Определение № 5486 от 27.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4487/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Делото е образувано по частна касационна жалба на Р. Р. А., чрез адвокат Р. Б., срещу определение № 612 от 02.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 20241500500473/2024 г. на Окръжен съд – Кюстендил, с което е обезсилено протоколно определение от 03.07.2024 г. по гр. д. № 177/2022 г. на Районен съд - Кюстендил в частта, с която е оставено без уважение искането по чл. 341, ал. 2 ГПК на Р. Р. А. в делбената маса да бъде включен самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място]; потвърдено е първоинстанционното определение в останалата му част – относно имот с идентификатор *.

Въззивният съд е приел, че частната жалба, с която е сезиран, е допустима, като определението, с което се отказва включване на недвижим имот в делбената маса по искане на ответника, следва да се приравни на прекратително такова, поради което подлежи на обжалване на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съобразил е, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба на И. И. В. срещу Р. Р. А., с която е предявен иск с правно основание чл. 34 ЗС, във вр. с чл. 341 и сл. ГПК за допускане извършването на съдебна делба на следния недвижим имот: сграда с идентификатор ** по КККР на [населено място], със застроена площ от 33 кв.м, на един етаж, с предназначение: селскостопанска сграда (подробно описана), при квоти по 1/2 ид. ч. за И. И. В. и за Р. Р. А.. С депозирания отговор на исковата молба ответницата А. е поискала в делбената маса да бъдат включени също: поземлен имот с идентификатор * и самостоятелен обект (апартамент) в сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място] (подробно описани). Ищецът В. се е противопоставил на искането за включване в делбената маса на посочените от ответницата имоти с аргумент, че същите не са съсобствени между страните по делото. В проведеното на 25.05.2022 г. първо о.с.з. по делото, както и със становище с вх. № 4815/31.05.2022 г. ответницата А. е заявила, че поддържа единствено искането си за включване в делбената маса на поземлен имот с идентификатор *; в. о.с.з. от 09.11.2022 г. пълномощникът й е посочил, че тя оттегля искането си за включване в делбената маса на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***. С протоколно определение от 09.11.2022 г. първоинстанционният съд, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е спрял производството по делото до приключване с влязло в сила решение на гр. д. № 705/2022 г. по описа на PC - Кюстендил, образувано по искова молба на Р. Р. А., с която се е искало да се признае за установено по отношение на И. И. В., че ищцата е собственик на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *, на основание придобиване на имота по време на фактическото съжителство между страните и наличието на съвместен принос за закупуването му. Преюдициалното производство е приключило с влязло в сила на 30.04.2024 г. решение, с което предявеният положителен установителен иск е бил отхвърлен, с оглед на което делбеното производство е възобновено. С протоколно определение от 03.07.2024 г. Районен съд - Кюстендил е оставил без уважение искането на А. в делбената маса да бъдат включени поземлен имот с идентификатор * и самостоятелен обект в страда с идентификатор ***, приемайки, че същото е неоснователно. По отношение на първия имот съдът се е мотивирал с влязлото в сила съдебно решение по гр. д. № 705/2022 г. по описа на PC - Кюстендил, а относно втория е посочил, че искането е неоснователно, доколкото имотът, съгласно твърденията на Р. А., е бил закупен от ищеца по време на предходен негов брак, поради което наличие на съсобственост между страните не се констатира.

Въззивният съд е посочил, че по първоинстанционното дело е представен заверен препис на решение № 78/27.01.2023 г., постановено по гр. д. № 705/2022 г. по описа на PC - Кюстендил, влязло в сила на 30.04.2024 г., с което е отхвърлен предявеният от Р. Р. А. иск за собственост за 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор * - идентичен с този, чието включване в делбената маса се иска. От текста на решението се установява, че основанието, на което се е твърдяло да е възникнала съсобственост, е придобиване на имота по време на фактическото съжителство между страните и наличието на съвместен принос за закупуването му, като е изтъкнато, че за целите на данъчното законодателство същият е бил деклариран пред Община Кюстендил, Дирекция „Местни данъци и такси“ при равни права за А. и В.. Същото основание за възникване на съсобствеността върху имота се поддържа в искането по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК. Съдът е визирал, че разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК въвежда забрана разрешен с влязло в сила решение спор да бъде пререшаван, като за да бъде приложена същата, е необходимо да е налице пълен обективен и субективен идентитет между предявения иск и разрешения с влязло в сила решение такъв. Окръжен съд – Кюстендил е заключил, че в случая въпросът дали е съсобствен между страните в делбеното производство поземлен имот с идентификатор *, на който следва да се даде отговор във фазата по допускане на делбата, вече е разрешен с влязло в сила решение. Налице е пълно тъждество между решение № 78/27.01.2023 г., по гр. д. № 705/2022 г. на PC - Кюстендил и искането по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК за включване в делбената маса на поземлен имот с идентификатор * както по отношение на страните, така и на имота и на твърдяното придобивно основание. Ето защо е намерил за правилно обжалваното пред него определение в частта, касаеща поземлен имот с идентификатор *.

По отношение искането по чл. 341, ал. 2 ГПК за включване в делбената маса на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** въззивният съд е приел, че същото е било оттеглено от Р. В., като по този начин Районен съд – Кюстендил е бил десезиран и не е имал право да се произнася по оттегленото искане. Поради нарушаване принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, Окръжен съд – Кюстендил е обезсилил атакуваното пред него определение в частта за този имот.

Жалбоподателката счита определението на въззивния съд за неправилно, необосновано и незаконосъобразно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. второ и трето ГПК.

Формулира следните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК:

1. Въззивната инстанция, като съд по същество, длъжна ли е да обсъди всички относими доказателства, възражения и доводи на страните, наведени в производството пред първата инстанция;

2. Следва ли да бъдат игнорирани твърдяни нововъзникнали обстоятелства, за които се представят писмени доказателства, и съдът да не се произнесе по тях дали ги приема или ги връща на страната, представила ги пред него.

По тези въпроси се сочи противоречие на атакуваното пред ВКС определение с приетото в: ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 7/08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на ВКС, ІІ г. о.

3. Невключването на заявените от ответницата имоти в делбената маса би ли се отразило на начина на извършването на реалната делба във втората фаза.

Р. А. твърди, че е налице очевидна неправилност на въззивния акт, тъй като той е постановен при явно нарушение на закона и е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика; неприемането на писмени доказателства относно нововъзникнали обстоятелства, които са от съществено значение за делбения процес, и необсъждането им от въззивния съд е явно нарушение на закона, водещо до необоснованост.

Ответникът по жалбата И. И. В. е депозирал отговор, с който оспорва същата.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното:

Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване.

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК).

Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение/определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По първия въпрос от изложението е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В случая Окръжен съд – Кюстендил е действал съобразно разпоредбите на ГПК и посочената съдебна практика. Същият е обсъдил доводите на страните и всички относими доказателства, и е направил обосновани изводи.

Вторият въпрос е формулиран изцяло според твърденията на жалбоподателката, които не намират подкрепа в материалите по делото, поради което не покрива изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Третият въпрос е изцяло неотносим към решаващите мотиви на въззивното определение.

Същевременно атакуваното пред ВКС определение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Определението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В случая не се констатира такъв порок на постановения от Софийски градски съд акт.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване на атакуваното пред ВКС въззивно определение.

Ответникът по жалбата има право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 150 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,