Определение № 872 от 26.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2492/2019 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. И. Б., чрез процесуалния му представител адв.Б. М. от САК срещу решение № 30 от 5.3.2019 г, по въззивно гр.дело № 383/2018 г на Пловдивски апелативен съд, Гражданска колегия, с което е потвърдено решение № 590/27.4.2018 г, по гр.дело № 2973/16 г по описа на ОС-Пловдив.С първоинстанционното решение Н. И. Б. е осъден да заплати на М. Е. М. сумата 60 000 лв, представляваща невърнат остатък от получена в заем сума, в общ размер от 160 000 лв по договор от 6.12.2010 г, ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба до окончателното плащане, ведно с обезщетение за забавeно плащане върху главницата в размер на 18 300 лв за времето от 16.12.2013 г до 15.12.2016 г, както и разноски в размер на 5 941 лв. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, постановено при нарушение на процесуалния закон-липса на мотиви, неправилно установена фактическа обстановка, както и нарушение на материалния закон, в резултат на допуснатите процесуални нарушения.Иска се същото да бъде допуснато до касационен контрол, да бъде отменено и постановено друго, с което искът бъде отхвърлен като неоснователен, ведно със следващите се от това законни последици. Ответникът по касационната жалба М. Е. М. я оспорва, по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител адв.Г. С. от АК-П..Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.Претендира разноски, сторени в това производство в размер на 2 200 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.284 ал.1 и ал.2 ГПК. Съставът на ВКС, Четвърто ГО установи следното: Предявеният иск е по чл.240 ал.1 ЗЗД за сумата 60 000 лв-невърнат остатък от сума, по договор за заем от 6.12.2010 г, съединен с иск по чл.86 ал.1 ЗЗД за обезщетение за забавено плащане в размер на 18 300 лв за времето от 16.12.2013 г до 15.12.2016 г върху главницата от 60 000 лв. На 6.12.2010 г между страните е бил сключен договор за заем, по силата на който ищецът предал на ответника Б. в заем сумата 160 000 лв, която последният се задължил да върне на четири вноски, в уговорените срокове, както следва: до 31.12.2010 г -60 000 лв, до 31.7.2011 г-40 000 лв, до 31.12.2011 г-30 000 лв и до 31.7.2012 г-сумата 30 000 лв.По така възникналото заемно правоотношение Б. е заплатил доброволно 46 000 лв, след което преустановил плащанията.Поради това заемодателят предявил осъдителен частичен иск за сумата 54 000 лв. С влязло в сила решение по приложеното гр.дело № 1365/15 г на ПОС, Четвърти граждански състав ответникът-заемател е осъден да заплати на ищеца-заемодател сумата 54 000 лв по предявения частичен иск в общ размер от 114 000 лв, представляваща част от невърнат заем по договор от 6.12.2010 г. С обжалваното въззивно решение съдът е приел, че с оглед силата на присъдено нещо по предявения частичен иск, в настоящото производство ответникът може да противопоставя само възражения, почерпени от факти, настъпили след влизане на решението в сила.В случая ответникът е противопоставил възражения срещу пораждащите спорното право факти, които са преклудирани, поради което не са предмет на обсъждане.Оплакванията във въззивната жалба, свързани с неправилен анализ и оценка на фактите и доказателствата по делото, в това число и събраните гласни доказателства са приети, като такива относно основателността на иска, досежно която е формирана сила на присъдено нещо. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/Ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на присъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право, при предявен в друг исков процес иск за горницата, произтичаща от същото право.Решението по частичния иск формира ли сила на присъдено нещо и за останалата част от вземането.Формираната сила на присъдено нещо по частичен иск преклудира ли правоизключващите възражения на ответника по спорното право.Може ли съществуването на спорното материално право, от което произтича предявената претенция за остатъка от размера на вземането да се оспорва въз основа на факти, които са били налице преди приключване на устните състезания в инстанцията, след което решението по частичния иск е станало необжалваемо и е влязло в сила, включително посредством възражение за нищожност на договора. 2/При какви условия и предпоставки могат пред въззивния съд за първи път да се правят възражения за нищожност на договора.Когато за първи път пред въззивната инстанция ответникът направи възражение за нищожност на договора, длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по него.Допуснато ли е от въззивният съд процесуално нарушение, поради отказа да се произнесе по направеното възражение за нищожност на договора. 3/Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни.Как съдът следва да цени гласните доказателства с оглед нормата на чл.172 ГПК и необходимо ли е същите да бъдат подкрепени от писмени доказателства. Подържа се наличието на касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. На първата група въпроси е даден отговор с ТР от 22.4.2019 г по т.д. № 3/2016 г на ОСГТК, т.2, съгласно което решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право.При уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право.Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането.В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането. След като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем /размер/, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му е преклудирано. Мотивите на въззивния съд са изцяло в съответствие с разясненията, дадени с ТР от 22.4.2019 г по т.д. № 3/2016 г на ОСГТК, т.2.Преклудирани са направените от ответника възражения, в това число за нищожност на правопораждащия юридически факт, тъй като не се касае за юридически факт, настъпил след постановяване на решението, поради което не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по тази група въпроси. 2/Втората група въпроси са неотносими към решаващите изводи на въззивната инстанция и не са обусловили крайния изход на спора.На разглеждане пред нея са поставени принципните въпроси „кои възражения могат да се правят за първи път пред въззивния съд, а кои възражения са прекрудирани, с оглед силата на присъдено нещо по уважения частичен иск“.Даденият от въззивния съд конкретен отговор на въпроса е в съответствие с приетото и цитирано по-горе тълкувателно решение, с което е сложен край на съществуващата противоречива практика, на която се позовава касатора. 3/Третата група въпроси също няма отношение към решаващите изводи на въззивния съд, които са обусловили крайния изход на спора.Съдът се е занимал с правен въпрос- следва ли да се зачете СПН на решението по уважения частичен иск.Въззивната инстанция не е обсъждала гласните доказателства, събрани по делото-показанията на св.Г., нито показанията на св.М.-съпруга на ищеца и евентуалната нейна заинтересованост с оглед нормата на чл.172 ГПК.Съдът е процедирал предвид обстоятелството, че е недопустимо да преразглежда възраженията на ответника за несъществуване на вземането произтичащо от договора за заем, сключен между страните.Като не е преразгледал отново фактите по делото и правоизключващите възражения на ответника, съдът отново е процедирал в съответствие с разясненията на цитираното по-горе тълкувателно решение, поради което твърдяното наличие на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Тъй като не е налице соченото касационно основание, решението на въззивния съд не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Предвид изхода на спора касаторът дължи на ответника, сторените от него разноски за настоящата инстанция в размер на 2 200 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение