Определение № 2218 от 08.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1265/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Г. В. В., чрез служебния му адвокат адв. А. К., срещу Определение № 124/18.01.2024 г. по ч. гр. д. № 31/2024 г. на Окръжен съд - Плевен, с което е потвърдено Определение № 4182/18.09.2023 г. по гр. д. № 4914/2023 г. на Районен съд - Плевен, с което е прекратено пред гражданския съд производството по предявения от Г. В. В. иск и делото е изпратено по подсъдност на Административен съд - Плевен на основание чл. 118, ал. 2 ГПК, вр. чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ.

За да потвърди определението по подсъдността на първата инстанция, въззивният съд е приел, че предявеният от Г. В. срещу И. В. - надзирател в Затвора в [населено място] – осъдителен иск за обезщетение на неимуществени вреди се основава на твърдения за извършени от ответника незаконосъобразни действия в качеството му на служител към администрацията на затвора при и по повод изпълнение на службата му. Въззивният съд е посочил, че ищецът е този, който въвежда фактите и обстоятелствата с исковата си молба, а съдът подвежда тези фактически твърдения под конкретната правна норма, за да определи основанието на предявения иск. Приел е, че отговорността на Държавата за вреди от административна дейност, регламентирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, обуславя подсъдност на исковете по чл. 1 от ЗОДОВ на административните съдилища. Посочил е, че в обхвата на този режим на отговорност попадат и служителите на надзора към затворите, тъй като органите по изпълнение на наказанията извършват по съществото си административна дейност и вредите от тази дейност следва да се претендират по реда на чл. 1 от ЗОДОВ, позовавайки се на ТП № 2/2014 г. по т. д. №2/2014 г. по описа на ВКС и ВАС.

В изложението към частната касационна жалба се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „Извършвайки определено процесуално действие, следва ли съдът да обясни на жалбоподателя, ако същият няма адвокат, защо е извършил това действие, независимо, че има правно основание за това?“;

2. „Носят ли физически лица, които са на служба надзиратели в затвор, деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД, ако с действията си са причинили неимуществени вреди на затворник, изтърпяващ наказание лишаване от свобода?“.

Поддържа се, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт - определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция.

При посочените по-горе решаващи изводи на въззивната инстанция поддържаните от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационен контрол не са налице.

Формулираният в пункт първи от изложението въпрос е поставен извън контекста на делото. Този въпрос нито е по тълкуването на конкретна правна норма, нито би могъл да има решаващо значение за изхода на делото. Поради отсъствие на общото основание за допускане касационно обжалване не следва да се изследва налице ли е допълнително соченото основание.

Не е обуславящ за изхода на делото, видно от мотивите към въззивното определение, и вторият от поставените въпроси. За да приеме, че компетентен да се произнесе по делото е административният съд, окръжният съд е обсъдил изложените в исковата молба твърдения за възникнал между ищеца, лишен от свобода, и държавен служител, надзирател в затвор, правен спор във връзка и по време на осъществяваните от последния действия по служба - действия по упражняване на държавна принуда. Дейността на специализираните органи по изпълнение на наказанията и всички действия по нейното осъществяване са административни. Независимо от избрания ред за обезщетяване на вредите от тази дейност - по реда на чл. 1 ЗОДОВ, чл. 284, ал. 1, вр. чл. 3 ЗИНС или чл. 101, ал. 1 и ал. 2 ЗДС, компетентен да се произнесе по допустимостта на предявения иск, а при извод за допустимост и по основателността му, е административният съд – арг. от чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ, респ. чл. 285, ал. 1 ЗИНС.

Бланкетно поддържаното основание за селекция по чл. 280, ал. 2 ГПК също не се установява. Определението нито е явно необосновано при грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или на прилагане на правна норма в смисъл, противоположен на действителния.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение