Определение № 2751 от 29.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 700/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерството на образованието и науката (МОН) чрез представител държавен експерт Х. против решение № 2765 от 13.10.2022 г. по гр. д. № 15212/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, III – В състав. Ответникът по жалба Р. К. А. чрез адв. З. с отговора в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липсата на основания за допускане до касационен контрол и за нейната неоснователност. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което след отмяна на решение № 20203684 от 27.10.2021 г. по гр. д. № 8867/2015 г. на Софийски районен съд, II ГО, 69 състав в частта за осъждане на ответното министерство да заплати на ищцата Р. А. обезщетение на имуществени вреди на основание чл. 200, ал. 1 КТ в размер от 83 694. 53 лв. за периода 19.02.2015 г. - 03.10.2026 г. ведно със законната лихва, считано от първо число на всеки следващ месец до изплащането, е присъдено такова обезщетение – съставляващо пропуснати ползи от разликата между трудовото възнаграждение, което ищцата би получавала на сходна длъжност с тази, която е заемала към момента на трудовата злополука и получаваната от нея пенсия за инвалидност (без добавката за чужда помощ) в общ размер на 17205. 88 лв. за времето от 19.02.2015 г. (датата на подаване на исковата молба) до 03.10.2018 г. и съответно в размери, подробно посочени в решението за останалия исков период до 03.10.2026 г. (датата, на която ищцата навършва 63 години като условие за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст – чл. 68 КСО), ведно със законната лихва върху дължимото обезщетение от датата на падежа (първо число на следващия месец) до изплащането и в тежест на МОН са възложени разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че в случая са налице предпоставките от фактическия състав на иска по чл. 200, ал. 1 КТ за ангажиране имуществената отговорност на ответното министерство за процесния период. Посочил е, че мотивите на първоинстанционното решение относно приетите за установени факти по делото са подробно и обстойно изложени и е препратил към тях по правилото на чл. 272 ГПК. Развити са доводи, че за част от исковия период – от 19.02.2015 г. до 03.10.2018 г. (крайна дата, за която с влязло в сила решение от 10.05.1993 г. по гр. д. № 1906/1991 на СГС, ГО, I – А състав е определено помесечно обезщетение на имуществени вреди) дължимото се на ищцата обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ следва да се определи в общ размер (доколкото е налице изменение на обстоятелствата, при които с цитираното решение е определен размера на присъденото обезщетение на имуществени вреди и се касае за период, който е изтекъл), но за времето след 03.10.2018 г. обезщетението следва да се присъди помесечно (тъй като касае бъдещ период след датата на завеждане на исковата молба) до настъпване на законно основание за неговото изменение или прекратяване. Инстанцията по същество е обсъдила възраженията на ответника – работодател относно допустимостта на претенция по чл. 200, ал. 1 КТ за бъдещ период и е дала положителен отговор. Мотивирала е извод с позоваване на разясненията по т. 6 от ППВС № 4/1975 г., приложими при действието и на КТ от 1986 г., че отговорността на работодателя по посочения текст може да бъде ангажирана най – късно до придобиване от пострадалия на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 КСО, респ. този срок може да бъде продължен най – много с толкова време, колкото би било необходимо за достигане на определения сбор точки от възрастта и осигурителния стаж – решение № 463/14.07.2010 г. по гр. д. № 1009/2009 г. на ВКС, III г. о. В обжалваното решение съдът се е занимал и с оплакванията на работодателя, касаещи оспорване от страната на заключенията на основната и допълнителната съдебно – счетоводни експертизи. Същите са счетени за неоснователни по съображения, че след като понастоящем длъжността, която е заемала ищцата към датата на трудовата злополука (01.08.1989 г.) не съществува в системата на народната просвета (факт, по който няма спор между страните) правилно назначеното по делото вещо лице е извършило изчисленията при съобразяване на минималните месечни основни заплати за сходни длъжности, представляващи непедагогически персонал; че не е установено по предвидения в ГПК ред, че използваните от експерта при изчисленията му КТД за системата на народната просвета и за училищното и предучилищното образование, действащи за релевантния период, са приложими само за непедагогическия персонал, който членува в синдикална организация в системата на предучилищното и училищното образование. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не поставя конкретен правен въпрос - изискване необходимо като общо основание за допускане на касационно обжалване съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а вместо това излага оплаквания за неправилност на въззивното решение – по чл. 281, т. 3 ГПК като постановено в отклонение от материалния и процесуален закон, и необосновано. Искането за достъп до касация не може да се удовлетвори. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. ВКС няма правомощие да изведе правния въпрос от съдържанието на касационната жалба или на обжалвания съдебен акт. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, както и да е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая касационният жалбоподател не е сторил това и не отправил такова питане. Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за изхода на делото само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване без да е необходимо да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки за това (вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт). При отсъствие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване искането за селектиране на жалбата е неоснователно. Въведените от страната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи по съществото си съставляват оплаквания по правилността на въззивното решение и не могат да обосноват някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите са извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. Те имат своята релевантност и подлежат на обсъждане в производството по разглеждане на касационната жалба, което обаче се развива след допуснат касационен контрол, но в случая отсъстват предпоставки за това. Воден от горното, Върховният касационен съд, III г. о.,