Определение № 68 от 25.02.2021 г. на ВКС по д. № 3578/2020 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на О. К. срещу въззивното решение на Окръжен съд Велико Търново по гр.д. №304/20 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените по реда на чл.422 ГПК от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу касатора искове – признато е за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 5073,39 лв., главница по договор за потребителски кредит №2377013 от 10.08.13 г., сумата от 3744, 04 лв. – договорна лихва върху главното вземане за периода 21.01.17 – 21.08.17 г., законна лихва върху главницата от 6.03.18 г. и лихва за забава по чл.86 ЗЗД в размер на 293,37 лв. за времето от 21.01.17 г. до 6.03.18 г., на осн. чл.79 и чл.99, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.9,11 и 26 от Закона за потребителския кредит/ЗПК/. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС по значимите за спора правни въпроси относно задължението на съда да обсъди направените от особения представител на ответника възражение за нищожност на договора за потребителски кредит поради несъответствието му с предвидената в чл.10, ал.1, вр. с чл.22 ЗПК форма / договорът е с шрифт по –малък от 12/ и възражение, че към датата на подаване на исковата молба ищецът не е титуляр на вземанията по този договор – осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. В противоречие с цитираната практика на СЕС въззивният съд не е разгледал служебно въпроса за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за потребителски кредит - осн. по чл.280, ал.1,т.2 ГПК. Въпросът за задължението на въззивния съд да се произнесе за неравноправните клаузи на договора с решението си е поставен и в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, като значим за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По допускане на обжалването ВКС намира следното: поставените в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК въпроси са свързани с възраженията на ответника, направени едва с писмената му защита, по които не са събирани доказателства / както във връзка с изискването за размер на шрифта по чл.10, ал.1 ЗПК е посочил в отговора на жалбата и ответникът по жалба/. Първоинстанционният и въззивният съд са разгледали част от направените с писмената защита на ответника възражения срещу иска, като са приели, че съдът може да се произнесе по нищожността на договора, от който страните черпят права и без да е направено възражение за нея, когато тя е очевидна и произтича пряко от договора. В този смисъл са се позовали на цитираната практика на състави на ВКС. Пред ВКС - ОСГТК, след констатирана противоречива практика е образувано т.д. №1/20 г. по въпроса: Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата стана е направила съответно възражение за нищожност? ВКС намира, че този въпрос е от значение и за настоящото дело. Затова производството по делото следва да се спре до постановяване на тълкувателното решение. Поради изложеното ВКС на РБ, на осн. чл.292 ГПК