Определение № 1837 от 11.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3450/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Д., чрез адв. И. Р., срещу въззивно решение № 74 от 30.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 48/2024 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, и по касационна жалба на Д. Д. Д., чрез адв. И. Р., срещу решение № 102 от 18.06.2024 г., постановено по същото дело по реда на чл. 247 ГПК. С двете решения като краен резултат след частична отмяна, респективно потвърждаване на решение № 635 от 23.11.2023 г., постановено по гр. д. № 517/2023г. по описа на Районен съд – Силистра, е предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето Д. Д. Д., на неговата майка Д. В. Т., при която е определено и неговото местоживеене, като на бащата Д. Д. Д. е определен режим на лични отношения с детето и същият е осъден да заплаща на сина си Д., чрез неговата майка и законен представител Д. В. Т., ежемесечна издръжка в размер на 250 лв., считано от влизане в сила на съдебното решение, и съответно са отхвърлени исковете на Д. Д. Д. за предоставяне на родителските права по отношение на детето Д. на него, за определяне на местоживеенето му при бащата, за определяне режим на лични отношения между детето и майката и за присъждане на месечна издръжка. В касационните жалби се релевират доводи за неправилност и незаконосъобразност на решенията. Искането е за отмяната им. В изложенията на основанията за допускане на касационното обжалване към касационните жалби касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК и поставя следните идентични за двете жалби въпроси: 1/ „При наличие на различни социални доклади какво е основанието напълно да се игнорира един за сметка на друг при положение, че социалните служители от Общинската служба към АСП отдел „Закрила на детето“ не познават детето, предвид факта, че е на този адрес от няколко дни и се възприема изцяло тезата на единия родител?“; 2/ „Какво се разбира под родителско отчуждение и какви са основните показатели за установено такова?“. Във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК твърди пртиворечие с практиката на ВКС, обективирана в решение 331 от 04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010 г. на ВКС, ІV ГО, което дава разрешение по правния въпрос по приложението на чл.235 ГПК. Касаторът поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на решенията. Ответната страна по жалбите Д. В. Т., чрез адв. М. К. и адв. С. Р., в писмени отговори изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и на двете решения, а по същество за неоснователност на жалбите. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационните жалби са подадени от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решения на въззивен съд, подлежащи на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил като безспорно по делото от фактическа страна, че детето Д. Д. Д. е родено на 27.08.2019 г. от съвместното съжителство на своята майка Д. В. Т. и баща Д. Д. Д., както и че тяхното съжителство е започнало преди около осем години, като част от семейството им станало и детето на ответницата от предходна връзка – С. С. П.; че към момента на раздялата ответницата е осъществявала трудова дейност в гр. С. като дистрибутор и предвид направено й. предложение от работодателя да промени мястото си на работа в гр. Р. срещу по-високо трудово възнаграждение, в началото на м. април 2023 г. е напуснала дома на съжителя си, заминавайки за гр. Р., като първоначално синът им Д., заедно със сестра си, останали при Д. Д. Д., но скоро след това С. се преместила при баба си в С. и ищецът завел настоящото дело. От изготвените в първата инстанция социални доклади въззивният състав е намерил, че: понастоящем бащата обитава собствена къща в с. К., която се състои от шест жилищни помещения, поддържани при много добри хигиенни условия; къщата разполагала с детска стая, а също така дворно място и градина, където бил обособен детски кът; той упражнява трудова дейност като водач на специален автомобил и пожарникар в РС „Пожарна безопасност и защита на населението“ – гр. Тутракан, като работното му време е разпределено на 24-часови дежурства, редувани с почивки от 72 часа; майката обитава под наем жилище в гр. Р., състоящо се от две стаи, първата обособена като спалня, в която е разположено и детско легло, а втората – като кухня, столова и всекидневна; тя също упражнява трудова дейност на длъжност „пласьор“ на пълно работно време при осемчасов работен ден. Въззивната инстанция е кредитирала показанията на разпитаните пред районния съд свидетели – по искане на бащата са разпитани С. Д. (негова майка), Д. Д. и П. К. (познати), както и Д. Й. (майка на ответницата), С. П. (бивш неин съжител и баща на първото й дете) и И. В. (нейна колежка). От посочените показания е установила впечатленията на свидетелите по повод отношенията между двамата родители и детето и начина, по който се чувства детето след настъпилата промяна с оглед постановените в хода на първоинстанционното производство привременни мерки, изразяващи се в предоставяне на родителските права на майката, определяне на местоживеенето му при нея, определяне на режим лични отношения между бащата и детето, както и осъждането на бащата да заплаща месечна издръжка за детето. При така изложената фактическа обстановка, въззивният състав е обосновал извод, съответен и на извод на първата инстанция, че и двамата родители притежават родителски капацитет и са в състояние да полагат пълноценни грижи за роденото от връзката им дете, тъй като всеки от тях разполага с битови и материални възможности за неговото отглеждане, като и двамата изпитват силни чувства към сина си, полагат качествени грижи за него, интересуват се от неговото развитие и имат желание да участват активно в живота му и да го подкрепят при изграждането му като личност, но е определил като по-пригоден родител за това майката. Ето защо е споделил мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. В обжалваното решение въззивният съд е съобразил отделно от горното и назначения актуален социален доклад за детето с оглед преместването му при майката и ангажираните допълнителни доказателства, от които е обосновал извод, че детето се е приспособило към новите условия, създало е нови приятелства и не среща проблеми в комуникацията си с останалите деца и учителите. От новия социален доклад е установил, че: детето контактува с членовете на разширеното семейство, както по бащина, така и по майчина линия; посещава заниманията в детската градина редовно, като винаги е спретнато, чисто, облечено подходящо за сезона; общува с деца и учители, включва се с желание в игрите с децата, като се стреми да спазва указанията на учителите и поставените правила в групата, не проявява раздразнение и агресия, изградил е приятелства и се стреми да ги запази; резултатите на Д. по отделните образователни направления от предучилищната подготовка също са добри. Констатирал е още, че по отношение на емоционалните взаимовръзки и стабилност и двамата родители са заявили пред социалните работници наличие на емоционална връзка между тях и детето им, и изразяват становище и желание тя да бъде поддържана и насърчавана; и двамата осъзнават необходимостта от регулярни контакти на детето с другия родител, но признават, че комуникацията между тях по въпроси, свързани с отглеждането и възпитанието на момчето, е затруднена. Посочил е и заключението от доклада, че: към настоящия момент основните потребности на Д. от дом, уют, здравеопазване, образование, емоционална топлина се задоволяват адекватно от майката; момчето контактува с баща си и гостува в дома му; родителите демонстрират отговорност и загриженост към детето си и заявяват готовност да го правят и за в бъдеще, като му осигурят стабилна и сигурна семейна среда. Преценявайки и събраните пред нея допълнителни свидетелски показания, въззивната инстанция отново е обосновала извод, че детето се чувства добре при майка си, и се развива пълноценно. Формирала е становището, че майката демонстрира по-правилен подход при отглеждането на детето, основан на участието и на двамата родители във възпитателния процес, зачитането на правото на детето на пълноценни отношения с родителя, при когото не живее, съответно правото на този родител на равностоен принцип да бъде част от живота на своето дете. От поведението на ищеца и ангажираните от него свидетели е констатирала наличието на насоченост от страна на жалбоподателя към противопоставяне на майката в отношенията си с детето. Като безспорно обстоятелство е посочила, че детето на тази възраст се нуждае и от двамата си родители, които заемат различно място и роля в неговия живот, всеки от тях задоволява различен вид емоционални потребности и с участието си във възпитанието му формира различни страни на личността му, поради което загубата или отсъствието на единия е травматично събитие за него и ощетява неговия живот, психологическа цялостност и бъдещото му пълноценно развитие, но при създалата се раздяла на родителите упражняването на родителските права следва да се предостави на единия от тях. Въззивният състав е отчел още, че ответницата проявява в по-голяма степен нагласа за взаимодействие с бащата, отчита значението и ролята му в живота на нейния син, не създава пречки пред общуването помежду им и не извършва действия, накърняващи неговия авторитет пред детето или насаждащи съмнения относно неговата любов и всеотдайност. Приел е, че тя би осигурила в емоционален план по-благоприятна и спокойна среда за отглеждане на сина си, като му гарантира свободата да изразява пълноценно чувствата и към двамата си родители, която нейна нагласа е преценил като предимство пред останалите качества на бащата, дори да се приеме, че той е в състояние безупречно да се грижи за детето. Преценявайки в съвкупност и поотделно всички критерии, разяснени в ППВС № 1/1974 г., е посочил, че откъсването на детето от майката, с която живее в момента, а и предвид малката му възраст, би му причинило допълнителен стрес. Макар и детето да е от пола на бащата, е изтъкнал, че в тази ранна детска възраст този критерий не може да е водещ спрямо другите такива. Отделно от изложеното, въззивният съд е преценил като несъстоятелни доводите на жалбоподателя за необективност на новия социален доклад. Относно проведената съвместна среща в ОЗД към ДСП – Русе е възприел като закономерно поведението на детето, с оглед развилите се отношения между родителите и опитите на бащата да влияе върху отношението на детето към майката. Изтъкнал е, че и при тази ситуация бащата опитва да ги противопостави, продължавайки да игнорира ролята на майката в живота на детето, което не е в интерес на последното. По отношение на определения от първоинстанционния съд режим на лични отношения на бащата с детето, въззивната инстанция е преценила същия като непрецизен. Изложила е съображения относно потребност у детето от мъжкия модел за подражание, както и че поведението на бащата е особено значимо за него, което следва да бъде компенсирано чрез поддържане на оптимален режим на лични отношения между детето и неговия баща. В тази връзка е приела, че мерките за лични отношения следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, като се вземат предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. Отчитайки горните обстоятелства, втората инстанция е определила по-разширен режим на лични отношения между детето Д. и бащата. С решението, постановено по реда на чл. 247 ГПК, въззивният състав е констатирал, че в мотивите на решението си е формирал воля, че следва да бъде съобразен режимът на лични отношения на детето с родителя, неупражняващ родителските права, като бъде отчетена необходимостта от запазване и развитие на личните отношения на детето с този родител. Посочил е, че в диспозитива на решението си е определил най-общо „един календарен месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката“, вместо конкретно посоченото в решението на районния съд „и един месец през лятото, разпределен както следва – от 01. до 15.07 включително и от 01. – 15.08. включително всяка календарна година“, което удовлетворява и двете страни, поради което е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в този смисъл. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване и по двете касационни жалби. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. По касационната жалба срещу основното решение и приложеното към нея изложение: В процесния случай поставеният от касатора в изложението първи въпрос е свързан с правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнала въззивната инстанция, преценявайки събраните доказателства. Отговорът на такъв въпрос е предпоставен от анализ на доказателствата, какъвто касационната инстанция не извършва в тази фаза на производството. Поради това същият не може да бъде определен като въпрос, който е относим към допускането на касационното обжалване. По същността си въпросът представлява оплакване за допуснати процесуални нарушения при събирането и анализа на доказателствата (по-конкретно социалните доклади по делото), чието обсъждане е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по допускането му. Отделно следва да се посочи, че в конкретиката на казуса не е установено наличието на различни социални доклади в смисъла, влаган от касатора, от която теза същият извежда въпроса си. Напротив, въззивният съд е съобразил изготвените пред първата инстанция социални доклади, както и ангажираните във въззивното производство допълнителни доказателства, в това число новия социален доклад,наложен от настъпилата промяна в обстоятелствата в изпълнение на привременните мерки, като е намерил, че същите не обосновават различен краен извод по спора. Въззивният състав е изложил собствени решаващи мотиви след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като пълно и всестранно е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка с критериите, установени с Постановление № 1 от 12.11.1974 г. по гр. д. № 3/74 г. на Пленума на ВС, които са от значение за формиране на преценката за интереса на детето, родителския капацитет и въпросът на кого да се предостави упражняване на родителските права. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос в изложението. Същият не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, тъй като е формулиран общотеоретично, а не в контекста на решаващите изводи на съда. Въззивният съд не е констатирал синдром на родителско отчуждение, не е давал правно разрешение по такъв въпрос и той не обуславя решаващите изводи по спора. В случая в първоинстанционното производство ответницата е поддържала твърдения за започнало родителско отчуждение спрямо нея, като поради констатирането на начални признаци на такова, първоинстанционният съд е постановил привременни мерки с цел да се прекъсне започналото отчуждаване на детето от този родител. От друга страна, следва да се посочи още, че от ангажираните допълнителни доказателства във въззивното производство след постановените привременни мери, въззивният състав е обосновал извод, че връзката между майката и детето е добра, като тя полага добри грижи за сина си и той се чувства добре при нея, тоест въпросът за наличието на родителско отчуждение не е бил подлаган на анализ и преценка. Ето защо, в обжалваното решение не са излагани съображения в сочения от касатора смисъл и съответно питането няма връзка с конкретиката на казуса. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваните решения. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решенията на въззивния съд не са постановени нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По касационната жалба срещу решението по чл.247 ГПК и приложеното към нея изложение: Поставените в това изложение въпроси са идентични с въпросите по изложението, приложено към първата жалба. Така поставени същите са изцяло неотносими към производството по чл. 247 ГПК – както към уредените в кодекса процесуални правила, при спазването на които трябва да протече производството за поправка на допусната очевидна фактическа грешка, така и към същността на понятието очевидна фактическа грешка. Същите нямат отношение и към решаващите мотиви на въззивния съд, касаещи основателността на молбата по чл. 247 ГПК. Преценката на съда за наличие на очевидна фактическа грешка се базира на констатацията за несъответствие между формираната в мотивите и обективираната в диспозитива на решението действителна воля на съда по предмета на спора. Във връзка с тези решаващи съображения не е формулиран правен въпрос. В обобщение не са налице основавания за допускане на решенията до касационно обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 3000 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,