Определение № 2902 от 11.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1591/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена от Г. В. В. частна касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от ОС- Плевен определение № 123/18.01.2024 г. по в.ч.гр.д. № 13/2024 г., с което е потвърдено определение № 4203/18.09.2023 г. на РС- Плевен по гр.д. № 4936/23г., с което е прекратено производството по иска с правно основание чл.1 ЗОДОВ и делото е изпратено по подсъдност на Административен съд- Плевен. В частната касационна жалба се прави искане за отмяна на въззивното определение и връщане на делото на първоинстанционният Плевенски районен съд, за продължаване на съдопроиводствените действия. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е въвел като основание е за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивният срок по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване валиден и допустим съдебен акт. Производството е образувано по предявен от Г. В. В. срещу Д. П. Г. иск за заплащане на сумата от 25 000лв.- обезщетение за неимуществени вреди. Твърди, че в деня на превеждането му от затвора в [населено място] в затвора в [населено място]- 28.07.22г., ответникът, като служител на надзора към затвора в [населено място], е осъществил нерегламентирано претърсване на личните му вещи, без представена заповед от началника на затвора, и му отнел 4 макета на възрожденски къщи, изработени лично от него, както и вентилатор, против волята му, без представена от началника на затвора заповед, възползвайки се от служебното си положение и злоупотребявайки с представената му власт. По този начин ответникът не спазил чл.163, ал.1 ЗИНЗС, Конституцията на Р.България и чл.1 от Протокол №1 към ЕКПЧОС, като му причинил вреди, изразяващи се в психо- емоционален стрес и унижение на човешкото достойнство, чувство на страх и незащитеност. Иска се съдът „след установяване на правонарушението, още повече при съставомерност на деянието на извършителя като служебно лице- част от състава на органа по изпълнение на наказанията по време и място на изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“ да осъди ответника да му заплати сумата от 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва. С определение № 4203/18.0923г., постановено по гр.д. № 4936/23г., РС- Плевен е приел, че с оглед изложените в исковата молба фактически твърдения, е сезиран с иск по чл.1, ал1 ЗОДОВ, компетентен да се произнесе по който е административния съд, на който делото е изплатено по подсъдност. За да потвърди обжалваното определение, ОС- Плевен е приел, че правилно първоинстанционният съд е счел, че видно от наведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения, се касае за предявен осъдителен иск с правно основание чл.1 ЗОДОВ за вреди от незаконосъобразна дейност на служител на администрацията на затвора при и по повод изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“, който иск е подсъден и подлежи на разглеждане от административните съдилища, в който смисъл е ТП № 2/2014г. по т.д. № 2/2014г. на ВКС и ВАС. Настоящият състав на Върховният касационен съд, ІV гр. отд., намира че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по обобщения и уточнен правен въпрос за реда на разглеждане на иск, предявен срещу физическо лице на служба „надзирател“ в затвор, за причинени неимуществени вреди на затворник- по специалния ред, предвиден в чл.1 ЗОДОВ, или по общия ред по чл.45 ЗЗД, на основание чл.274, ал.3,вр.чл.280, ал,1 т.1 ГПК. Настоящият състав споделя практиката по поставения за разглеждане въпрос, намерила израз в определение от 30.11.2018г по гр.д.№82 А/2018г.-смесен петчленен състав, според която правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на въведените от ищеца твърдения, като съдът не е обвързан от дадената от страната квалификация на спора. Приема се, че при искове за обезщетение за вреди, произтичащи от отношения на равнопоставеност между субекта, извършил нарушението, и засегнатото от нарушението лице, делата са подсъдни на общите съдилища, след като видно от твърденията на ищеца не може да се приеме, че се претендират вреди, следствие на незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавни или общински органи или техни длъжностни лица, при или по повод изпълнение на административна дейност. В съдебната практика няма противоречие в схващането, че в случаите, когато органите по изпълнение на наказанията упражняват дейност по управление на местата за лишаване от свобода, те извършват административна дейност и вредите от нея следва да се търсят по реда на чл. 1 ЗОДОВ. Тази дейност е свързана с упражняване на държавна принуда във връзка с изпълнение на наказанията. Специализираните органи по изпълнение на наказанията, каквито са главният директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, началниците на затвори и поправителни домове, началниците на Областните служби „Изпълнение на наказанията“, началниците на пробационните служби и арестите, по своя характер са административни органи. Те функционално принадлежат към системата на изпълнителната власт и ЗИНЗС им възлага правоприлагащи, контролни и санкционни в определени случаи правомощия във връзка с изпълнение на наказанията, наложени от съдилищата с влезли в сила съдебни актове/в този смисъл т.8 ТП №12/2014г. на ВКС и ВАС/. В случая изложените в исковата молба твърдения на Г. В. сочат, че ищецът претендира сума в размер на 25 000 лв., съставляваща обезщетение за вреди, причинени от насилствено отнемане на лични вещи, действие извършено от ответника – физическо лице. В исковата му молба не е налице позоваване на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а и в разглежданата хипотеза не може да се приеме, че се претендират вреди, следствие на незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавни или общински органи или техни длъжностни лица, при или по повод изпълнение на административна дейност, свързана пряко с дейността по изпълнение на наказанията, която дейност да е част от държавната политика в наказателно-изпълнителната област и е административна /изпълнителна/ по своя характер. Предявен е иск, с който се претендира обезщетение за вреди, произтичащи от отношения на равнопоставеност между ищеца и служител в затвора в [населено място] - физическото лице Д. Г., за който се твърди, че е отнел от ищеца 4 макета на възрожденски къщи, изработени лично от него, както и вентилатор, против волята му. И след направени уточнения в исковата молба ищецът не твърди, че претендира вреди, които са му причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на затворническата администрация, каквито са визирани в чл.3 ЗИНСЗС – да е подложен на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, както и да е поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. С оглед въведените в исковата молба твърдения, следва да се приеме, че искът е с правно основание чл. 45 ЗЗД и компетентен да се произнесе по него, при съобразяване с цената на иска, е РС- Плевен. Въззивното определение следва да бъде отменено и делото следва да бъде върнато на първоинстанцининят съд за продължаване на съдопроизводствените действия. С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV гр.отд.,

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Цанова: Не споделям мотивите на мнозинството за състава за разглеждане на спора по реда на чл.45 ЗЗД и отмяна на обжалваното определение. В случая, в изложението не е формулиран материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол, който именно въпрос би определели рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира частната касационна жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Липсата на конкретен правен въпрос във връзка с основанията по чл.280, ал.1 ГПК има за последица недопускане на касационното обжалване. Наред с това считам /дори да се приеме, че такъв въпрос е формулиран/, и че изложените в исковата молба твърдения очертават основанието по чл.1 ЗОДОВ. В случая ищецът твърди, че неправомерните действия са извършени от ответника в качеството му на надзирател в Затвора- П., при осъществяване на служебните му задължения във връзка с изпълнение на наказанията. Ясно и конкретно е посочил твърдените нарушения, които смятам, че следва да бъдат квалифицирани като действия по см. на чл.3, ал.2 ЗИНЗС- отнемане на лични вещи, което уронва човешкото му достойнство и поражда чувство на страх, незащитеност и/или малоценност. Ето защо и искът за обезщетение следва да се разгледа по реда на АПК от съответния административния съд по мястото на увреждането или по настоящия адрес на увредения. В този смисъл е и ТП № 2/2014 г. по тълк.д. № 2/2014 г. на ОС на ГК на ВКС и І и ІІ колегии на ВАС, с което е прието, че дейността на администрацията на затворите при или по повод изпълнение на наказание лишаване от свобода е свързана с упражняване на държавна принуда във връзка с изпълнение на наказанията. Тази дейност е административна и вредите от нея следва да се търсят по реда на чл. 1 ЗОДОВ. Становището, че компетентен да се произнесе по предявения срещу физическото лице на служба „надзирател в затвор“ иск за причинени неимуществени вреди на затворник, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“, е застъпено и в постановените по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 149/15.01.2024г. на ВКС, І гр.отд. по гр.д. № 5363/23 г., определение № 3295/31.10.2023 г.на ВКС, ІІ гр. отд. по ч.гр.д. № 4344/23г.,определение № 2218/08.05.2024 г. на ВКС, ІІІ гр. отд. по ч.гр.д. № 1265/24г., както и в постановеното по чл.135, ал.5, вр. ал.7 АПК опредеелние № 22/19.04.2024г. на ВКС и ВАС по адм. д. № 5/2024г., 5- членен състав, изложените, в които актове мотиви изцяло споделям. Ето защо считам, че независимо от избрания ред за обезщетяване на вреди от дейността на специализираните органи по изпълнение на наказанията- по реда на чл.1 ЗОДОВ, чл. 284, ал.1, вр. чл.3 ЗИНСЗ или 101, ал.1, и ал.2 ЗДСл., компетентен да се произнесе по настоящия спор е административният съд- арг. от чл.1, ал. 2ЗОДОВ, респ. чл.285, ал.1 ЗИНЗС, както правилно е приел въззивният съд. ПОДПИС: