Определение № 2349 от 23.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 190/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Застрахователна компания „Бул Инс“ АД, [населено място] срещу решение № 274 от 02.07.2024 г. по в. т. д. № 231/2024 г. на Пловдивски апелативен съд. С касационна жалба вх. № 6745 от 12.08.2024 г. е обжалвано въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна на решение № 6 от 04.01.2024 г. по т. д. № 471/2022 г. на Пловдивски окръжен съд, предявеният от М. П. К. от [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговата сестра Р. П. К., настъпила в резултат от пътно-транспортно произшествие от 19.12.2020 г., е уважен за сумата 60 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.03.2022г. до плащането й. Касаторът твърди неправилност на въззивното решение в посочената му част на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Излага подробни съображения в подкрепа на поддържаната и пред инстанциите по същество своя теза, че ищецът не е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своята сестра, тъй като от събраните по делото доказателства не се установява наличието на предпоставките, предвидени в задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, а именно – особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка между ищеца и сестра му, както и настъпили в резултат на смъртта на последната сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания. Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, с твърдението, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.XI.1969 г. на Пленума на Върховния съд.“ В подкрепа на заявеното основание касаторът се позовава на Тълкувателно решение № 1/2018 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС и решение № 92 от 17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, II т. о. Ответникът по касация – М. П. К. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 11.10.2024 г. Претендира разноски. С касационна жалба вх. № 6888 от 20.08.2024 г. е обжалвано въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 6 от 04.01.2024 г. по т. д. № 471/2022 г. на Пловдивски окръжен съд, предявените от Г. А. Х. и П. П. К., двамата от [населено място], искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на тяхната дъщеря Р. П. К., настъпила в резултат от пътно-транспортно произшествие от 19.12.2020 г., са уважени за разликата над 100 000 лв. до пълния претендиран размер от по 200 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.03.2022 г. до плащането й. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Счита, че присъдените в полза на ищците обезщетения по чл. 52 ЗЗД са завишени и явно несправедливи и противоречат както на закона, така и на съдебната практика за присъждане на обезщетения за смърт, причинена от ПТП, настъпила през 2020 г. Изразява несъгласие и с отказа да бъде уважено възражението му за съпричиняване на вредата поради това, че починалата се е качила в автомобила, управляван от водач с концентрация на алкохол в кръвта 2.4 промила. Според него, при определяне размера на дължимите обезщетения решаващият състав изрично се е позовал на факта, че водачът е бил с посочената концентрация на алкохол в кръвта, но е „пропуснал“ да го съобрази при произнасянето си по възражението па чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като, в резултат от погрешно тълкуване на Тълкувателно решене № 1/2014 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, е приел, че застрахователят следва да установи знание на починалата за алкохолно опиянение на водача в концентрация над 0.5 промила. Искането за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в посочената негова част се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на въпросите: „ 1. Относно критериите, посочени в ПП№ 4/1968 г. на ВСС, които при обезщетения за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД следва да бъдат съблюдавани от съдилищата; 2. Относно предпоставките, при които следва да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съгласно постановките на ТР № 1 от 23.12.2015 г. по ТД № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС и изисква ли се вина, т. е. субективно отношение на пострадалия или е достатъчно наличието на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат“. Ответниците по касация – Г. А. Х. и П. П. К., двамата от [населено място] – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 22.10.2024 г. Третите лице-помагачи на ответника Застрахователна компания „Бул Инс“ АД – Й. Х. К. и Т. С. Каратабанов, двамата от [населено място], обл. Пловдив – не заявяват становище по касационните жалби. С определение № 824 от 13.03.2025 г., на основание чл. 227 ГПК, поради настъпила смърт на първоначалната ищца (ответница по касация) Г. А. Х. след постановяване на въззивното решение, като страни по делото са конституирани наследниците й – П. П. К. (съпруг) и М. П. К. (син). Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно между страните, че: на 19.12.2020 г., по вина на водач, застрахован при ответника Застрахователна компания „Бул Инс“ АД по застраховка „Гражданска отговорност“, е реализирано пътно-транспортно произшествие, при което е настъпила смъртта на лицето Р. П. К. – дъщеря на първоначалните ищци Г. А. Х. и П. П. К. и сестра на ищеца М. П. К.. Като спорни във въззивното производство са преценени въпросите: за активната материалноправна легитимация на ищеца М. К. да претендира обезщетение в качеството му на брат на починалата; за размера на дължимото на ищците-родители обезщетение за неимуществени вреди и за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалата поради качването й в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол. Решаващият състав не е споделил извода на първата инстанция, че ищецът М. К. не е активно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своята сестра. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели е счел за доказани предпоставките за уважаване на предявения от него иск, посочени в Тълкувателно решение № 1/2018 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК. Изводът за наличие на изградена особено силна и трайна емоционална връзка между ищеца М. К. и починалата и за търпени от нейната смърт продължителни болки и страдания е направен с оглед на това, че: братът и сестрата са били почти връстници (разликата във възрастта им е около една година); живеели са в една стая, споделяли си всичко; онкологичното заболяване на майка им и продължителното отсъствие на баща им за работа в чужбина, са ги сближили допълнително, тъй като двамата е трябвало да се грижат сами за семейството; сестрата, освен че е помагала във всичко на болната им майка, е обгрижвала и брат си, който изцяло е разчитал на нея; ищецът М. К. е преживял истински шок от смъртта на сестра си и я понася изключително болезнено; липсата на сестра му е толкова силна, че го е подтикнала да татуира лицето й на крака си, за да бъде винаги с него. С оглед на това, на посочения ищец е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 60 000 лв. Въззивният съд не е споделил и преценката на първата инстанция относно размера на обезщетенията за неимуществени вреди на ищците-родители на починалата – по 160 000 лв., като е счел, че същите следва да бъдат определени в пълния претендиран от тях размер – по 200 000 лв. Като обстоятелства, обосноваващи този извод, са посочени: родствената връзка между ищците и починалата; възрастта й – на 17 години; внезапно настъпилата й смърт; силната привързаност между нея и родителите й и това, че те са разчитали изцяло на нейната помощ за продължително и тежко боледувалата й майка и за по-малкия й брат, особено в периодите на отсъствие в чужбина на бащата; изключително мъчителното преживяване на смъртта й, изразяващо се в цялостна промяна в отношението им към живота – затваряне в себе си, отказ да се виждат с всички близки и приятели, преместване на село, за да се изолират от местата, свързани с болезнени спомени за починалото им дете; влошаване на здравословното им състояние, отказ на майката да продължи лечението си срещу онкологичното заболяване (след постановяване на въззивното решение същата е починала); социално-икономическата обстановка към 19.12.2020 г., когато минималната работна заплата в страната е била 610 лв., а лимитът на отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност“ е в размер на 10 420 000 лв. Решаващият състав е споделил, обаче, извода на първостепенния съд за неоснователност на заявеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. С оглед показанията на свидетелката Н. Кохчиева, дадени в исковото производство, е приел за доказано, че в присъствието на починалата водачът на автомобила е изпил само едно кенче бира, поради което алкохолната му концентрация не може да е повече от допустимата по закон за шофиране 0.5 промила. По отношение показанията на същата свидетелка за изпито голямо като количество и вид алкохол (бира и две чаши уиски), е счел, че е недопустимо да бъдат съобразени, защото са дадени в досъдебното производство. Независимо от това, дори и при съобразяването им, въззивният съд е преценил възражението за неоснователно, доколкото от показанията на тази свидетелка се установява, че починалата се е качила в автомобила, заедно с водача му не за да пътува с него, а за да не стоят на студа и да си говорят на топло. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По касационна жалба вх. № 6745 от 12.08.2024 г.: Поставеният във връзка с тази касационна жалба въпрос отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил изхода на конкретното дело. По отношение на него, обаче, не е налице допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС: Легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени; Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на тълкувателния акт е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родственост, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една житейска връзка е трайна, емоционална и особено близка, са различни за всеки отделен случай и следва да се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. В константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, (решение № 17 от 16.03.2021г. по т. д. № 291/2020г. на II т. о., решение № 92 от 17.11.2020г. по т. д. № 1275/2019г. на II т. о., решение 45 от 10.05.2021г. по т. д. № 370/2020г. на II т. о.) е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по – голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка (напр., относимо към връзката между братя и сестри, израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина). В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства и въз основа на тях е направил извод за доказана трайна и дълбока емоционална връзка между ищeца и неговата сестра. Установил е, че починалата не само е помагала на брат си във всичко, но поради факта, че майка им е била с тежко онкологично заболяване, непозволавящо й да се грижи за семейството, а бащата е работил в чужбина, за да осигури средства за издръжката на всички, тя е поела изцяло грижата и за брат си, с оглед на което, загубата на нейната подкрепа е причинила на последния неимуществени вреди, надвишаващи обичайните такива. Проверката на обосноваността на тези изводи предполага обсъждане на събраните по делото доказателства и не може да бъде извършена в селективния стадий на касационното производство. По касационна жалба вх. № 6888 от 20.08.2024 г.: Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по тази касационна жалба. Поставените във връзка с нея въпроси „относно критериите, посочени в ПП№ 4/1968 г. на ВСС, които при обезщетения за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД следва да бъдат съблюдавани от съдилищата“ и „относно предпоставките, при които следва да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД“ са формулирани абстрактно, без да са отнесени към мотивите на обжалвания акт. Освен това, при преценката за наличие на съпричиняване въззивният съд не е обсъждал дали се „изисква вина или е достатъчно наличието на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат“, в какъвто смисъл е уточнен вторият въпрос. Ето защо, въпросите не могат да бъдат преценени като правни по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това, следва да се посочи, че същите не са разрешени в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика. При определяне размера на дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди съдът не се е отклонил от указанията в ППВС № 4/68 г., тъй като е взел предвид всички специфични за случая обстоятелства, като ги е подложил на обстоен анализ. Що се отнася до правилността на изводите, до които е достигнал, същата е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Не е налице противоречие и с Тълкувателно решение № 1/2014 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС. Именно в съответствие с указанията в т. 7 от същото, въззивният съд е извършил конкретна преценка за това дали поведението на пострадалата е рисково и дали то е допринесло за увреждането, като въз основа на свидетелските показания е приел за недоказано, от една страна, че починалата е знаела, че водачът на автомобила е употребил значително количество алкохол, водещо до концентрация 2.4 промила, а от друга страна – че същата е влязла в колата, за да пътува с него. Доколко тези изводи са обосновани, това е въпрос, който може да бъде обсъждан само при вече допуснат касационен контрол. С оглед изложените съображения, касационното обжалване контрол не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК