Определение № 50041 от 20.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 427/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Д. Г., чрез особен представител, срещу решение № 154/17.11.2021 г. по в. гр. д. № 510/2021 г. на Окръжен съд Добрич, с което е потвърдено решение № 260430/21.06.2021 г. по гр. д. № 3642/2019 г. на Районен съд Добрич за уважаване на предявения от „УниКредит Булбанк“ АД срещу касатора иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземания по заповед за незабавно изпълнение, издадена от районен съд Д. по ч. гр. д. № 1323/2018 г., а именно: 17 219,94 лева - неплатена главница, дължима по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 312/0025/19335712 от 11.02.2013 г. и Анекс № 1 от 13.05.2014 г., ведно със законната лихва върху глвницата, считано от 30.03.2018 г. до окончателното ѝ изплащане; 782, 05 лева – договорен лихвен процент за периода 10.04.2017 г. - 29.03.2018 г.; 1 506, 98 лева - лихва върху просрочена главница за периода 10.04.2017 г. - 29.03.2018 г.; 338, 66 лева – наказателна лихва при просрочие за периода 10.04.2017 г. - 29.03.2018 г.; 50, 09 лева – такса за управление за периода 10.04.2017 г. - 10.10.2017 г.; 1, 73 лева – периодична такса за просрочени компоненти за периода 10.04.2017 г. - 10.09.2017 г.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че решението е недопустимо, тъй като исковата молба е подадена от лица без представителна власт, както и, че същото е очевидно неправилно поради драстично нарушение на чл. 47 ГПК. Евентуално се твърди наличие на отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, отново мотивирани с нарушение на чл. 47 ГПК, а оттам и липсата на надлежно обявена предсрочна изискуемост. Навеждат се доводи, че въззивният съд не е извършил обстоен анализ на спорните договорни клаузи като по този начин е достигнал до необоснован и неправилен извод, че прилагането на тези клаузи не е поставено в зависимост от волята на кредитора. Липсата на конкретна методика или формула, определяща трайно съотношението между изменението и изброените пазарни лихвени индекси създава възможност при наличие на предвидените в договора и/или Общите условия изменения на променливата компонента банката кредитор произволно да променя размера на лихвите по кредита. Видно от заключението на вещото лице SOFIBOR, въведен като референтен по договорите за кредит в левове, е прекратен, считано от 01.06.2018 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда:

1. „Нарушено ли е правото на длъжника на защита при неспазване на изискването на чл. 47, ал. 1 ГПК, изразяващо се в това, че длъжникът е бил търсен с един ден по-малко от изискуемия се един месец, видно от разписката към нотариалната покана, чрез която банката уведомява кредитополучателя, че предоставеният кредит е обявен за изцяло предсрочно изискуем?“

2. „След като съдът следи служебно за нищожност поради неравноправност на клаузи в договор, чието изпълнение се претендира, следва ли съдът в решението си да съобрази промените в базовия компонент – тримесечния SOFIBOR, който вече не се използва, с оглед промените в размера на дължимите лихви и методологията на тяхното формиране?“

По първия въпрос се твърди отклонение от практика на ВКС, обективирана в решение № 233/2014 г. по гр. д. № 7723/2013 г. на IV г.о., решение № 217/2015 г. по т. д. № 62/2014 г. на I т.о., решение № 84/2014 г. по т. д. № 1220/2013 г. на II т.о., решение № 148/2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. и т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По втория въпрос се твърди отклонение от решение № 23/2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т.о., решение № 95/2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на II т.о. и решение № 77/2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на III г.о. и т. 1 и т. 3 от ТР по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

От касатора се формулира искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и обезсилено, евентуално отменено като неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация „УниКредит Булбанк“ АД е депозиран отговор, с който касационната жалба се оспорва като недопустима, евентуално неоснователна. Тъй като спорът е търговски, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Релевират се доводи относно липсата на предпоставки за допускане на въззивното решение до касация, защото поставените въпроси не са обусловили изхода на спора пред въззивната инстанция. Отделно, налице е формирана практика на ВКС, според която не е нищожна клауза, според която банката променя едностранно лихвения процент на възнаградителната лихва при промяна на базовия лихвен процент на банката.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима. Възраженията на ответника по касация не държат сметка за разпоредбата на чл. 113 ГПК /ред. ДВ бр. 100/2019 г./, която следва да се прилага във връзка с чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Прагът за касационно обжалване на дела, страна по които е потребител, както в случая, е 5 000 лв., а не 20 000 лв.

Въззивната инстанция е счела постановеното от първоинстанционния съд решение за допустимо като е отхвърлила въведените твърдения за липса на редовна искова молба, поради предявяването ѝ от неупълномощено лице. В тази връзка в мотивите на решението си е посочила, че в хода на производството не е било направено изявление от законните представители на банката за оттегляне на пълномощията от ангажирания процесуален представител. Въззивният съд е възприел установените от първоинстанционния съд факти относно наличието на облигационна връзка между банката ищец и ответника по повод договор за банков ипотечен кредит, който е останал необслужван след датата 10.03.2017 г., както и относно размера на дължимите, но неплатени задължения. Във връзка с противопоставените възражения за наличие на неравноправни и оттам нищожни клаузи в договора и наведени оплаквания за тяхното игнориране от първостепенния съд, въззивният състав е изложил подробни мотиви. Посочил е, че възнаградителната лихва е уговорено да се формира от сбора на два компонента. Първият е базов лихвен процент – тримесечен SOFIBOR, а вторият е точно посочена в договора надбавка 9, 09%. Установил е, че по идентичен начин е въведено формирането и на останалите лихви. Доколкото тримесечният SOFIBOR е променлива величина, то и формираните на тази база лихви са променливи, което е счел обусловено от обективни обстоятелства, извън влиянието и контрола на банката кредитор. Промените в базовия компонент - тримесечен SOFIBOR, /действал до 01.07.2018 г./ – предпоставят промени в размера на дължимите лихви не само в посока увеличение, но и в посока намаляване /което и е било установено от вещото лице/. Отделно, окръжният съд е възприел констатацията на районния съд, че банката не е предприемала едностранно увеличение на фиксираната надбавка, която е компонент от уговорения годишен лихвен процент на възнаградителната лихва. Отчел е и обстоятелството, че методологията, по която се формира конкретния размер на възнаградителната лихва, е описана в договора ясно и разбираемо. Поради тези съображения е изградил извод, че оспорените клаузи не са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 10 и т. 11 ЗЗП.

Оплакванията за липса на предпоставки кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем въззивната инстанция е счела също за неоснователни. Известието на банката е било връчено чрез нотариус по реда на чл. 50 от ЗННД, вр. с чл. 47 ГПК. Счел е, че неспазването на едномесечния срок по чл. 47, ал. 1 ГПК не е рефлектирало върху редовността на изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост, тъй като и до датата на постановяване на въззивното решение ответникът не е пребивавал на адреса, посочен в договора за ипотечен кредит, поради което е преценил, че става въпрос за формално заявено оплакване. За неоснователно въззивният съд е приел и въведеното с отговора възражение за погасяване на задълженията по давност.

Не са налице твърдените от касатора основания за директен достъп до касационен контрол.

Решението на въззивният съд не страда от съществен порок, който да води до неговата недопустимост. Мотивите на Окръжен съд Добрич напълно съответстват на регламентираното в чл. 41 ЗЗД, разяснено с множество решения на ВКС –напр. решение № 818/2009 г. по гр. д. № 2422/2008 г. на I г.о., решение № 101/2009 г. по гр. д. № 2725/2007 г. на III г.о. и др. Дотолкова, доколкото исковата молба е била подадена от надлежно упълномощен адвокат, чиито права не са били прекратени поради оттегляне на пълномощието, както и действията му са били потвърдени от законните представители на „УниКредит Булбанк“ АД към датата 02.11.2020 г. /виж лист 206 от гр. д. 3642/2019 г./ чрез упълномощените от тях лица Й. М. и Д. П., не може да става дума за недопустимо образувано исково производство, което да рефлектира върху допустимостта на постановените от предходните две инстанции решения.

Не се установява наличие и на твърдяното от касатора основание за директен достъп до касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК. Очевидно неправилно е това решение, което страда от толкова съществен порок, че същият може да бъде констатиран prima facie без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост/. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на формалната логика или основни правни принципи.

Не е обосновано и основанието за факултативен достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставените от касатора въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Те са некоректно зададени, тъй като не кореспондират с мотивите на въззивния акт.

Първият въпрос таргетира в редовното призоваване на ответника по реда на чл. 47 ГПК и оттам реализиране правото му на защита при неотчитане на обстоятелството, че той е бил надлежно представляван от назначения от съда особен представител. В случай, че този въпрос бъде възприет с уточнението, че се формулира във връзка с приетото от съда надлежно упражнено право на банката по смисъла на чл. 71 ЗЗД, то е необходимо да се посочи, че той не държи сметка за обстоятелството, че това право може да бъде упражнено и чрез исковата молба, препис от която е връчен на назначения от съда особен представител. Това разрешение е поддържано в актове на касационната инстанция /напр. решение № 198/2019 г. по т. д. № 193/2018 г., решение № 86/2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на I т.о. на ВКС и др./, които напълно се споделят и от настоящия състав.

Вторият въпрос също няма характеристиката на правен, тъй като не е намерил място в мотивите на въззивното решение. Той съдържа в себе си и изопачаване на установените по делото обстоятелства. В действителност SOFIBOR e прекратен, считано от 01.07.2018 г., а претендираната от банката лихва е до датата 29.03.2018 г. Предходните инстанции са анализирали движението в размера на лихвата и, стъпвайки на установеното от вещото лице, са приели, че правата на кредитополучателя не са били накърнени, тъй като размерът на договорената възнаградителна лихва е намалял вследствие движението на SOFIBOR. Отделно, въззивната инстанция не е игнорирала оплакванията за необсъждане на възраженията, че част от клаузите на договора за кредит са неравноправни, а ги е разгледала.

Касационната инстанция намира, че след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 2, предл. II и III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, постановено от Окръжен съд Добрич.

При изхода на спора и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация се дължи присъждане на разноски, но искане за това не е заявено.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС