Определение № 425 от 10.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 876/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ТЕРЕМ - КРЗ ФЛОТСКИ АРСЕНАЛ - ВАРНА“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] против въззивно решение № 300 от 01.11.2023 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 296 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 25 от 19.01.2023 г., постановено от Окръжен съд – Варна по т.д. № 354 по описа на съда за 2021 г. в осъдителната му част, с която касаторът е осъден да заплати на „ЕМАКС” ООД, ЕИК:[ЕИК] сумата 50297.32 лв., представляваща стойност на необходимите разноски - материали, труд, транспорт и обработка, за извършване на работа изцяло в чужд интерес, представляваща събиране, транспортиране и обработка на 70.820 т. опасни отпадъци, с кодове 160708, 130403 и 160708, и транспортиране на 12.000 т. опасни отпадъци, с код 130403, на основание чл. 61, ал. 1 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от депозиране на исковата молба - 09.06.2021 г., до изплащането на сумата, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение, като се твърди, че са налице касационни основания по чл. 280 ГПК. Общо се заявява, че са налице съществени процесуални нарушения, допуснати в първоинстанционното и във въззивното производство, които са довели до постановяване на порочен съдебен акт.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго такова по спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поставят въпросите:

1. Следва ли правен спор, по който има влязло в сила съдебно решение да бъде пререшаван?

Твърди се, че във връзка с текущия правен спор е налице решение № 8/08.01.2020 г. по в.т.д. №617/2019 г. на Апелативен съд -Варна. В мотивите си към обжалваното в настоящото производство решение Апелативен съд - Варна е приел, че предметът на спора и по двете дела е едно и също количество масла, но е счел, че след като настоящият правен спор е с друга правна квалификация, то същият може да бъде преразглеждан, явява се процесуално допустим и подлежащ на разглеждане по същество. В процесния случай обаче, според касатора, Апелативен съд - Варна е следвало да обезсили решението на Окръжен съд - Варна, с оглед императивността на нормата на чл. 299 от ГПК и направеното възражение още с отговора на исковата молба. Касаторът счита, че мотивите на съда в тази връзка са в противоречие със задължителната практика на Върховен касационен съд, обективирана в решение № 60143 от 07.12.2021 г. по гр.д. № 995/2021 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение, решение № 36 от 26.04.2021 г. по гр.д. № 1974/2020 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение, решение № 118 от 11.12.2020 г. по т.д. № 2278/2019 г. на Върховен касационен съд, 1-во търг. отделение, решение № 118 от 11.12.2020 г. по т.д. № 2278/2019 г. на Върховен касационен съд, 1-во търг. отделение. Касаторът сочи, че влязло в сила съдебно решение е абсолютна процесуална пречка по смисъла на чл. 224 ГПК /отм./, сега чл. 299 ГПК за предявяване на нов иск, само когато има идентитет между страните, основанието и петитума на исковете по двете дела, в какъвто смисъл е решение № 137 от 02.06.2016 г. по гр.д. № 349/2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение и в случая безспорно е налице идентитет между страните, основанието и петитума на исковете по двете дела.

2. Може ли съдът да обоснове решението си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност? Може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди другите събрани по делото релевантни доказателства и да изложи съображенията си по тях?

Касаторът счита, че по този въпрос апелативният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на Върховен касационен съд, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12. 2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с постановените по реда на чл. 90 от ГПК решения на ВКС, а именно: решение № 388 от 17.10. 2011 г. по гр.д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 55 от 3.04. 2014 г. по т.д. №1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о. и др.

3. Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните?

Касаторът счита, че по този въпрос въззивното решение е в противоречие с решения на ВКС - решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на IV г.о., решение № 373/23.07.2014 г. по гр.д. № 3003/2013 г. на IV г.о. и решение № 68/24.04.2013 г. по т.д. № 78/2012 г. на II т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, които съответстват на задължителните указания, дадени с т. 19 на TP № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК.

4. Може ли да се възприеме, че гесторът не е натоварен да извърши чуждата работа без пълномощие, с оглед последващо унищожаване на договор по съдебен ред?

Според касатора по този въпрос Апелативен съд - Варна се е произнесъл в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение на ВКС решение № 385 от 08.02.2016 г. по гр.д. № 6740/2014 г. на Върховен касационен съд. 4-то гр. отделение. Излага се, че съгласно посочената практика фактическият състав на воденето на чужда работа без поръчка включва и елементите: гесторът не трябва да е овластен или натоварен за нейното извършване; следва да е налице оправдание за осъществяване на дейност в чужд интерес; поемането на чуждата работа следва да отговаря на интересите и на действителната или предполагаемата воля на доминуса. Касаторът твърди, че в процесния случай гесторът е бил натоварен да води работата по силата на договор за покупко-продажаба, който към него момент не е бил обект на спор. В тази връзка счита, че не може да бъде възприето, че ищецът не е бил натоварен да получи описаните масла. Същият е действал в условията на посочения договор, за който и двете страни са съзнавали, че ищецът следва да заплаща парични суми на ответника. В случая управителят на работата или гесторът не е имал съзнанието, че върши чужда работа, а извършване на дейност по договор, за който в последствие се твърди, че не е отразявал правилно волята на страните.

Съгласно посочената съдебна практика работата следва да се извършва само в чужд, но не и в собствен интерес и гесторът знае, че извършва чужда работа, и иска това. Според касатора безспорно в приетата по делото съдебно-икономическа експертиза е установено, че процесните масла имат полезен характер и представляват суровина, с която ищецът се е обогатил, като безспорно ищецът е имал икономически интерес от приемането на суровините, които са обект на правния спор.

5. Може ли воденето на чужда работа без мандат като извъндоговорно основание да се случи по време на действащ договор за покупко-продажба? Според касатора по този въпрос Апелативен съд - Варна се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а именно: определение № 153 от 15.02.2016 г. по т.д. № 1526/2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во търг. отделение, съобразно което описаните дейности следва да са извършени без да са възложени от страна на ответника. В процесния случай обаче, ищецът е влязъл на територията на ответното дружество /военен кораборемонтен завод/ след като е бил допуснат от охраната, извършваща контрол на достъпа. След това му е било съдействано от страна на служители на „Терем - КРЗ Флотски арсенал – Варна“ ЕООД, във връзка с предаване на процесните суровини, а въпреки че договорът впоследствие е бил унищожен, дейностите извършени от ищеца кореспондират с предварителните договорки между страните.

Твърди се и че обжалваното решение е очевидно несправедливо, което е основание за допускане до касационна проверка на основание чл. 280 от ГПК. Сочи се в тази връзка, че относно осъдителния иск с правно основание чл. 61, ал. 1 от ЗЗД фактическите констатации на съда противоречат на доказателствата по делото и на простата житейска логика. Излага се, че решението на въззивния съд е необосновано. За да бъде уважена претенцията за обезщетение е необходимо в производството да бъдат доказани всички елементи на фактическия състав на воденето на чужда работа без пълномощие, т.е. да бъдат изяснени отношенията между ищеца и ответника, конкретно уговорките между тях, както и вида на предадената суровина от страна на ответното дружество. Твърди се и че въпросът с от значение и за точното прилагане на чл. 61 от ЗЗД, тъй като липсва съдебна практика по аналогични случаи, и че не са обсъдени всички обстоятелства от значение за размера на обезщетението.

Ответникът по касация в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му по въззивен ред част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че:

От събраните по делото доказателства безспорно се установява от фактическа страна, че ищцовото дружество има за основен предмет на дейност събиране и транспортиране на опасни отпадъци, във връзка с което притежава Комплексно разрешително за експлоатация на инсталации и съоръжения по Закона за опазване на околната среда /ЗООС/. Във връзка с това на 05 и 06.04.2018 г. ищецът е събрал, транспортирал и обработил собствени на ответника 70.820 т. опасни отпадъци, от които: 47.280 т. с код 160708 - „Отпадъци, съдържащи масла и нефтопродукти“ и 23.540 т. с код 130403 - „Трюмови масла от друг вид корабоплаване“. На 11.04.2018 г. извозил още 12.000 т. опасни отпадъци с код 130403. Тази дейност ищецът извършил без наличието на валидно договорно правоотношение с ответника и без негово изрично възлагане, но изцяло в негов интерес, доколкото в резултат на своята си дейност ответното дружество притежавало опасните отпадъци, от които било длъжно да се освободи, предавайки ги на лица със съответното разрешително по реда на чл. 35 от Закона за управление на отпадъците /ЗУО/.

Във връзка с така развилите се отношения между страните по спора в отговора на исковата молба ответникът релевира отвод за пресъдено нещо, като твърди недопустимост на предявената искова претенция на основание чл. 299, ал. 1 ГПК. Позовава се на влязлото в сила на 17.03.21 г. решение по т.д. № 144/2018 г., на ОС - Силистра, с което настоящият ищец „ЕМАКС“ ООД е осъден да му върне сумата 52118.20 лв., представляваща получена при начална липса на основание за това главница по фактури №№ 744/05.04.2018 г., 745/05.04.2018 г., 746/06.04.2018 г., 748/11.04.2018 г., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, въз основа на сключен между страните договор за покупко-продажба на отпадъци от 04.04.2018 г., който е бил унищожен в резултат на уважено възражение на настоящия ищец за сключването му поради грешка. Предметът на спора и по двете дела е същото количество отпадъци.

Според въззивния съд отводът за пресъдено нещо е неоснователен, доколкото предявените претенции по двете дела са с различна правна квалификация. Претенцията по т.д. № 144/18г. на ОС - Силистра се субсумира под нормата на чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД, а тази по настоящото производство - на чл. 61, ал. 1 ЗЗД, настоящият иск не е обхванат от обективните предели на СПН по първоначално разгледания спор между страните, поради което се явява процесуално допустим и подлежащ на разглеждане по същество.

Съдът сочи, че е безспорно установено още, че освен предаването на процесните тонове отпадъци от ответника на ищеца и тяхното обработване от последния, същите отпадъци са извозени от „ЕМАКС“ ООД и предадени на „Лубрика“ ООД – Русе, като лицензирано лице за оползотворяване на отпадък от този вид. Съгласно заключението на двойната СТЕ третираният и предаден на трето за спора лице отпадък би имал полезна стойност при последваща обработка, тъй като съгласно ЗУО оползотворяването е всяка дейност, която има като основен резултат използването на отпадъка за полезна цел, чрез замяна на други материали. Следователно, според въззивния състав, не се установява по делото процесните отпадъци да имат полезна стойност, срещу която ищецът да е получил насрещна престация, намаляваща размера на обедняването му с разходите, направени за дейността по събирането, транспортирането и третирането на отпадъците. Ето защо възражението на ответника в този смисъл, поддържано и във въззивната жалба, се явява неоснователно.

Сочи се по-натам в мотивите на въззивното решение, че със заключението на двойната СТЕ се установи и размерът на претендираните от ищеца разходи, уточнени с молбата от 23.07.2021 г., който следва да бъде редуциран със сумата от 1820,88 лв., равняваща се на сбора от 1192,25 лв. - други /допълнителни/ разходи, за които експертизата не е могла да установи средната им пазарна стойност и сумата от 628,63 лв. - цената на суровината за преработка на материалите „Дисолван“, която суровина е посочена от ищеца в завишени количества в сравнение с необходимите. При това положение, според съда, размерът на доказаните разходи се равнява на присъдения от първата инстанция 50297,31 лв.

Според състава на АС – Варна, предвид влязлото в сила решение по т.д. № 144/2018 г., на ОС - Силистра, неоснователно е и оспорването, поддържано във въззивната жалба, на твърдението, че работата е била извършена от ищеца без да е налице възлагане по договор между страните от 04.04.2018 г. Според съда унищожаването на договорното правоотношение с обратна сила е заличило основанието, на което работата е била извършена. С оглед доказаността на извършените дейности по събирането, обработването и предаването на отпадъците от страна на ищеца и размера на разходите, необходими за това, въззивният състав е споделил изцяло извода на първоинстанционния съд за наличието на всички елементи от фактическия състав на възлагането на чужда работа без пълномощие в хипотезата на чл. 61, ал. 1 ЗЗД: Налице е предприемане на чужда работа /действия в защита на чужд интерес/ с намерение да се управлява и това е извършено доброволно, а не в изпълнение на задължение по закон. Осъществявайки дейността си, ответникът образува отпадъци от категорията на „опасни отпадъци“, с конкретни кодове, съобразно Списъка на отпадъците, съгласно Приложение № 1 към чл. 5, ал. 1 и чл. 6, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 3, буква „б“ към Наредба № 2/23.072014 г. за класификация на отпадъците на Министъра на околната среда и водите и Министъра на здравеопазването. Съгласно чл. 6 от Закона за управление на отпадъците той е длъжен да ги предостави за събиране, транспортиране, оползотворяване или обезвреждане на лица, които имат право да извършват съответните дейности, тъй като не е от категорията на лицата, които и ги оползотворяват и/или обезвреждат сами в съответствие с този закон. От своя страна ищецът притежава Комплексно разрешително за експлоатация на инсталации и съоръжения за физико-химично третиране на отпадъчни нефтопродукти и мазут, и инсталация за временно съхраняване на опасни отпадъци, и осъществява тази дейност като свой основен предмет. Работата е извършена от ищеца без възлагане по договор между страните предвид унищожаването на договорното правоотношение между тях по съдебен ред. Ето защо на ищеца се дължи възстановяване на направените от него разходи за събиране, транспортиране и третиране на отпадъците, чийто размер се явява безспорно установен по делото и съвпада с обжалвания пред въззивната съдебна инстанция интерес.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо, като постановено в противоречие с чл. 299, ал. 1 и 2 от ГПК, в какъвто смисъл се излагат твърдения в обосновката към първия въпрос на касатора. Приключилият с влязло в сила решение спор между страните е с предмет връщане на полученото от настоящия ищец /в приключилото производство – ответник/ по цитирания и от касатора договор между тях /именуван като такъв за покупко-продажба/, и който договор във влязлото в сила въззивно решение по приключилото дело, е приет за унищожаем, като сключен при грешка в предмета. Както правилно това е приел и въззивният съд в настоящото производство, същото е с предмет възмездяване на ищеца /който, като ответник в приключилото производство е осъден, на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД да върне полученото по силата на приетия от съда за унищожаем договор/, за направените от него разноски за извършване на работа изцяло в чужд – на ответника, интерес, и представляваща събиране, транспортиране и обработка на опасни отпадъци, на основание и при условията на чл. 61, ал. 1 от ЗЗД. Различни са правното основание и петитумът на предявените в двете производства претенции, схващани като единство от твърдения на страните относно обстоятелствата, на които искът се основава, и искане за конкретна правна защита – /чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК/, поради което и релевираният от касатора отвод за пресъдено нещо, базиран на разпоредбите на чл. 299, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, се явява неоснователен. В съвсем същия смисъл е цитираната и от самия касатор практика.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В процесния случай твърденията на касатора в изложената насока /като критикуващи аргументираността и обосноваността на решаващите изводи на съда за основателността на иска/ са относими изцяло към правилността на обжалваното решение, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, която правилност обаче, в отлика от очевидната такава, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК не може да бъде проверявана в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а само в евентуално, следващо такова по чл. 290 от ГПК, и след допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Все в изложената насока, в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав не намира от действителното съдържание на въззивното решение - диспозитив и мотиви, да са видни белези на очевидната неправилност, законоуредена като основание за допускане на касационно обжалване в чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, поради което същото решение не следва да се допусне до касационно обжалване на това основание.

Не са налице и заявените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Това по т. 3 от сочения законов текст не следва да се обсъжда, тъй като без да е обосновавано с конкретни твърдения и свързано със също конкретен, поставен от касатора правен въпрос, е само мимоходом споменато в края на изложението му, чрез възпроизвеждане на част от съдържанието на законовата разпоредба, която го урежда.

Вторият и третият от въпросите на касатора са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда, включително и на въззивния такъв, да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. В случая обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика на касационната инстанция. Според постоянното, застъпено в практиката становище, от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения, и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, въведени с цел установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13.07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр., но не само, определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о.

Видно е от посоченото, че изискванията към съда в изложената насока не следва да се абсолютизират. Тези задължения на съда следва да са изпълнени в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото, и подкрепящите/отричащите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите на съда по съществото на спора, и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Видно е от само частично възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд, че в същите /освен че няма визираното в третия въпрос на касатора препращане към мотивите на първоинстанционното решение, поради което и същия не се явява обуславящ за изхода на делото във въззивната инстанция по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК/, но и в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав, и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право степен, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства. При изложеното, както относимите към въпросите оплаквания на касатора в жалбата му, така и обосноваващите ги твърдения в изложението на основания за касационно обжалване, разкриват всъщност несъгласието на касатора с формираните и изложени от въззивния съд, негови изводи по съществото на спора, преценката относно правилността на които обаче е извън възможния предмет на настоящото производство по проверка само наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Четвъртият и петият от въпросите на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. По начина, по който са формулирани и обосновани, отговорите на същите въпроси зависят изцяло от конкретните, приети от инстанциите по същество за установени по делото обстоятелства и от техните, също конкретни специфики, обуславящи действителното съдържание на отношенията между страните по делото. Поради изложеното и тези въпроси са относими към правилността на обжалваното решение, но не съставляват правни въпроси по приложението на норма и/или принцип от действащия правен ред по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК – годно общо основание за допускане на касационно обжалване, при което по отношение на тях наличието на заявения от касатора допълнителен критерий за селектиране на жалбата му, и не подлежи на нарочно обсъждане. В допълнение следва да се посочи, че част от твърденията в обосноваването на четвъртия въпрос – за установяване от изслушаната по делото експертиза, че процесните масла имат полезен характер и представляват суровина, с която ищецът се е обогатил, са несъответни на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Същите изводи на съда са базирани на заключението на двойната СТЕ относно това, че третираният и предаден на трето за спора лице отпадък би имал полезна стойност, но при последваща обработка, поради което и според въззивния състав не се установява по делото процесните отпадъци да имат такава полезна стойност, срещу която ищецът да е получил насрещна престация, намаляваща размера на обедняването му с разходите, направени за дейността по събирането, транспортирането и третирането на отпадъците, а възражението на ответника в този смисъл, поддържано и във въззивната жалба, е неоснователно. Същото се отнася и до твърденията на касатора в обосноваване и на двата посочени въпроса досежно наличието на възлагане на процесната работа по договор между страните, като несъответни на действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към решението му, където такова наличие е ясно и недвусмислено отречено.

При изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

При този изход на делото касаторът няма право на разноски в производството, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение за защита в същото.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение