Определение № 1309 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 765/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. С. М. и К. С. К. чрез адв. М. К. срещу определение №279/22.01.2024г. по гр. дело №20243100500115 по описа на В.. Жалбоподателите считат, че обжалваното определение е неправилно и необосновано, не почива на основата на принципа за справедливост по вътрешната юрисдикция, на принципа за справедливост, залегнал в нормата на чл.6, &1 от Конвенцията, на чл.4, &3, ал.2 Д. и на задължителната за съда практика на ЕСПЧ и на С.. В изложението по чл. 284, ал.1, т.4 ГПК са посочени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК като са формулирани следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане и решаване на въпроса за допустимостта на предявен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК, да изходи от твърдените по спора факти и от неоснователните действия на Банка - ответник, създаващи състояния и пречки за свободно и необезпокоявано ползване на наследени парични влогове, като елементи от фактическия състав на иска, и въз основа на тях да отдаде дължимата държавна закрила на нарушеното имуществено право на ищците по чл.17, ал.3 от КРБ, по чл.1 от ДП №1 към Конвенцията и по чл.17, т. 1 ХОПЕС, като пряко приложимо право /чл.4, ал.З, чл.5, ал.4 от Основния закон/"? 2. „Допустим ли е иск по чл.124, ал.1 ГПК за установяване на право на собственост от по 1/2 ид.ч. за всеки от наследниците, върху наследени парични авоари, с оглед заявен имуществен и правен интерес от търсената съдебна защита, срещу трето лице /Банката-ответник/, което с действията си смущава и ограничава правата им“? 3. „Като правораздаващ орган обвързан ли е исковият съд с избора на способ за защита на накърнено материално право, чрез въведен от активно легитимираната страна акцесорен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, с оглед завения от нея правен интерес и вида на търсената правна защита“? 4. Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане на частна жалба да мотивира съдебния си акт, в съответствие с разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, и чл.121, ал.4 КРБ, като даде накратко отговор на въведените от жалбоподателя оплаквания по спорното материално право, с което изведеният краен извод да е въз основа на цялостна преценка на всички относими за спора факти и обстоятелства“? 5. „Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната, и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства, относно релевантни обстоятелства?“. Твърди се, че възприетото от въззивния съд по тези въпроси е в противоречие с цитираната в изложението съдебна практика на ВКС, ЕСПЧ и С.. Касторите считат, че е налице и предпоставката по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като обжалваното въззивно определение е очевидно неправилно, поради порочното и неправилно прилагане на вътрешната юрисдикция. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК, от надлежна страна, срещу преграждащ по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК въззивен акт, подлежащ на обжалване, поради което е допустима. За да се произнесе по нейната основателност, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от М. С. М. и К. С. К. срещу „Банка Д.“ АД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 109 от ЗС; чл. 124, ал. 1 от ГПК и чл. 49 от ЗЗД. С влязло в сила на 05.10.2023г. определение, производството в частта по иска с правно осн. чл. 109 ЗС е прекратено като процесуално недопустимо. След известни уточнения, се установява, че положителните установителни искове за признаване правото на собственост на ищците в обем на по Ѕ ид.ч. за всяка, са основани на твърдението им, че са наследници по закон на Б. Т. К. – тяхна майка, починала на 18.12.2020г. в САЩ. Излагат, че приживе майка им била титуляр на влогове в ответната „Банка Д.“ АД в левове и валута. От лятото на 2021г. започнали са сезират ответника с искане да им предостави достъп до всички банкови влогове на наследодателката им за да могат свободно и безпрепятствено да се ползват от наследената парична маса. Твърдят, че банката им е отказала достъп до влоговете и неоснователно е оспорила размера на наследствените им дялове, признавайки такъв и на преживелия съпруг О. Б.. Ищците уточняват, че са налице предпоставки за водене на иск за реално изпълнение на договорно задължение по реда на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, но продължават да поддържат предявените положителни установителни искове, като посочват, че вече са завели нов иск пред В. на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД – за връщане на даденото на банката – ответник по наличните банкови авоари на майка им, по които е образувано гр.д. № 14105/2023г. по описа на В.. Уточняват изрично, че не предявяват искове за наследство по смисъла на чл. 110, ал. 1, пр. 1 от ГПК, като не твърдят банката ответник да оспорва наследствените им права от по Ѕ ид.ч., а само отказва да им изплати сумите с изискване да се явят с третото лице – наследник /бившия втори съпруг на майка им О. Б./, както и да изпълнят и други обременителни за тях условия без правно основание и легитимна цел. Твърдят също, че наследствените парични средства не са СИО, а са собственост на титуляра, на чието име са открити по аргумент от чл. 21, ал. 1, пр. 1 от СК. Излагат, че по този начин успешно ще отблъснат бъдещите неоснователни претенции на третото лице О. Б. върху наследствените влогове на майка им, както и ще се противопоставят на изискването на банката за едновременното явяване на тримата за получаване на достъп и разпределение на сумите по влоговете. С обжалвания акт, въззивният съд е потвърдил първоинстанционния такъв, с което производството по иска с правно осн. чл. 124 ГПК е прекратено като недопустимо. Въззивният съд, с оглед наведените от ищците твърдения, е приел, че не е налице спор между наследници за установяване на наследствени права /иск за наследство по смисъла на чл. 110 от ГПК/, доколкото между ищците- от една страна и банката- от друга, не съществува спор относно конкретния дял на всяка от ищците – наследници от наследството на починалата им майка, т.е. за размера на наследствените им дялове и относно това какво се включва в наследственото имущество. Счел е, че поради липсата на такъв гражданскоправен спор между страните, липсва правен интерес от търсената защита, чрез предявяване на положителни установителни искове за установяване обема на притежаваните от всяка от ищците права в откритото наследство, включващо и наличностите по влогове в банката ответник. Съдът е приел, че с оглед характера на търсената защита – за приемане за установено, че всяка от ищците притежава по Ѕ ид.ч. от правото на собственост върху паричните средства по банковите влогове на наследодателка Б. Т. К. – с нея не се цели установяване на наследствени права, а реално разпределяне на паричните наличности по наследствените влогове или фактическа съдебна делба на пари, която по принцип е недопустима. Изложено е, че по такъв начин ищците оспорват правата на преживелия съпруг на наследодателя. „Банка Д.“ АД не е страна, нито е надлежен ответник по спора дали наследствените парични средства са придобити от съпруга – наследодател в режим на СИО или са индивидуална собственост. Надлежен ответник по този спор е преживелият съпруг, който като страна по спора би бил обвързан от субективните предели на СПН на влязлото в сила решение по спор за наследство. Ето защо, според въззивния съд разрешавайки спора за собственост на пари, находящи се във влог на наследодателя само между тях двете и банката, ищците няма успешно да отблъснат бъдещите претенции на бившия съпруг на наследодателя – О. Б. върху влоговете на майка им, доколкото последният няма да е обвързан от установителното действие на СПН на това решение /чл. 298, ал. 1 от ГПК/. Отделно от това е посочено, че евентуалното позитивно решение по такъв иск, дори да е допустимо, без представен официален документ за кръга на наследниците на Б. К. по обичайното й местопребиваване /САЩ/ към момента на откриване на наследството, не би било достатъчно за банката за да осигури претендирания от ищците достъп до влоговете на майка им, доколкото влязлото в сила решение по тези искове няма да разреши спор за наследство между действителните наследници по закон на починалата влогодателка, сред които съгласно представените документи са налице данни и за преживял съпруг. Предвид изложеното е счетено, че за ищците не е налице правен интерес от предявените положителни установителни искове. Независимо от горното е прието, че исковете са недопустими и поради предявен от ищците и висящ към настоящия момент осъдителен иск за реално изпълнение на договорно задължение на банката за плащане на паричните суми по влоговете на наследодателя при „Банка Д.“ АД съразмерно на правата им в откритото наследство. За да се произнесе, настоящият състав на Върховния касационен съд, съобрази следното: Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК и/или когато въззивното определение е вероятно нищожно или недопустимо - пороци, за които съдът следи и служебно, или очевидно неправилно, в подкрепа на което касаторът следва да изложи конкретни доводи. По въпроси от първи до трети в обобщен вид касаещи извършването на преценка за допустимостта на заявения от ищците иск с оглед изложените от тях конкретни твърдения, не се установи произнасяне на въззивния съд в противоречие с цитираната от касаторките съдебна практика. Следва да се посочи, че надлежното упражняване на правото на иск е сред задължителните процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно и на всеки етап от производството. Голяма част от цитираната от касаторките практика изобщо е неотносима към настоящия спор. Друга част касае допустимостта на установителни искове за собственост, докато настоящият случай засяга влогове в банка, които по същността си представляват вземания, а не движими вещи. Посочените конституционно гарантирани права и общи принципи, в подкрепа на които са цитирани многобройни решения на Конституционния съд на РБ, на С. и ЕСПЧ не могат да мотивират допустимост на предявените искове, ако същите не отговарят на законовите изисквания за тяхното предявяване. Наличието на правен интерес се преценява от съда с оглед изложените от ищеца обстоятелства и формулирания петитум. Правото на съдебна защита не е неограничено, нито предоставя на страните безгранична възможност да предявят пред съда всякакви искания. Процесуалните предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск са посочени в закона, като за тяхното наличие съдът следи служебно. По така формулираните въпроси не се констатира изводът на въззивния съд да е в противоречие с решение или определение, съдържащо произнасяне по този конкретен въпрос, и което да представлява съдебна практика по см на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК или акт по см. на т. 2 от с. чл. Както излагат самите ищци, ответникът не оспорва качеството им на наследници на лицето, което има открити влогове при него, поради което за тях липсва правен интерес от водене на този иск. Следва да се посочи, че с оглед изложеното в молбите става ясно, че наследодателката К. е починала в САЩ, което изисква приложение и на относимите норми от КМЧП, тъй като според чл. 1 от Закона за наследството, последното се открива в момента на смъртта в последното местожителство на починалия. Доколкото според чл.91 от КМЧП кръгът и редът на наследниците се определя според приложимото право, то изискването за представяне на удостоверение за наследници, издадено по последното местоживеене на наследодателя не може да бъде преодоляно чрез такъв иск. Въпросът за идеалните части от тези влогове за всяка от ищците всъщност касае размера на наследствения им дял от имуществото на починалия им наследодател, поради което следва да се разреши между всички наследници, а не между част от тях и банката. Следващите два въпроса се отнасят до задължението на въззивния съд да мотивира актовете си като анализира всички възражения на страните и обсъди представените по делото доказателства. Всъщност петият въпрос- както е формулиран касае постановяването на решения, като в тази връзка следва да се посочи, че при преценката за допустимостта на исковете, доколкото съдът не се произнася по съществото на спора, той и не дължи обсъждане в цялост на представените по делото доказателства. По отношение на четвъртия поставен въпрос също не се констатира допуснато от съда процесуално нарушение. В съответствие с многобройната съдебна практика, въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от частната въззивна жалба, след като е преценил правнорелевантните твърдения и факти, от които произтича спорното право, като е изложил подробни мотиви по всички съществени въпроси, касаещи допустимостта на предявените искове във връзка с въведените от жалбоподателките доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото, изградил е своите правни заключения и е развил съображения в рамките на надлежното му сезиране. Следва да се отбележи, че съдът не дължи произнасяне по абсолютно всички доводи и възражения на страните, а само по тези от тях, които са свързани с предмета на произнасяне и са от съществено значение за извършване на преценката за правилността и законосъобразността на обжалвания акт. По изложените съображения, настоящият състав счита, че не се установява наличието на касационните основания по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК за допускане на касационно обжалване - очевидна неправилност на въззивното определение, на която се позовават касаторите в последната част на изложението си. За да е налице очевидна неправилност като предпоставка по смисъла на посочената разпоредба, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на акта, без да е необходимо запознаване и анализ на фактите по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното определение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови определението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.