротив – неговото поведение, предприето отделно от длъжника, разширява предмета на делото, като с отговора на иска са добавени непредявени до този момент възражения. Затова не може да се приеме, че и без действията на служебно конституирания съответник – кредитор на несъстоятелността - процесът би бил същия. Няма значение кога са били направени разходите от ищеца / преди или след конституирането на „Катар Мениджмънт Ейджънси„ ЕООД / тъй като обективно са послужили за цялостна защита на вземането му спрямо всеки от ответниците. Задължението за възмездяване на разноски, по приет за основателен иск, възниква едва с приключването на спора. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът, в евентуалност спрямо довода за недопустимост на въззивното определение, формулира следните въпроси: 1/ Възразилият срещу списъците на приетите вземания кредитор в производство по несъстоятелност, който не е подал искова молба по чл. 694 ал. 3 ТЗ, след отхвърляне на възражението му по чл. 690 ТЗ, но който е конституиран служебно от съда, на основание чл. 637 ал.3 ТЗ, следва ли да понася отговорност за сторените от ищеца разноски, в производството по иска по чл. 422 ГПК, образувано изначално само срещу длъжника ?; 2/ Допустимо ли е съдът да постанови общо осъждане на ответника – длъжник и на служебно конституираните по реда на чл. 637 ТЗ кредитори, за разноски в производството по чл. 422 ГПК, продължило по реда на чл. 637 ТЗ и зависи ли това от процесуалното поведение на служебно конституираните кредитори ?; 3/ Допустимо ли е искане по чл.248 ГПК за разделно / общо осъждане на ответниците по иска, след като такова искане не е направено до приключване на хода по същество ?; 4/ Допустимо ли е искане по чл. 248 ГПК, за изменение на съдебен акт в частта за разноски в производство по чл. 422 ГПК, продължило по реда на чл. 637 ал. 3 ТЗ, когато разноските се поставят в тежест на ответника – длъжник, но не и на служебно конституирания по делото възразил кредитор и зависи ли допустимостта или основателността на искането от процесуалното поведение на възразилия кредитор в хода на това производство ?; 5/ Как следва да отговаря конституираният служебно по реда на чл. 637 ТЗ кредитор, във възобновеното производство по чл. 422 ГПК, за разноските на ищеца по делото ?; 6/ Има ли значение, при общо осъждане за разноски на длъжника – ответник и на служебно присъединения по реда на чл. 637 ТЗ кредитор, обстоятелството кога са сторени разходите на ищеца в производството по чл. 422 ГПК, както и дали същите са приети в окончателните списъци на приети предявени вземания от длъжника в производството по чл. 422 ГПК ? Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие със задължителна и казуална съдебна практика на ВКС, посочена общо за всички въпроси: т.4 от ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК, т.5 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 2535/2015 г. на ІVг.о. на ВКС; 7/Допустимо ли е и имат ли възможност възразилите по чл. 690 ТЗ страни / кредитори / да се оттеглят от повдигнатия спор, като така демонстрират съгласие с резултата, постигнат пред съда по несъстоятелността, фиксиран в оповестен списък по чл. 692 ал. 5 ТЗ ?; 8/ В какво процесуално качество участва служебно конституираният по реда на чл. 637 ал.3 ТЗ, в производството по чл. 422 ГПК, възразил кредитор ?; 9/ Възлагат ли се разноските по иска по чл. 422 ГПК в тежест на двамата ответници – несъстоятелния длъжник и възразилия кредитор - общо, ако същите вече са включени в списъка на приетите предявени вземания на кредитори на длъжника, одобрен от съда по несъстоятелността ? - допълнителния селективен критерий се поддържа в идентичната хипотеза на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното определение с определения по ч.т.д.№ 644/2012 г. на І т.о., ч.т.д.№ 2301/2017 г. на ІІ т.о.,ч.т.д.№ 107/2019 г. на ІІ т.о., ч.т.д.№ 2634/2015 г. на ІІ т.о., ч.т.д. № 2192/2016 г. на ІІ т.о. и с решение по т.д.№ 19/2009 г. на І т.о. на ВКС; 10/ Допустимо ли е общото осъждане на несъстоятелния длъжник и възразилия кредитор, за сторени във възобновеното производство по чл.422 ГПК разноски, ако разноските са включени от синдика в списъка на приети вземания по чл. 685 ТЗ и са окончателно одобрени от съда по несъстоятелността ? ;11/Има ли някакво значение, за присъждането на разноски във възобновеното производство по чл. 422 ГПК, обстоятелството кога са направени разходите по заповедното и исковото производство, тъй като те обективно били послужили за цялостната защита на вземането на кредитора, както спрямо спорещия изначално длъжник, продължил да поддържа спора до края на делото, така и спрямо конкурента, разширил предмета на спора на защита със спор между кредитори ? – последните два въпроса са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК – отговор на същите би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без допълнителни съображения, освен формално цитиране на разпоредбата и посочване на подлежащата на тълкуване, според жалбоподателя, норма – чл. 396 ал.1 ГПК. Въззивното определение не е недопустимо. За да би било такова въззивният съд би следвало да се е произнесъл извън предмета на въззивното обжалване, т.е. отменяйки постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение, респ. изменяйки или отменяйки първоинстанционното решение, с характер на определение по отговорността за разноски, в различна от предявената от ищеца част. С исковата молба ищецът е поискал възмездяване на понесените в производството разноски, в случай на уважаване на иска. След служебното конституиране на съответник по спора, ищецът не е отправил уточнително изявление, за осъждане единствено на първоначално конституирания ответник, а съгласно чл. 694 ал. 4 ТЗ, постановеното решение има сила на пресъдено нещо и за служебно конституирания съответник, в качеството му на кредитор на несъстоятелността на „ Нур пиле„ ЕООД /н./, идентично на изрично уважен и срещу него положителен установителен иск. С искането си за солидарно осъждане на ответниците ищецът не ограничава претенцията си единствено до такова. Липсата на основание за солидарна отговорност не освобождава съда от преценка за наличието и ангажирането на разделна отговорност на всеки от ответниците, на принципа щом съда може по-голямото, то може и по-малкото / така и в решение по гр.д.№ 2535/2015 г. на ІV г.о. на ВКС, макар по отношение предявена при условия на солидарност искова претенция, а не за разноски /. Произнасянето по разделната отговорност на ответниците, поради неустановено основание за солидарното им осъждане, не съставлява нарушение на принципа за диспозитивното начало в процеса, водещо до недопустимост на съдебния акт. С оглед последното – приета разделна отговорност - е ирелевантно, досежно допустимостта на въззивното определение, обстоятелството, че искането за солидарно осъждане на ответниците е направено след приключване на устните състезания в първа инстанция. Макар да е цитирал гореупоменатото решение на ІV г.о. на ВКС, жалбоподателят очевидно не го е транспонирал спрямо спецификата на отговорността за разноски, при която са непротивопоставими на ищеца, дори да биха съществували, вътрешни отношения между ответниците по разпределяне на отговорността, предполагащи различна, освен по равно, отговорност спрямо същия. Поради това и цитираната в това решение и посочена от жалбоподателя задължителна съдебна практика при нередовност на искова молба, съдържаща петитум за солидарно осъждане на ответниците, но при обстоятелствена част предпоставяща единствено разделната им отговорност, е напълно неотносима. Първите шест въпроса са обобщими до това дали в конкретната хипотеза, описана по-горе, служебно конституираният, с възобновяване на производство по реда на чл. 637 ал. 3 ТЗ, кредитор на несъстоятелността, оспорващ вземането на предявилия иска по чл. 422 ГПК срещу несъстоятелния длъжник друг кредитор на несъстоятелността, отговаря за разноски, наред с несъстоятелния длъжник и дали процесуалното му поведение – оспорване или признаване на иска – би имало значение за тази му отговорност. Въпросът удовлетворява общия, но не и допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Цитираната съдебна практика - решение по т.д. № 2535/2015 г. на ІV г.о. на ВКС, съответно позоваващо се на т.4 от ТР № 1/2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и т.5 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС / неправилно посочено като ТР № 5 в решението на ІV г.о. на ВКС и възпроизведено от жалбоподателя без корекция /- няма каквото и да било отношение към въпроса за отговорността за разноски на конституиран в специфичната конкретна хипотеза ответник, вкл. предвид процесуалното му поведение, нито изобщо по възлагането им, съгласно предпоставките по чл. 78 ал. 1 ГПК. Формулираният седми въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондира с решаващите мотиви на въззивното определение. Въззивният съд е приел, че с процесуално поведение по неоспорване и признаване на иска, служебно конституираният като ответник кредитор на несъстоятелността, оспорващ вземането на предявилият положителен установителен иск за вземането – предмет на иска друг кредитор на несъстоятелността, би могъл да се освободи от отговорност за разноски, но такова процесуално поведение „Катар Мениджмънт Ейджънси „ЕООД не е предприело. Въззивният съд не е коментирал, като релевантно за отговорността за разноски, оттегляне на ответника от процеса, в смисъл на изрично прекратяване производството спрямо същия, а и такава процесуална възможност, по индивидуалната преценка на ответник, ГПК не урежда. Процесуалното поведение, което съдът приема за относимо, е обективно винаги възможно, като обусловено единствено от волята на страната. В този смисъл, въпросът е правно несъстоятелен. При това, дори да се сподели за ирелевантно процесуалното поведение на страната, този отговор на въпроса не обосновава сам по себе си различен правен резултат – освобождаване от отговорност за разноски на подобно основание чл. 78 ГПК не урежда. Формулираният осми въпрос е също чужд на решаващите мотиви на въззивния съд, тъй като същият не е бил сезиран с възражение на жалбоподателя за друго процесуално качество, освен ответник в производството, поради което и съдът не е обосноввал изрично качеството му на ответник. Дори да се приеме за удовлетворен общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, доколкото въпросът визира правилността на конституирането в настоящата хипотеза на „ Катар Мениджмънт Ейджънси„ ЕООД, като страна в производството и в частност - като ответник, то не е удовлетворен допълнителния селективен критерий. Правилно въззивният съд се е позовал на формирана еднозначна практика на касационна инстанция, цитирана и обобщена в решение по т.д. № 636/2021г. на ІІ т.о. на ВКС, както следва: „ При издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, преди откриване на производство по несъстоятелност на длъжника и предявени след възражението по чл. 414 ГПК и след откриване на производство по несъстоятелност искове по чл. 422 ГПК и чл. 694 ТЗ за същото вземане, производството по иска по чл. 694 ТЗ също е недопустимо, тъй като с оглед разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, т. е. преди откриване на производството по несъстоятелност.Съгласно чл. 637 ал. 1 ТЗ с откриване на производството по несъстоятелност се спират съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника с изключение на трудови спорове по парични вземания. Спряното производство, включително производството по иска по чл. 422 ГПК подлежи на прекратяване или на възобновяване по реда на чл. 637, ал. 3, т. 1 или т. 2 ТЗ, в зависимост от това дали вземането – предмет на иска - е прието в производството по несъстоятелност при условията на чл. 693 ТЗ или не е включено в списъка на приетите от синдика вземания или в одобрения от съда списък при подадени възражения срещу приетото вземане по реда на чл. 692 ал. 3 ТЗ. Резултатът от предявяване на вземането в производството по несъстоятелност определя последващото развитие на исковото производство по чл. 422 ГПК… Ако вземането е включено в списъка на приетите от синдика вземания, но срещу него е направено възражение по реда на чл. 692, ал. 3 ТЗ от друг кредитор на несъстоятелността, производството по чл. 422 ГПК следва да продължи с участието на посочените в чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ страни – кредитора, предявил вземането /ищец/, длъжника /ответник/, синдика и лицето, подало възражение. В хипотезата, когато вземането на ищеца /кредитора, предявил вземането/ е включено в списъка на приетите от синдика вземания, но в производството по чл. 692, ал. 4 ТЗ е изключено по възражения от други кредитори, производството по чл. 422 ГПК трябва да продължи съгласно чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ с участието на кредитора, предявил вземането /ищец/, длъжника, /ответник/, синдика и кредиторите, подали възражения /ответници/. Исковото производство следва да се развие с участието на всички кредитори, участници в спора по реда на чл. 692 ТЗ в производството по несъстоятелност, с оглед спазване на принципа на равнопоставеност и гарантиране на правата на кредиторите, чиито възражения са уважени от съда по несъстоятелността. В хипотезата на направени възражения от други кредитори срещу прието от синдика вземане съдът, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, следва служебно да конституира възразилите кредитори като ответници “. Настоящият състав напълно споделя така формираната съдебна практика. Девети и десети въпроси по същество се дублират и се отнасят до значението на обстоятелството, че вземането от разноски, в общия му размер, е вече прието в производството по несъстоятелност на „Нур пиле“ ЕООД / н./, като вземане на „Канарини„ ЕООД – включено в списък на приети вземания от синдика на дружеството и одобрено от съда по несъстоятелността. Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че въззивният съд не се е произнесъл по този му довод, като съображенията на съда за неговата несъстоятелност са следните: до приключването на спора по главното вземане / това предмет на иска по чл.422 ГПК / принадлежностите към него / каквито са и разноските по събирането му / също следва да се третират като „спорни“ вземания в несъстоятелността, а до изчерпването на предприетата защита по чл. 248 ГПК стабилизирането на определянето на разноски не е приключило. С други думи, въззивният съд приема, че аналогично на дължимото коригиране на списъка на приети вземания, в съответствие с изхода по настоящия спор със значението на такъв по чл. 694 ТЗ, подлежат на коригиране в списъка на приети вземания и вземанията на кредитори от разноски по събирането на иначе приети вземания, ако размерът им търпи промяна с постановения съдебен акт. Въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондира с решаващите мотиви за възлагане отговорността за разноски, основани на процесуалното качество - ответник по спор, приключил с позитивен за ищеца резултат. Дори да не се приеме съображението на въззивния съд / впрочем напълно споделяно от настоящия състав / то факта на неправилно - като размер - прието вземане на кредитор в производството по несъстоятелност не съставлява основание за въздържане от ангажиране отговорността за разноски на действително дължащ част от същите друг правен субект. Във всички случаи не е обоснован допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочена непълната, неясна или противоречива правна норма / чл. 379 ал. 1 ГПК е напълно чужда на спора и вероятно включена в текста по погрешка норма от уредбата на обезпечителното производство /, чието тълкуване – в отговор на формулирания правен въпрос – е предпоставило противоречива съдебна практика, съответно посочена, нито е обосновано основание за промяна на иначе еднозначна практика по приложението й, поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Аналогични съображения - за необоснован допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК - важат и по отношение на последния въпрос. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение