Определение № 1950 от 24.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 56/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. В. В., подадена от назначения особен представител адв.Р. С., срещу решение № 5636/17.10.2024 г. по гр.д. № 5324/2023 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 2484/20.02.2023 г. по гр.д. № 39548/2021 г. на Софийски районен съд в частта за признаване за установено, че касаторът дължи на „Делта Кредит“ АДСИЦ на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.430, ал.1 ТЗ сумата от 6577,39 лв., представляваща неплатено задължение по договор за потребителски кредит № 166-231/18.04.2008 г. за периода от 25.06.2015 г. до 25.02.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 09.06.2020 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 1362,99 лв. – мораторна лихва за периода от 26.02.2018 г. до 12.03.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 22899/2020 г. на СРС. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Ответникът „Делта Кредит“ АДСИЦ, [населено място] оспорва жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, като е съобразил заключението на вещото лице по допуснатата съдебно – почеркова експертиза, е приел за установено, че между „Алфа Банк“ АД чрез „Алфа Банк – клон България“ и Л. В. В. е възникнало облигационно правоотношение въз основа на договор за потребителски кредит № 166-231/2008 от 18.04.2008 г., с който Банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 10 000 лв., със срок на изплащане 96 месеца. Приел е за установено, че вземането е прехвърлено два пъти – веднъж - от Банката на „МТ Проджект“ ЕООД с договор за продажба на вземания от 25.03.2010г. и втори път – от „МТ Проджект“ ЕООД на „Делта Кредит“ АДСИЦ /с предишно наименование „Алфа Кредит“ АДСИЦ/ с договор за прехвърляне на вземания от 29.03.2010 г. Намерил е за неоснователен довода на Л. В. В., че заключението на съдебно – почерковата експертиза установява, че в споразумение от 20.05.2013 г., сключено с „Делта Кредит“ АДСИЦ, е дописан текст след подписването му, тъй като такива изводи не са направени от вещото лице. Подчертал е липсата на ангажирани от ответника доказателства в тази насока, като е изтъкнал, че в негова тежест е да установи, че изписването на текста е извършено след полагането на подписите. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че с подписването на споразумението длъжникът изрично е заявил наличието на задължение по процесния договор за кредит в размер на 11 427,39 лв. и се е задължил да го изпълни на 57 месечни вноски. Заключил е, при съобразяване на събраните по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза, че задължението не е изпълнено. Счел е за ирелевантно наведеното възражение, че длъжникът не е уведомен за извършената цесия, доколкото ищецът, макар и да е придобил вземането по договор за цесия, е основал претенцията си на споразумението от 20.05.2013 г., по силата на което вземането е признато от Л. В. В. и е уговорено неговото плащане. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК поставя следните въпроси: 1. „Може ли последващо сключено споразумение от 20.05.2013 г. към договор за потребителски кредит – ваканция № 166-231/18.04.2008 г. да санира пороци на първоначалния договор, изразяващи се в невъзможност да бъде установено дали на всички страници от същия, ведно със страниците на погасителния план към него, подписите за кредитополучател са положени или не са положени от ответницата Л. В. В.?“; 2. „Нищожна ли е клауза в договор за потребителски кредит, съдържаща се в общи условия, която не е договорена индивидуално с потребителя?“. Според задължителните указания, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284, ал.1, т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, съдържащи се в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, касационната инстанция може само да конкретизира, уточни и квалифицира правния въпрос, но не може да обосновава служебно наличието на основанията по чл.280, ал.1 ГПК. В случая, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, макар и да са формулирани два въпроса, касаторът не е аргументирал наведените във връзка с тези въпроси допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Посочването, че съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС и/или с практиката на ВКС, респ. с актове на Конституционния съд на РБългария или на Съда на Европейския съюз, не е достатъчно, за да бъдат установени предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Касаторът следва да посочи конкретна практика /подробно изброени актове/, по отношение на която е налице твърдяното противоречие. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага обосноваване от жалбоподателя, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяването й/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни или противоречиви/. Касаторът не е изложил каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложното поле на сочената допълнителна предпоставка. Следователно бланкетното посочване на нормата на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК не се квалифицира като обосноваване на допълнителните критерии за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. От друга страна, дори и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК да съдържаше аргументация на посочените предпоставки, отново щеше да липсва основание за допускане на касационно обжалване, доколкото общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнена по отношение и на двата поставени въпроса. Първият въпрос, по начина, по който е зададен, представлява оплакване за неправилност на въззивното решение и в този смисъл е относим към касационното основание по чл.281, т.3 ГПК. По аргумент на т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, неправилността на атакувания акт не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК и не може да аргументира наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос е ирелевантен, доколкото е зададен принципно, без да са отчетени аргументите на въззивния съд за уважаване на предявения иск. Съдът е приел, че исковата претенция е основана на последващо сключено между ищеца и ответника споразумение, с което последният е признал процесното вземане и е уговорено неговото плащане. Поради това не е обсъждал подробно дали подписите, положени в договора за кредит, принадлежат на ответника, нито дали е налице нищожна клауза в Общите условия. Следователно поставените въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. По разноските. На адв.Р. С., назначена при условията на чл.47, ал.6 ГПК за особен представител на касатора, следва да бъде изплатено определеното от настоящия състав и внесено по сметката на ВКС от ответника възнаграждение в размер на 250 лв. На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника направените разноски за настоящото производство: 1/ сумата от 250 лв. - възнаграждение за особения представител; 2/ сумата от 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение. На основание чл.77 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса за производството по чл.288 ГПК в размер на 30 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд