Определение № 5924 от 18.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1411/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1022/15.01.2024 г., подадена от З. Н. К., чрез адвокат Б. М., срещу решение № 1415 от 06.12.2023 г. по гр. д. № 2515/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261597 от 11.05.2022 г. по гр. д. № 11105/2019 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от Б. А. К., Е. А. Б. (конституирани на основание чл. 227 ГПК на мястото на първоначалния ищец А. Г. К. и З. Н. К. срещу И. С. М., И. А. М. и А. А. Ш. (последните двама като наследници на А. М.) и „ТЗлизинг“ ЕООД обективно съединени искове, с правна квалификация чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД, чл. 17 ЗЗД и чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗС за прогласяване недействителността на договор за покупко-продажба, сключен на 18.08.2005 г., поради персонална симулация на страната на купувача; за установяване спрямо ответниците собствеността на ищците като действителни купувачи по договор от 18.08.2005 г., евентуално установяване собствеността на ищците на основание придобивна давност, в периода 18.08.2005 г. – 23.08.2019 г. Софийски апелативен съд е съобразил, че в исковата молба А. Г. К. и З. Н. К. твърдят, че на 18.08.2005 г. бил сключен договор за покупко-продажба между „Т3лизинг“ ЕООД, в качеството на продавач, и ответницата И. С. М., в качеството на купувач, досежно недвижим имот, изграден на груб строеж и представляващ ателие № *, във вход А, сграда блок А, на 4-ти етаж, с площ от 44.60 кв.м, състоящ се от коридор, дневна с кухненски бокс, баня с тоалетна и тераса, при съседи: коридор, ателие № *, улица, ателие № *, заедно с 1.51 % ид. ч. от общите части на сградата, за продажна цена в размер на 10 630 лв. Твърди се, че сделката е сключена при условията на персонална симулация на страната на купувача, като действителен купувач е А. Кутанов, който е заплатил и продажната цена. Подставеното лице е посочено като купувач по сделката, тъй като ищците са били в брак с други лица, като било договорено след прекратяване на брака И. М. да прехвърли имота на ищците. Отправят искане до съда да прогласи нищожността на сделката като симулативна и прикриваща договор за продажба между „Т3лизинг“ ЕООД (продавач) и А. Г. К. и З. Н. К. (купувачи). При условията на евентуалност се претендира установяване в отношенията с ответниците, че ищците са придобили собствеността върху имота на основание придобивна давност, текла в периода 18.08.2005 г. - 23.08.2019 г., през който единствено те са стопанисвали и поддържали имота, както и са го отдавали под наем. От своя страна, ответниците И. С. М., И. А. М., А. А. Ш. са оспорили исковата претенция с доводи, че сключената сделка е породила целените от страните правни последици и не е налице твърдяната недействителност, а отделно от това не са налице елементите от фактическия състав на придобивната давност. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: По силата на договор, сключен на 18.08.2005 г., „Т3лизинг“ ЕООД е продало на И. С. М. правото на собственост върху недвижим имот, изграден на груб строеж, представляващ ателие № 11 (подробно описано по-горе), заедно с 1.51 % ид. ч. от общите части на сградата и толкова от ПИ, върху който е построена, за сумата от 10 630 лв., от която сума 10 335 лв. е стойността на ателието, а 295 лв. – на земята, която сума продавачът е заявил, че е получил преди подписване на договора. От събраните по делото гласни доказателства и представените договори се установява, че имотът е бил отдаван под наем. Съгласно договор за наем, сключен на 01.11.2015 г., З. К. е предоставила на Д. В. ателие № 11, при месечен наем от 300 лв. Това се установява и от извлечение от банкова смета на А. К., от което е видно, че в периода след м. август 2017 г. до м. декември 2018 г. са извършвани регулярни преводи, с основание наем, в размер на 300 лв. Същевременно съдът е посочил, че от извлечения от банкова сметка на И. М. се установява, че в периода от м. ноември 2015 г. до м. юни 2017 г. Д. В. е превеждал суми с основание наем. Отказал е да кредитира показанията на свидетеля В., че при сключване на договор за наем за жилището е превеждал суми само по сметка на А. К., тъй като данни за това са налице за 2017 и 2018 г. По сметка на И. М. също са превеждани парични суми с основание „наем“ и в периода от м. януари 2015 г. до м. октомври 2015 г. от Н. А., в размер на 300 лв. месечно. Съдът е визирал, че по делото не се спори между страните, че сумите от наемно правоотношение са именно относно процесното жилище. Взел е предвид и представени квитанции към приходни касови ордери за извършено от А. К. плащане в полза на „Т3лизинг“ ЕООД, в периода от 16.07.2003 г. до 23.04.2004 г., на сума в размер на 10 975.30 лв., както и на 3082 евро, в периода от 07.02.2004 г. до 04.08.2005 г. Софийски апелативен съд е съобразил събраните гласни доказателства. Посочил е, че от показанията на свидетеля Ч. се установява, че след 2012 г. същият не е посещавал процесното жилище, находящо се в „М.“, на ет. 4, но знае, че преди 2011 г. И. М. е живяла в него, след което то е отдавано под наем на различни лица. От показанията на свидетеля В. се установява, че жилището е ползвано и от друг наемател 2-3 години преди 2015 г. (в периода 2012 – 2015 г.), като негов наемодател е била З. К.. От показанията на свидетеля А. се установява, че същият познава А. К., с който е поддържал контакт в периода от 1999 г. до 2008 г., когато последният споделил, че иска да закупи жилище от работодателя си, на когото всеки месец е плащал парична сума. Споделял му, че е закупил жилището, и намерението си да го прехвърли на брат си, тъй като няма брак с жената, с която живее на съпружески начала. Посещавал е жилището по повод извършване на ремонт. При така установената фактическа обстановка, Софийски апелативен съд е приел от правна страна следното: Съгласно чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД привидните договори са нищожни. Такива са договорите, при които страните са се съгласили, че няма да бъдат обвързани от правните им последици, а целят създаването на привидност пред третите лица за това какви са действителните им отношения. Привидността бива относителна и абсолютна. При абсолютната симулация страните изобщо не желаят да се обвържат от последиците на сключения договор и без да прикриват друго съглашение, а когато страните сключат договора, но не желаят да се обвържат с него, а с последиците на друго прикрито съглашение, е налице относителна симулация. В този случай привидното (външно обективирано) съглашение е нищожно на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД, като в отношенията между страните се прилагат правилата на прикритото, ако са налице условията за неговата действителност - чл. 17, ал. 1 ЗЗД. За да се приеме абсолютна симулация и в този смисъл нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД, следва да се установи, че страните по оспорения договор не са имали воля да се обвържат от него, конкретно да се прехвърли правото на собственост върху имота срещу заплащането на определена цена, а са го сключили само за да създадат привидна правна последица, настъпването на която не са желаели. Съответно, за да се приеме относителна симулация по чл. 17 ЗЗД, следва да се установи, че действителната воля на страните е била вместо с продажба да се обвържат с друг договор. И в двете хипотези привидността не се предполага, а подлежи на главно и пълно доказване от ищеца. Принципно симулацията се установява с писмено доказателство, наречено „обратно писмо“, в което страните са обективирали признанието за привидност на сключения договор, респ. прикритото съглашение. Софийски апелативен съд е посочил, че в казуса пред него поддържаната от ищцовата страна симулативност на договора за продажба не се основава на „обратно писмо“, което да съдържа изявление на продавачите и/или ответника, че волята им при неговото сключване е била различна от тази, изразена в съставения нотариален акт, нито по делото са представени писмени доказателства от категорията на тези по чл. 165, ал. 2 ГПК, които да сочат за вероятна привидност. При наведеното от ответната страна твърдение, че е придобила имота като действителен купувач, с влагане на собствени средства, събраните по делото единствено разписки за платени в полза на продавача „ТЗлизинг“ ЕООД вноски за апартамент на името на А. К. не са достатъчни да обосноват вероятност за наличието на фигурата на „сламения човек“. Според съда, дори да се приеме допустимост на гласните доказателства, от тях не се установява симулацията на купувача. Така от показанията на свидетеля А., който е бивш колега на К., се установява намерението на последния да закупи жилище в „М.“ и вероятността да бъде записано на брат му, но в тази част съдът е приел, че показанията не удостоверяват преки лични възприятия на свидетеля, а данни, събрани от заинтересованата страна - ищец. Показанията на свидетеля В. пък не удостоверяват данни за каквато и да било привидност по сделката, а единствено, че ищците са се представили за собственици на жилището, отдадено му под наем. Въз основа на така изложеното, Софийски апелативен съд е приел за неоснователна исковата претенция за нищожност на договора на твърдяното основание. Въззивният съд е изложил, че за да бъде уважен предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗС, следва да е налице непрекъснато владение в продължение на 10-годишен период от време. Нормата на чл. 68, ал. 1 ЗС дава определение за владението, като съгласно нея следва да са налице в условията на кумулация два елемента: обективен - упражняването на фактическа власт върху вещта, и субективен - намерение за своене на същата вещ. Разпоредбата на чл. 68, ал. 2 ЗС дефинира държането, като го определя като упражняване на фактическа власт върху вещта, която лицето държи за другиго. Софийски апелативен съд е приел, че в случая ищците са установили фактическа власт върху имота след извършване на ремонтни дейности в него, непосредствено след закупуването му през 2005 г., до 2012 г. В същото време по делото се установява от показанията на свидетеля Ч. и дадените от И. М. показания пред длъжностно лице в хода на досъдебно производство, че М. е живяла в жилището до 2012 г., след което то е отдавано под наем. Установява се също така, че на М. е заплащан наем в периода от 2015 г. до 2017 г. Така излoжeното е дало основание на съда да заключи, че владението върху имота, като елемент от правото на собственост на ответниците, не е прекъсвано за период от 10 години. За ирелевантно е счетено обстоятелството, че имотът е отдаван под наем от ищцовата страна, тъй като наемен договор може да сключи всяко лице, включително и без да е собственик на вещта. Според въззивния съдебен състав не се установява по делото, при доказателствена тежест на ищците, че те са упражнявали фактическата власт върху имота в предвидения от материалния закон срок от 10 години, за да го придобият по давност. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. На първо място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е формулиран въпросът: Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди и другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни. Сочи се противоречие на въззивното решение по този въпрос с приетото в: ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС – т. 19, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 589/29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 1985/17.10.2005 г. по гр. д. № 1075/2005 г. на ВКС, IV г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 460/27.05.2010 г. по гр. д. № 768/2009 г. на ВКС, I г. о. и др. На второ място, според жалбоподателката е налице и основанието, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - произнасянето на касационната инстанция е от съществено значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. На трето място, според З. К. решението на Софийски апелативен съд е очевидно неправилно и явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, както и поради нарушение на материалния закон. От насрещните страни не е постъпил отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: По формулирания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. В случая Софийски апелативен съд не се е отклонил от така вменените му, в качеството на въззивна инстанция, задължения. В действителност, наведените от З. К. доводи по този въпрос попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на разглеждане едва след допускане на касационно обжалване, но не и в производството по чл. 288 ГПК. Същевременно, въпреки че жалбоподателката се е позовала и на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същата не е аргументирала наличието на това основание за допускане на касационно обжалване, съгласно т. 4 на визираното по-горе тълкувателно решение. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените от жалбоподателката съображения представляват оплакване за неправилност на атакувания пред ВКС съдебен акт, предвид необосноваността на направените с него изводи. Проверката относно основателността на това оплакване изисква запознаване и анализ на събрания по делото доказателствен материал, което не може да стане в производството по селекция на касационните жалби. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,