Определение № 93 от 19.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1345/2014 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, образувано по частната жалба на [фирма], [населено място], чрез юрисконсулт П. П., против определението от 21.01.2014 год. по ч. гр. д. № 34/2014 год. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставена без уважение предходната му частна жалба против определението от 19.11.2013 год. по гр. д. № 4029/2013 год. на Пловдивския районен съд. С него е върната подадената искова молба и производството по делото е прекратено като недопустимо. Жалбоподателят поддържа оплаквания за неправилност на обжалваното определение с искане за неговата отмяна и присъждане на направените по делото разноски. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което се поддържа противоречиво произнасяне с представената съдебна практика по въпроса за допустимостта на иска по чл. 422, във вр. с чл. 415 ГПК за разноските в заповедното производство в хипотезата на плащане на вземането по издадената заповед за изпълнение след образуване на заповедното производство, подаване на възражение срещу нея и отказ на заповедния съд да издаде изпълнителен лист за разноските. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от страна, имаща интерес от обжалването, но производството по нея е процесуално недопустимо. Съображенията за този извод са следните: Въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 422 ГПК за разноските в заповедното производство е недопустим, тъй като това вземане е акцесорно на главното, за което не е предявен иск по този ред поради плащането му от длъжника. Приел за правилни изводите на първоинстанционния съд за наличие на влязла в сила заповед за изпълнение в частта за разноските поради необжалването й и възможността кредиторът да се снабди с изпълнителен лист за тях, поради което и оставил без уважение частната жалба против определението му за прекратяване на производството по делото. Производството по установителния иск по чл. 422 ГПК е обусловено от подаване на възражение от длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК и спазване на предвидения срок по чл. 415, ал. 1 ГПК и в този смисъл е продължение на защитата на заявителя, кредитор за вземането му. Съгласно чл. 416 ГПК след влизане в сила на съдебното решение по него заповедта за изпълнение влиза в сила. В това производство на общо основание е приложима разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК за достъп до касационно обжалване, респ. чл. 274, ал. 4 ГПК. С оглед на цената на вземанията, за които е подадено заявлението по чл. 410 ГПК, то и цената на исковете по чл. 422 ГПК ще е под 5 000 лв. за всеки от тях, /при положение, че бяха предмет на делото/, а претенцията за разноските, която е предмет на предявения установителен иск е в размер на 125 лв. При това положение, въззивното решение по това дело е изключено от касационен контрол по силата на закона – чл. 280, ал. 2 ГПК, а съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на касационно обжалване и определенията по него. Затова и подадената частна касационна жалба против въззивното определение, с което е оставена без уважение частната жалба против прекратителното първоинстанционно определение е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, без съдът да се произнася по основанията за допускане на касационно обжалване. Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.