Определение № 50394 от 05.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1207/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 266949 от 08.12.2021г. по гр.д.№ 10440/2020г. на Софийски градски съд, с което след частична отмяна на решение № 62548 от 10.03.2020г. по гр.д. № 90528/2017г. на Софийски районен съд е постановено признаване за установено по отношение на Г. Ж. В., че Г. Н. В. е собственик по силата на наследствено правоприемство на 5/36 ид.ч. от сграда с идентификатор **** - беседка с площ 30 кв.м. с предназначение „друг вид сграда за обитаване”, находяща се в ПИ с идентификатор *** с площ 985 кв.м., за който ПИ е отреден УПИ ** в кв. 25 по плана на [населено място]; в останалата част - до пълния размер на правото на собственост (за 31/36 ид.ч.) установителният иск за собственост е отхвърлен, както на основание наследствено правоприемство, така и на основание придобивна давност. Касационната жалба е подадена от ищеца Г. Н. В. и касае отхвърлената част на иска му. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК Ответникът по касационната жалба Г. Ж. В. оспорва предпоставките за достъп до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по установителен иск за собственост на сграда, представляваща беседка, изградена в поземления имот на ул. Т.” № 9 в [населено място]. Правото на собственост се претендира от ищеца Г. Н. против ответника Г. Ж. на основание наследствено правоприемство или евентуално - придобивна давност въз основа на владение, упражявано от построяването й през 1984г. от праводателите му и от него. Безспорно е, че поземленият имот понастоящем е съсобствен при равни квоти между ищеца и ответника; правото на ползване върху имота е разпределено през 1972г. между тогавашните съсобственици Ж. Я. В. и Р. Н. В., праводатели на ответника, Г. Я. В. и Е. Н. В., праводатели на ищеца, със съдебна спогодба. В имота е изградена двуетажна двуфамилна жилищна сграда, от която ищецът притежава втория жилищен етаж, а ответника - първия. Процесната постройка се намира в частта, ползвана от ищеца. При изграждането на беседката ответникът и неговата майка Р. В., като наследници на Ж. В., са подписали нотариално заверена декларация, с която дават съгласие за строежа. Не се спори, че декларацията не е произвела действието по чл.56 ЗТСУ(отм.) за учредяване право на строеж, тъй като страните не отговарят на изискванията за родство, съдържащи се в разпоредбата. Разрешителното за строеж и протокола за строителна линия на сградата от 1984г. са издадени на името на Г. Я. В.. След смъртта на Е. В. през 1985г. нейни наследници се явяват съпруга й Г. Я. В. и синовете Р. Г. В. и Н. Г. В.. По делото е представен протокол за съдебна спогодба от 02.12.1988г., с който наследниците се споразумяват, че етажът от сградата, заедно с 1/2 ид.ч. от дворното място, остава в собственост на братята Р. и Н. В., а баща им получава парично уравнение и си запазва правото на ползване. (Този протокол не е обсъден от въззивния съд). През 2005г. с нотариален акт за дарение Р. В. дарява на брат си Н. В. своята 1/2 ид.ч. от съсобствения имот - вторият етаж от сградата с 1/4 ид.ч. от общите части на сградата и 1/4 ид.ч. от поземления имот. Пред 2010г. е извършена поправка на този нотариален акт като е посочено, че предмет на дарението е не 1/4, а 1/2 ид.ч. от общите части и от поземления имот. С нотариален акт за покупко-продажба от 02.06.2010г. Н. В. продава на своя син - ищеца Г. Н. В. втория етаж от сградата с 1/2 ид.ч. от общите части и 1/2 ид.ч. от урегулирания поземлен имот. Приетата техническа експертиза установява, че беседката се състои от две части и е разположена в частта от имота, предоставена на Г. В. и Е. В. по спогодбата от 1972г. Разпитаните свидетели сочат, че беседката е построена от дядото на ищеца - Г. В. на два етапа - през 1980 и през 1982г. и е ползвана само от дядото и семейството му като склад, като лятна кухня и пак като склад. На първия етаж от жилищната сграда са живеели наематели на ответника и те не са имали достъп до беседката; никой, освен собствениците на втория етаж, не е ползвал беседката. При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че от момента на изграждането на тази постройка Г. и Е. В. са имали намерението да я своят изцяло, включително идеалната част на Ж. В., респ. наследниците му, като предвид даденото съгласие от другите съсобственици за извършване на строителството, не е необходимо да се доказва манифестиране на намерението за своене. След смъртта на Е. В. владението върху чуждата идеална част е продължило съвместно от тримата наследници; владението е било постоянно, непрекъснато, несъмнено и явно. След изтичане на 10 години, а именно през 1995г. е довело до придобиване по давност от тримата при дялове 6/12 за Г. В. и по 3/12 ид.ч. за Н. и Р.. След смъртта на Г. В. през 1997г. неговата част е наследена поравно от синовете му Р. и Н. и от дъщеря му В. Ш., при което първите двама имат по 5/12 ид.ч., а последната - 2/12 ид.ч. По-натакът съдът е посочил, че договорът за дарение от 2005г., с който Р. В. прехвъря на Н. В. своята част от етажа и от дворното място, няма прехвърлителен ефект по отношение на беседката, тъй като тя не е изрично посочена, а представлява самостоятелен обект на собственост - има самостоятелно функционално предназначение като „друг вид сграда за обитаване”. Съдът не е зачел и извършената през 2010г. поправка на нотариалния акт за дарение, приемайки че с нея се постига промяна в предмета на договора, каквато може да се извърши само със сключване на нов договор. Според съда, договорът за продажба от 2010г., с който ищецът придобива правата на баща си Н. В., също не касае процесната беседка. Въпреки това е счел, че тези договори имат значение за владението на тази постройка - владението, което Н. В. е установил след нотариалния акт за поправка от 17.05.2010г. върху 1/2 ид.ч. от дворното място е в рамките, очертани със спогодбата от 1972г., т.е. върху мястото, където е построена беседката. А владението върху терена включва и владение на постройката. Съдът е счел, че намерението за своене на Н. В. върху беседката е манифестирано спрямо съсобственика му Р. В. по силата на самия договор за дарение и нотариалния акт за поправка, но манифестиране по отношение на В. Г. Ш. не е извършено. След продажбата през 2010г. от Н. в полза на ищеца Г. последният е установил фактическа власт върху 1/2 ид.ч. от дворното място и по-конкретно върху частта с беседката, но по отношение на В. Ш. не е манифестирано преобръщането на държането във владение. Свидетелите сочат, че беседката е ползвана от Н. В., което според съда означава, че той е бил държател за владелеца Г. Н.. След смъртта на Н. през 2018г. ищецът, брат му Л. и преживялата съпруга Е. В. са наследили по 5/36 ид.ч. от беседката. Извън тези части остават завладените от Н. В. 15/36 ид.ч. на Р. В., които не попадат в наследството, защото до преминаването на владението им в полза на ищеца Г. Н. не е изтекъл десетгодишен срок. Същото се отнася и до завладените 6/36 ид.ч. на Е. Н. В.. Към установеното от ищеца владение върху 15/36 ид.ч., принадлежащи на Р. В., съдът е прибавил и владението на праводателя Н. В., започнало от поправката на договора за дарение. Периодът от 17.05.2010г. до деня на разпита на свидетелите - 06.11.2019г. не е достатъчен за придобиване по давност, а ищецът не е поискал ангажиране на доказателства за настъпили нови обстоятелства пред въззивния съд. Затова в обобщение съдът е счел, че ищецът притежава единствено 5/36 ид.ч. по наследство и за тях е уважил иска. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива са налице. Първият правен въпрос, поставен от касатора, е за задължението на съда да обсъди всички относими към спора доказателства, събрани по делото, поотделно и в съвкупност. Доводите на касатора са основно за необсъждане на съдебната спогодба от 02.12.1988г. между наследниците на Е. В. - Г., Н. и Р., с която правото на собственост остава на братята Р. и Н. В.. Решаващият съд действително е пропуснал да обсъди правното действие на тази спогодба и значението й за правата на ищеца. В резултат на това незачитане е стигнал до извод, че към 1995г. Г. В. притежава 6/12 ид.ч. от правото на собственост върху беседката. При тези обстоятелства е налице твърдяното отклонение от практиката, обективирана в множество решения, посочени от касатора (решение № 205 от 19.01.2018г. по гр.д. № 896/2017г. на І г.о., Решение № 27 от 02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ІV г.о., Решение № 209 от 26.09.2014г. по гр.д. № 212/2014г. на І г.о. и др), което обуславя допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. На следващо място, основание за достъп до касационен контрол е налице и по въпроса за приложимостта на правилото на чл. 92 ЗС спрямо второстепенни постройки, които не са изрично упоменати при извършване на разпореждане с поземления имот. Според практиката по решение № 96 от 01.07.2015г. по гр.д. № 1116/2015г. на ІІг.о., Решение № 183 от 18.06.2012г. по гр.д. № 88/2012г. на ІІ г.о., Решение № 120 от 22.10.2014г. по гр.д. № 2928/2014г. на ІІ г.о. прехвърлянето на правото на собственост върху земята прави приобретателя собственик и на всички постройки и насаждения, освен ако не е уговорено друго при сключване на договора, т.е. ако постройките не са изрично изключени от предмета на договора. В разрез с тази практика въззивният съд е приел, че договорът за дарение от 2005г. и договорът за продажба от 2010г., с които се прехвърлят идеални части от поземления имот, нямат вещнопрехвърлително действие за процесната беседка, тъй като тя представлява самостоятелен обект и не е посочена в договорите. Налице е и съмнение за очевидна неправилност на обжалвания акт поради вътрешна противоречивост на мотивите и нарушение на логическите правила. От една страна, съдът е приел, че към 1985г. праводателите на ищеца Г. и Е. В. /баба и дядо/ са осъществявали владение върху построената от тях беседка и към 1995г. давностният срок е изтекъл в лицето на Г. В. и наследниците на Е. В. - Г., Н. и Р.. По този начин те са придобили правата на съсобствениците на другата идеална част от дворното място Ж. и Р. В. – праводатели на ответника. По-нататък съдът е разсъждавал за придобитите по наследство права върху поземления имот и върху беседката от В. Ш., Р. В., Л. В. - лица, с които ищецът няма спор за собственост и с каквито възражения относно техните права съдът не е бил сезиран. Така, в крайна сметка, искът за разликата над 5/36 ид.ч. е отхвърлен поради това, че те са притежание на трети за спора лица и въпреки приетото, че правата на ответника върху беседката са придобити по давност още след изтичането на десетгодишен срок от построяването й. Горното обуславя допускане на касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.