Определение № 1063 от 17.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1005/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат П.Н. като процесуален представител на [фирма] П. и на адвокат П.К. като процесуален представител на [фирма] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 21.VІ.2012г. по в.т.д. № 521/2012г. и на адвокат К. като процесуален представител на [фирма] срещу допълнителното решение на П. № 1616 от 11.Х.2012г. На 12.ІХ.2012г. от дружеството е подадена и допълнителна /насрещна/ касационна жалба с твърдения за недопустимост на въззивното решение в частта, с която вместо за 2850кг толстолоб е присъдено обезщетение за 18450кг толстолоб. Съдът намира, че така подадената жалба е допълнителна, а не насрещна, тъй като с първоначалната си жалба [фирма] е атакувало в цялост неизгодните за него части от въззивното решение, с което е упражнило правото си на обжалване. Жалбата, обаче, е подадена извън преклузивния срок, започнал да тече от връчването на дружеството на 16.07.12г. на препис от основното въззивно решение. Ето защо тя следва да бъде оставена без разглеждане. В отговорите си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК страните са заели становища за недопускане на касационно обжалване. К. жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими. По допускането на касационното обжалване на въззивните решения ВКС на РБ констатира следното: С атакуваното решение от 21.VІ.2012г. П. е отменил решението на Пазарджишкия ОС от 10.ІІ.2012г. по т.д. № 44/2009г. в обжалваните му отхвърлителни части по евентуално предявените искове по чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД и по чл.86 ЗЗД и вместо него е постановил друго, с което е осъдил [фирма] да заплати на [фирма]: 258 356.30лв., представляващи обезщетение за унищожени 60020кг риба, в т.ч. 23530кг шаран в садки, 14934кг шаоран в свободни води, 18450кг толстолоб и 3106кг амур, като е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер 363326.65лв.; 12586.48лв. – мораторна лихва за периода от 19.ХІІ.2008г. до датата на предявяването на иска, като е отхвърлил претенцията за разликата до 18109.93лв.; 25482лв. разноски по компенсация, и е отхвърлил претенцията срещу дружеството за присъждане на 3271лв., представляващи разходи за събиране и натоварване на погиналата риба. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че: във въззивната жалба са наведени доводи за неправилност на първоинстанционното решение само относно изводите за собственост върху погиналата риба, тъй като това е основният мотив за отхвърляне на евентуалните искове, предмет на въззивното обжалване, независимо дали е пълно или ограничено, е материалният спор, чийто предмет се определя с исковата молба, с която въззивният съд е обвързан, негово правомощие и задължение е решаване на спора, предполагащо съобразяване на въззивното решение както с посочените в жалбата основания за неправилност, така и с петитума на исковата молба и събраните доказателства; от 1994г. едноличният търговец развъжда и отглежда риба в яз.”Малка Мътеница” – до 15.VІ.2008г. – на договорно, а след това на извъндоговорно основание; на 12.ХІ.2008г. ЕТ е уведомен за спешен ремонт на основане изпускателен кран на язовира, налагащо цялостното източване на водата, с предложение в срок до 12.ХІІ.2008г. да вземе мерки за преместване на рибата на друго място; източването на язовира е започнало на 21.ХІ.2008г. по заповед на управителя на ответното дружество; на 19.ХІІ.2008г. комисия е установила, че масовата смъртност на рибата в язовира е в резултат на малкото количество вода в него поради източването й, потвърдено от съдебно – зоотехническа експертиза; от 1994г. ЕТ със собствени средства закупувал зарибителен материал и го влагал в язовира; липсата на данни трето лице да е развъждало риба в този обект, както и допълнително приети доказателства за продължаване на дейността по зарибяване от ищеца след 1994г. налагат извод за собствеността му върху рибата и върху прирастния рибен ресурс към 19.ХІІ.2008г.; с прекратяване на наемното правоотношение собствеността върху рибата не е преминала автоматично към държавата с оглед липсата на която и да било от хипотезите по чл.77 ЗС, в тази връзка не е споделено становището на ответника за приложението в случая на чл.2 от Закона за рибаството и аквакултурите, тъй като от 1994г. ЕТ е ползвал язовира по договори за наем, още преди прекратяването му е подал молби за продължаване на срока му и е имал основание да смята, че искането му ще бъде удовлетворено, тъй като така е било процедирано; рибният ресурс е своеобразно трайно подобрение на наетата вещ, което следва последната, но не променя автоматично собствеността си след връщане на вещта; като неправилен е оценен изводът на първоинстанционния съд относно правната характеристика на разрешителното за ползване на воден обект и за извършване на стопански риболов, респективно на извода, че липсата на такова разрешително лишава от право на собственост ищеца. Като неоснователно е оценено възражението на ответника, че не е материалноправно легитимиран да отговаря по иска, тъй като възложител на работата била Изп.агенция по хидромелиорация към МЗХ по договор от 10.ХІІ.2008г. – договорът е такъв за изработка, при който няма възлагане на работа по смисъла на чл.49 ЗЗД, защото изпълнителят действа самостоятелно и на свой риск. Ремонтът на язовира е бил наложителен, но избраният способ за осъществяването му – чрез пълно източване на водата, каквото в Наредба № 13 за експлоатация на язовирите е предвидено само в случай на извеждането от експлоатация, е неправилен. Налице са всички предвидени в закона предпоставки за ангажиране отговорността на ответника за причинената на ищеца вреда чрез измирането на 60020кг риба в причинна връзка с източването на водата от язовира. При определяне на обезщетението следва да се приеме цената на едро, като е неприложима цената на дребно, тъй като ищецът не е представил доказателства, че разполага с възможности за дребнова търговия /магазинна мрежа, договорни клиенти и т.н./. Върху 5000кг риба от естествен прираст обезщетение не се следва, тъй като върху нея ищецът не може да има собственически права. С оглед очакваното от ищеца продължаване срока на договора за наем или сключването на нов такъв, каквито са били трайните търговски отношения между страните от 1994г., както и бездействието на служителите на ответника – клон П. по приемане от ищеца на наетия обект съобразно чл.30 от договора, като неоснователно е оценено позоваването на ответника на чл.27 от договора за наем, респективно възражението му за съпричиняване на вредоносния резултат. Прието е и че даденият на ищеца срок за преместване на рибата или за продажбата й не е бил достатъчен с оглед на конкретните обстоятелства. С решението от 11.Х.2012г. е допълнено основното такова, като е присъдена и законна лихва върху главницата по последното, считано от 23.ІV.2009г. /датата на предявяване на иска/ до окончателното й изплащане. Прието е в тази връзка, че в исковата молба законна лихва се претендира и върху обезщетението, предявено на извъндоговорно основание, както и че съдът е обвързан със заявения петитум и е длъжен да даде отговор със своите актове на така определеният предмет на спора, въпреки липсата във въззивната жалба на такова искане. В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК по жалбата му в отхвърлителните части по исковете по чл.49 и чл.86 ЗЗД се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. намира ли приложение чл.93 ЗС за получения прираст в резултат на естествено възпроизводство на риба, собственост на лице, което не е собственик на водоема, в който се отглежда рибата – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поради липса на практика, и 2. при преценка на размера на обезщетението и определяне на цените, формиращи този размер, необходимо ли е ищецът да е доказал, че към момента на настъпването на вредата има всички необходими предпоставки за извършване на дребнова търговия и дали следва да е започнал осъществяването на продажби на дребно, за да се приеме за меродавна цената на дребно на погинала продукция или е достатъчна потенциалната бъдеща възможност за продажба на дребно – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поради липса на практика. В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1, 2 и 3 ГПК по въпросите: 1. какви са предметните предели на въззивното производство и приложението на правилата по чл.269 ГПК; 2. какви са правомощията на въззивната инстанция и може ли тя при нормата на чл.269 ГПК сама да извършва проверка по ненаведени във въззивната жалба основания; 3. длъжен ли е въззивният съд съобразно чл.269 и чл.6 ал.2 ГПК да не излиза извън очертаните с въззивната жалба предели на правния спор; 4. при иск по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД, в който за пряк деликвент е посочено точно определено физическо лице, има ли право съдът да уважи иска, без в диспозитива да посочва кой е прекия деликвент, а в мотивите да приеме, че това са неназовани работници или служители на юридическото лице, възложител на работата, от изпълнение на която се твърди, че са произлезли вредите; 5. кой е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по иск по чл.49 ЗЗД, когато работата, от която се твърди, че са произлезли вредите, е извършена от юридическо лице по възлагане с договор от друго юридическо лице; 6. при сключен договор за наем на язовир с цел отглеждане на риба от наемателя кой е собственик на рибата след прекратяване на договора. Ако в договора е предвидено задължение на наемателя след прекратяване му да предаде наемания обект без да има претенции за неизловена рибна продукция, представлява ли това отказ от право на собственост по смисъла на чл.99 ЗС; 7. недобросъвестен ли е наемателят, ако след прекратяване на договора за наем неоснователно не изпълни задължението си да предаде на наемодателя наемания обект; може ли недобросъвестният да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение; може ли недобросъвестният да претендира, че е положил грижата на добър стопанин; ако недобросъвестния наемател по прекратен договор за наем е претърпял вреди след прекратяване на договора, освобождава ли се наемодателя от отговорност на основание чл.83 ал.2 ЗЗД; 8. какво е значението на пряката причинна връзка като елемент от състава на деликтната отговорност; 9. докъде се простират пределите на силата на пресъдено нещо; 10. ако с определение по чл.190 ал.1 ГПК съдът е задължил страна по спора да представи като писмени доказателства определени документи и същите не са били представени, бездействието на страната основание ли е по чл.161 ГПК съдът да приеме за установено твърдяното от другата страна; 11. при прекратяване на договор за наем, ако наемателят продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя, длъжен ли е той да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения договор. В изложението на [фирма] по жалбата срещу допълнителното решение се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите, описани под номера 1,2 и 3 от предишния абзац на настоящото определение, в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.3 ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение в отхвърлителните му части по исковете по чл.49 и чл.86 ЗЗД само по втория поставен от едноличния търговец въпрос, по който на настоящият състав не е известна съдебна практика. По първия въпрос /по приложението на чл.93 ЗС/ въззивният съд не се е произнесъл. Налице са предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивните основно и допълнително решения и в осъдителните им части по поставените от касатора-ответник въпроси по приложението на чл.269 ГПК, по които е налице противоречива практика, обусловила образуването на тълкувателно дело № 1/2013г., по което предстои произнасяне на ОСГТК, както и по въпроса под № 6 „при сключен договор за наем на язовир с цел отглеждане на риба от наемателя кой е собственик на рибата след прекратяване на договора”, по който въпрос на настоящата инстанция не е известна практика. По въпроса под № 5 въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със сочената задължителна практика – т.3 от ППВС № 17/1963г. С оглед обосноваващите този въпрос съображения в изложението на касатора и посочената практика относимият въпрос е следвало да бъде свързан с извода на въззивния съд за същността на сключения на 10.ХІІ.2008г. договор, но такъв не е поставен, а касационният съд няма правомощие да го вземе предвид служебно. По въпроса под № 8 произнасянето на въззивния съд относно причинната връзка е в съответствие, а не в противоречие с практиката, предмет на ППВС № 7/1959г. В сочената от касатора незадължителна практика /решение № 88/12.ІХ.1962г. по гр.д. № 83/1962г. на ОСГК/ е разрешен въпрос за допринасянето на увредения за настъпилите вреди, какъвто в случая не е релевиран като основание за допускане на касационно обжалване /изложените в тази връзка съображения в изложението представляват основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, които се подлагат на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато/. По останалите въпроси въззивният съд не се е произнесъл: по № 4 – искът по чл.49 ЗЗД е предявен и разгледан срещу [фирма], а не срещу конкретно физическо лице – негов служител, на когото то било възложило работата; по № 6 второ изречение – съдът не е формирал извод е или не е отказ от право на соственост върху рибата по смисъла на чл.99 ЗС, ако в договора за наем е предвидено задължение на наемателя след прекратяването му да предаде наетия обект, без да има претенции за неизловена рибна продукция; по № 7 – в атакуваното решение няма изводи за проява на добросъвестност/недобросъвестност от наемателя по договора между страните; по № 9 – съдът няма формирани изводи за пределите на силата на пресъдено нещо на решението по гр.д. № 7767/2009г. на РС Пловдив със страни страните и по настоящото дело, с което по безспорен начин според касатора се доказвало прекратяването на наемния договор /това обстоятелство е прието от въззивния съд за установено и без позоваването на посоченото решение/; по № 10 – няма формирани изводи по приложението на чл.161 ГПК; по № 11 – няма формирани изводи ако след прекратяване на договор за наем наемателят продължи ползването, въпреки противопоставянето на наемодателя, длъжен ли е той или не да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. На страните следва да бъде указано в едноседмичен срок да представят доказателства за внесени по сметката на ВКС на РБ държавни такси – едноличният търговец – в размер на 2209.86лв., дружеството – 5418.84лв., както и че при неизпълнение на указанието касационните жалби ще им бъдат върнати. След допускането на касационно обжалване производството по делото следва да бъде спряно до произнасянето на ОСГТК по т.д. № 1/2013г. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,