Определение № 1133 от 09.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 471/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от К. И. Я. – ищец в производството, подадена чрез пълномощник адв. Г. Д. от АК – С., срещу въззивното решение № 264 от 18.09.2024 г. по в. гр. д. № 324/2024 г. на ОС – Сливен. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и е необосновано. С приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основанията за допускане касационното обжлаване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Насрещните страни - ответници в производството М. М. Я., Т. И. Д., К. Г. И., И. М. Я. и И. З. Я., чрез процесуалния си представител адв. М. М. от АК – С., оспорват жалбата с писмен отговор. Претендират разноски. Другите ответници Д. И. М. и Г. И. Л., не са взели становище по касационната жалба. Върховния касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценка за наличие на предпоставки за допускане касационното обжалване, намира следното: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение № 327/18.04.2023 г. по гр.д. № 1093/2023г. на РС-Сливен (към което е присъединено гр.д. № 3663/2023 г. на РС-Сливен за общо разглеждане), с което са отхвърлени предявените от К. И. Я. против М. М. Я., Т. И. Д., К. Г. И., И. М. Я., И. З. Я., Д. И. М. и Г. И. Л., пасивно съединени положителни установителни искове за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик, на основание наследствено правоприемство, върху 1/30 ид. ч. от процесния поземлен имот с идентификатор №***, по КККР на [населено място], общ.С., одобрена със заповед №РД-18- 17/29.03.2000 г. на ИД на АК, с адрес на поземления имот: [населено място], общ.С., местност „Г.“, с площ на поземления имот 3681 кв.м., трайно предназначение на територията: земеделска, с начин на трайно ползване: НИВА, категория на земята: 5 /пета/, предишен идентификатор №***, номер по предходен план *, при посочени в решението граници на имота, и отхвърлено искането за отмяна, на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК, на нотариален акт № 197дело №172/2022г. на нотариус Е. Ш., за 1/30 ид.част. Спорът е породен от твърдението на ищеца, че той, заедно с ответниците, са част от наследниците по закон на общ наследодател – И. Т. Я., бивш жител на [населено място], починал през 1954 г., и ищецът притежава по наследство от последния 1/30 ид.ч. от реституирания на наследниците на И. Т. Я. гореописан земеделски имот. Ответниците М. М. Я., Т. И. Д., заедно с И. М. И. и З. И. Я. (последните двама наследодатели на останалите ответници), са се снабдили с КНА за собственост № 197, дело № 172/2022 г. на нотариус Е. Ш., вкл. и за притежаваната от ищеца по наследство 1/30 ид.ч. Първоинстанционният съд е отхвърли исковете, защото, въз основа на преценка на събраните доказателства, е приел, че само ответниците, респ. само преките им наследодатели, са владеели процесния имот като свой по волята на техен наследодател, и в период повече от 10 години преди издаването на КНА в тяхна полза на 16.03.2022 г. Въззивният съд е споделил този решаващия извод, и е приел, че направените от въззивника-ищец оплаквания с въззивната жалба, са неоснователни, за което е изложил и своите мотиви по спора. Установено е, че страните са част от наследниците на И. Т. Я., починал 1954 г. Общият наследодател е имал 5 деца – Д., З., К., П. и Д., починали в периода 1932 г. – 2002 г., като ищецът е внук и наследник на К. /син на неговия син И., починал 2018 г./, а ответниците са наследници на З. и Д.. По заявление на М. И. Я. (син на общия наследодател И. Т. Я.) до ОСЗ Сливен през 1992 г., с Решение № 372 от 07.09.1998 г., на основание чл.18ж, ал.1 от ППЗСПЗЗ, е възстановено на наследниците на И. Т. Я. правото на собственост върху земя в съществуващи/възстановими стари реални граници в землището на [населено място] – полска култура от 3.813 дка, пета категория. За тази земя е установено, че представлява сега имотът, предмет на делото, а именно ПИ с идентификатор № ***, по КККР на [населено място], общ.С., одобрена със заповед № РД – 18 - 17/29.03.200 г. на ИД на АК, с адрес на поземления имот: [населено място], общ.С., местност „Г.“, с площ на поземления имот 3681 кв.м., трайно предназначение на територията: земеделска, с начин на трайно ползване: НИВА, категория на земята: 5, предишен идентификатор № ***, номер по предходен план *, при граници имоти с идентификатори: ***, №***, №***, № *** и №***. С констативен н.а. № 197, т. I, рег. № 2318, н.д. № 172/2022 г. на нотариус Е. Ш., издаден по обстоятелствена проверка, ответниците са признати за собственици на описания имот въз основа на давностно владение, като сред документите, послужили за съставяне на акта, е посочено решението на ОСЗ-Сливен. Воден от разбирането, че констативният н.а. № 197/2022 г. не се ползва с материална доказателствена сила относно принадлежността на правото на собственост, и може да бъде оспорват от всеки с правен интерес, противопоставящ свое право върху вещта, съдът е подложил на преценка събраните по делото показания на свидетелите на двете насрещни страни, като от тях само за свидетеля Т. К. е установено, че е роднина - брат на ищеца и роднина по съребрена линия на ответниците. Тази роднинска връзка обаче, е прието да не дискредитира неговите показания, защото от една страна именно родството му със страните е обусловило задълбоченото познаване на взаимоотношенията им във времето, същият е живял в селото до 2018 г. и има преки, лични и непосредствени наблюдения, а от друга страна, поради липсата на данни за пристрастност, предубеденост или заинтересованост от изхода на спора, същата тази родствена връзка с двете страни придава на показанията му обективност. За останалите свидетели е посочено, че имат спорадични впечатления и до голяма степен възпроизвеждат чуто от страните и интерпретират фактите на базата на свои предположения. Така е прието за установено, че наследодателите на страните - братята К., З. и Д., са живеели в съседство и семейството е притежавало земя за обработване, като са разпределили доброволно помежду си преди около 50 години ползването ѝ за собствени нужди, така че като всеки от тях и семейството му обработвали частта, попадаща в двора му. Установено е, че частта, останала за З. и Д.- и за която е издаден и оспореният нотариален акт, оттогава била ползвана явно, непрекъснато, несмущавано и несъмнено от тях, семействата им и наследниците им по устна уговорка за това кой коя реална част ще обработва, без да е поставяна ограда в имота. Прието е, че К., а и впоследствие и неговите низходящи и наследници, не са ползвали това място, а земята в съседство, която по-късно е разделена между ищеца и брат му. Установено е, че спорният имот не е попадал в държане или владение на ищеца или друг наследник на общия наследодател К., и единствените негови ползватели през годините са били първоначално З. и Д., а впоследствие и наследниците им и техните семейства. Това фактическо положение не се е променило след издаване на решението на ОСЗ-Сливен. Ответниците, а преди това и наследодателите им, не са губили владението, имали са съзнание, че те са съсобственици помежду си и заедно са единствените собственици на имота, като това съзнание е било демонстрирано явно и срещу всички, включително срещу ищеца, който не е предприемал действия, годни да прекъснат владението им. Показанията на част от свидетелите, че са чували от бай И., че имотът е наследствен и винаги са искали да го продадат, но наследниците са много, не променя горните фактически констатации, доколкото освен, че са косвени, не могат да се отнесат към конкретен момент и съответно не доказват прекъсване течението на придобивната давност. Така ответниците, респ. техните наследодатели, са демонстрирали за период повече от 10 години преди оспорване правото им на собственост от ищеца, своето променено отношение към наследствения имот, вкл. и спрямо наследствения дял на ищеца, което е изключило правото на собственост на ищеца, и претенцията на последния е неоснователна. По изложените съображения въззивният съд е постановил своето решение. Върховният касационен съд на РБ, състав на второ отделение на Гражданска колегия, по допустимостта на касационното обжалване счита следното: Касаторът е формулирал в изложението следния правен въпрос, по който се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1,т.1 ГПК: 1/ Съдът по кой начин следва да извърши преценка на показанията на свидетелите при наличие на противоречие в показанията на различни групи свидетели, респективно между тези показания и данните за релевантните факти, съдържащи се в други доказателства по делото - а именно писмени доказателства - в случая Решение № 372 от 07.09.1998 г. за възстановяване правото на собственост на земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални граници на ОСЗГ. Както и по кой начин съдът достига до правен извод, че ответниците са придобили процесния имот по давностно владение, в противоречие със всички групи свидетели споделят, че става за ползване на процесния имот, за такава уговорка, а не за демонстрация на ответниците, че са собственици на имота?. По този въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 141/11.10.2019 г. по гр.д. № 3719/2018 г. на I г.о. Формулиран е и втори конкретен въпрос, по който се сочи наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК: 2/ Очевидно неправилен ли е изводът на съда, че констативният нотариален акт на ответниците, издаден по чл. 587, ал. 2 ГПК ги легитимира като собственици на имота по давност, независимо че от представеното Решение № 372 от 07.09.1998 г. за възстановяване правото на собственост на земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални граници в землището на [населено място], издадено от ОСЗ Сливен, цитирано и в нотариалния акт, и в съдебното решение е видно, че собствеността е въз основа на наследствено правоприемство, както и че всички свидетелски показания и от двете групи на ищеца и на ответниците споделят същото ? Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и за правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, както и от обосноваване на някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Наличието на общата и допълнителната предпоставка /основание/ за селекция са кумулативно изискуеми. Въпрос № 1 само в първото му изречение отговаря на изискването за правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, и то само в общата му насоченост за начина, по който съдът преценява свидетелските показания, без реферирането към конкретно посоченото доказателство решение на ОСЗ. По този въпрос, обаче, липсва допълнителното, специфично основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според трайната практика на ВКС, вкл. и с посоченото от касатора решение 141/11.10.2019 г. по гр.д. № 3719/2018 г. на I г.о., също и напр. Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 100 от 08.05.2018 г. по гр.д.№ 1737/2017 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр.д.№ 165/2020 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 136 от 30.10.2020 г. по гр.д.№ 4746/2019 г. на III г.о. на ВКС, показанията на свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение, с оглед на всички останали доказателства по делото, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност, да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото, също и дали свидетелят се явява заинтересован в хипотези на евентуална симпатия/антипатия спрямо някоя от страните, отношения на власт и подчинение, на финансова или друга зависимост, както и ако в резултат от показанията му за него или за негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е обсъдил казаното от всички свидетели, правейки при това връзка между съдържащата се в тези показания информация за осъществяването на релевантните по делото факти и обстоятелства. Въззивният съд, съгласно чл. 172 ГПК, е подложил на по-критична преценка показанията на свидетеля Т. К., отчитайки родствената му връзка както с ищеца, така и с ответниците, но е кредитирал неговите показания за уговорката от преди 50 години спорната земеделска земя да остане само за братята З. и Д. /М./ и техните наследници, също и за обстоятелствата, че с тази уговорка са се съобразили и са я спазвали както третия брат К., така и неговите наследници, вкл. и наследодателя на ищеца и брат му (свидетеля Т. К.), и че наследниците на братята З. и Д. са се отнасяли към имота като към общо свой. Изложил е въззивният съд и съображенията си защо показанията на останалите свидетели не са информативни за правнорелевантните факти – поради тяхната откъслечност, опосреденост и липса на времева конкретика. Като се е мотивирал кои свидетелски показания и защо кредитира, съдът е изпълнил задължението си като съд по същество на спора, което изключва противоречие с цитираната практика на ВКС. Дали изводите му са обосновани, не е предмет на преценка в настоящето производство, защото предполага анализ на събраните доказателства, а то е недопустимо да се прави във фазата по чл.288 ГПК. В останалата част – изр. второ, въпрос № 1 не е правен, а фактически доколкото отговорът му зависи от конкретните факти по делото. Въпросът е предпоставен от защитната теза на касатора, че на ответниците е било предоставено само ползването на спорната земеделска земя, и с него се цели преразглеждане на фактите и се сочат други фактически изводи, различни от тези на въззивния съд, т. е. прави се оплакване по съществото на спора, относно необосноваността на решението, проверката на което не е допустимо да се извършва в настоящото производство. Това лишава въпроса от характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, което изключва преценката дали по такъв именно въпрос е налице различно произнасяне в практиката на ВКС. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи не може да обоснове достъп до касация ( т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК). В следващата част на изложението се правят редица оплаквания с характер на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, с които се аргументира се тезата, че въззивният съд не е обсъдил в пълнота събраните доказателства, довело до неправилни изводи относно осъществяваното владение върху процесния поземлен имоти, вкл. и върху наследствената част на ищеца, в противоречие със законоустановените норми относно придобивната давност между сънаследници. Поради липсата на формулиран конкретен правен въпрос с обосновка, тези оплаквания не могат да се обсъждат във фазата по чл.288 ГПК. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК, без да бъде посочен правен въпрос. Посочването на правния въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело и е обусловил решаващите изводи на съда, е задължение на касатора. Касационният съд няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК и това следва пряко от залегналия в чл. 6 ГПК основополагащ за гражданското съдопроизводство принцип на диспозитивното начало. Формулираният въпрос № 2 няма характер на правен въпрос, същият е фактически, и представлява преформулирано оплакване на неправилност на извода на въззивния съд, че ид.част на ищеца е придобита по давност от ответниците. А както вече бе посочено по-горе в настоящето определение в частта относно второто изречение на въпрос № 1, такива фактически въпроси, с които се сочат други фактически изводи, различни от тези на въззивния съд, представляват оплакване по съществото на спора, проверката на които не е допустимо да се извършва в настоящото производство по чл.288 ГПК. По този въпрос № 2 не е посочена и никоя от допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, ето защо по него липсва основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК. С изложението по повод този въпрос № 2 се навежда хипотезата на чл.280, ал.2, предл. трето ГПК- очевидна неправилност, за каквато не е необходимо да се формулира конкретен правен въпрос по изричното разпореждане на закона. В случая обаче прочитът на въззивното решение не повдига съмнение за очевидна неправилност. В практиката на ВКС е изяснено, че в хипотеза, в които владението на сънаследника, претендиращ придобиване на имота по давност, е установено въз основа на постигнато съгласие между сънаследниците за извършване на т.нар. неформална делба, е неприложимо разяснението по ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, че сънаследникът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. В такава хипотеза, в която сънаследниците са взели решение за разпределяне помежду си на собствеността върху наследствените имоти, то установеното от този момент владение на сънаследника, комуто имотът се дава в дял, поставя началото на течението на срока по чл.79 ЗС за придобиване на имота чрез давностно владение (Решения № 549 от 30.12.2010 г. на по гр. д. № 217/2010 г. на ВКС, ГК, II-ро отд. и Решение № 16 от 17.04.2015 г. по гр. д. № 5652/2014 г. на ВКС, ГК, 1-во отд.). За доказване на такова съгласие не се изисква форма, същото може да бъде и вербално, защото с постигнатото съгласие се прехвърля не собствеността, а на владението като фактическо състояние. Предвид приетото за установеното в настоящия случай от показанията на свидетеля Т. К. за устна уговорка - съгласие за разпределяне процесната земеделска земя само за братята З. и Д., която се е спазвала от третия им брат К., респ. от другите му наследници и след реституцията до подаване на настоящата искова молба от ищеца /един от внуците на К./, то направеният извод, че частта на ищеца е придобита по давност от наследниците само на З. и Д., не сочи на превратно прилагане на закона в контекста на посочената практика на ВКС по приложението му в отношенията между сънаследници, и предвид установеното, че бащата на ищеца и син на К. - И., е починал 2018 г., а до тогава, считано от издаване решението на ОСЗ 1998 г., са изминали повече от 10 години. Въззивното решение не повдига съмнение за нищожност или недопустимост като основания за селекция служебно по чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК. Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне. С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възстановяване на разноски, като дължи на ответниците по касация М. М. Я., Т. И. Д., К. Г. И., И. М. Я. и И. З. Я., разноски в настоящото производство за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., удостоверено с приложения към отговора договор с адв. М. М.. Съгласно ЗВЕРБ сумата се превалутира в 511,29 евро. Предвид гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд, Гражданска Колегия, Второ гражданско отделение,