Определение № 5912 от 17.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4647/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. Д. С., Д. В. С.-П. и З. В. С., всички чрез пълномощника им адв. М. Й. от САК, срещу въззивното решение № 797 от 4.07.2024 год. по в. гр. д. № 1790/2023 год. на Софийския апелативен съд. Ответницата по касация – Р. Д. С., чрез адв. В. Г., е подала писмен отговор, в който поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, респ., че ксационната жалба е неоснователна. По наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното: С атакуваното въззивно решение, след отмяна на решение № 2326 от 4.05.2023 г. по гр. д. № 13647/2021 год. на Софийски градски съд, І г.о., 14 състав, с което по иск с правно основание чл. 42, б. „б” ЗН, вр.чл. 24, ал. 2 ЗН, предявен от В. С. С. срещу Р. Д. С., е прогласено за нищожно нотариално завещание № 5, том І-з, вх. рег. № 4939, нот. дело № 5-з /2011 год. от 4.11.2011 год. по описа на нотариус Т. А., вписан в регистъра на НК с № * с район на действие СРС, с което Ч. Н. С. е завещал цялото си недвижимо и движимо имущество в полза на Р. Д. С. и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от В. С. С., починал в хода на производството и заместен от наследниците му по закон М. Д. С., Д. В. С.-П. и З. В. С. срещу Р. Д. С. иск с правно основание чл. 42, б. „б” ЗН, вр.чл. 24, ал. 2 ЗН за прогласяване нищожността на горното завещателно разпореждане. По делото е установено, въз основа на събраните писмени доказателства, че ищецът В. С. С. е племенник на завещателя Ч. Н. С., син на починалия преди него негов брат С. Н. С.. Завещателят е починал на 5.06.2014 год. в М., А., бил е сляп и грамотен. С нотариално завещание № 7, том I, рег. № 4447, дело № 13-з/2002 год., изготвено на 20.11.2002 год., вписано в Службата по вписванията, Ч. Н. С. е завещал „цялото свое движимо и недвижимо имущество, всички свои пари, ценности, вземания, налични имоти…”, които притежава към момента на смъртта си, на П. Д. С., негов братовчед. С нотариално завещание № 5, том І-з, рег. № 4939, нот. дело № 5-з от 4.11.2011 год., вписано в Службата по вписванията, Ч. Н. С. е завещал „цялото свое движимо и недвижимо имущество, всички свои пари, ценности, вземания, налични имоти…”, които притежава към момента на смъртта си, на Р. Д. С., която няма данни да е в родствени връзки със завещателя. И двете завещания са съставени от нотариус Т. А., която е удостоверила, че ги е написала в присъствието на двама посочени свидетели, така, както ги е продиктувал завещателят, който след прочитането му /завещанието от 2011 год./ заявил, че го одобрява и то изразява волята му, след което е посочено, че завещателят, тъй като е незрящ, поставил вместо подпис отпечатък от палеца на дясната си ръка, след което завещанието „се подписа от свидетелите, които саморъчно изписали и имената си, и от нотариуса“. В първото завещание /от 2002 год./ завещателят го подписал и освен това поставил отпечатък от палеца на дясната си ръка, тъй като е незрящ. Обстоятелството, че завещателят е незрящ не е спорно по делото, а е видно и от данните в представеното копие от личната му карта. В първоинстанционното производство са изслушани съдебно-почеркова и дактилоскопна експертиза, въз основа на данните от които съдът е направил извод, че отпечатъкът от десния палец в оспореното завещание от 2011 год. не е на завещателя Ч. С., поради което и същото е нищожно като неподписано от завещателя. Заключенията са кредитирани от съда като компетентни, изготвени въз основа на годен сравнителен материал – нотариално заверени пълномощни на завещателя, разпределителен протокол от 1960 год. с негов отпечатък, отпечатък от палеца в завещанието от 2002 год., приет да е на Ч. С. поради това, че наред с него същият е поставил и подпис. На основание констатирани несъответствия в общите и частните признаци на двата отпечатъка и направения извод за техническо пренасяне на отпечатъка на завещателя в оспореното завещание от 2011 год. вследствие проведен следствен експеримент, с оглед установени и съвпадения в признаците на двата отпечатъка, съдът е обосновал направения извод, че отпечатъкът от десния палец в завещанието от 2011 год. не е поставен от завещателя Ч. С.. Този извод не се опровергавал от събраните свидетелски показания, според първоинстанционният съд. За да направи обратния извод относно поставения отпечатък от десния палец в завещанието от 2011 год., въззивният съд кредитирал заключението на изслушаната във въззивното производство тройна съдебно-дактилоскопна експертиза, която за разлика от приетата в първоинстанционното производство такава, е изготвена от вещи лица със съответната специалност – дактилоскопия. Отречена е възможността за пренасяне на отпечатък от друга повърхност както от тройната експертиза, така и от установения с показанията на нотариуса Т. А. механизъм за снемане на отпечатък от пръст на лице, което не може да се подпише. Освен това въззивният съд посочил, че твърдение в този смисъл липсва в исковата молба на ищеца, същият го поддържа едва след изслушването на експерта, графолог в производството пред първата инстанция. Въззивният съд подробно е изложил съображения защо кредитира изслушаната пред него тройна експертиза, чието заключение се основава на годни за изследване сравнителни образци на дактилоскопни отпечатъци, в резултат на което изследване е направен извод, че отпечатъкът от десния палец в оспореното завещание от 2011 год. е идентичен с този в нотариалното завещание от 2002 год., както и с този в разпределителния протокол от 1960 год., поставени от Ч. С.. В разпита на вещите лица се съдържат и обяснения относно установените различия в отпечатъците, в контекста на лошото качество на тези в завещанието от 2011 год. /като в два от преписите отпечатъците са негодни за идентификация/ и изминалия период от време, през който е възможно да са настъпили промени, както и липсата на дактилоскопна методика, която да конкретизира дали даден отпечатък е положен директно от пръст или по друг начин. Въз основа извършената преценка на събраните доказателства въззивният съд заключил от правна страна, че оспорването на автентичността на завещанието от 2011 год. не е доказано. Нотариалното завещание, като официален свидетелстващ документ има обвързваща съда формална доказателствена сила по смисъла на чл. 179 ГПК относно удостоверените с изявлението на нотариуса факти, че на посочената в завещанието дата пред него се е явил завещателят и е направил записаното в акта изявление, че това е станало в присъствието на посочените свидетели и че завещанието е прочетено в присъствие на завещателя и свидетелите и подписано от тях по посочения в акта начин. Не се установява твърдението на ищеца, че завещателят не е бил в България на датата на изготвяне на завещанието и от останалите писмени доказателства, обсъдени от въззивният съд наред със събраните гласни показания чрез разпита на инструментарните свидетели, установяващи също личното явяване на завещателя пред нотариуса на посочената дата. Това кореспондира и със съществуващия към този момент достъп на нотариусите в Националния автоматизиран информационен фонд на българските лични документи. По въпроса за начина на полагане на подпис от завещателя въззивният съд се е позовал на решение по гр. д. № 1436/1999 год. на ІІ г. о. на ВКС, според което при липса на специална разпоредба относно нотариалните актове за завещание, при недъгавост и неграмотност на завещателя се прилага общата разпоредба на чл. 475 ГПК /отм./, сега чл. 579, ал. 2 ГПК, отнасяща се за нотариалните актове. В хипотезата на чл. 24, ал. 2 ЗН е необходим подпис на завещателя, който може да бъде положен чрез отпечатък на десния му палец. При хипотезата на чл. 24, ал. 3 ЗН изявлението на завещателя замества неговия подпис. Въз основа на извод за приложимостта на общите разпоредби на ГПК въззивният съд приел, че с поставянето на отпечатък от десния палец на незрящия Ч. С. в завещанието от 2011 год. е спазено изискването за подписване на нотариалното завещание, а принадлежността на този отпечатък е установена от заключението на тройната експертиза пред въззивния съд. За неоснователен е приет и доводът, че при съставяне на завещанието от 2011 год. не е присъствал свидетелят Й. М., тъй като обратният извод е обоснован както от разпита на същия в настоящето производство, така и от неоспорения подпис на този свидетел в завещанието. С оглед спазване на формалните изисквания за валидност на нотариалното завещание искът за неговата нищожност съгласно чл. 42, б. „б“ ЗН, във вр. с чл. 24 ЗН е отхвърлен. В приложеното изложение към касационната жалба на касаторите, наследници на починалия в хода на производството ищец, се поддържа наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправни въпроси, свързани с приложение разпоредбата на чл. 202 ГПК, като се позовават на противоречие с решение № 224 от 7.01.2019 год. по гр. д. № 612/2018 год. ІІІ г. о., решение № 241 от 23.10.2013 год. по гр. д. № 3194/2013 год. І г. о., решение № 108 от 16.05.2011 год. по гр. д. № 1814/2009 год. ІV г.о. и др., с обсъждане и преценка на доказателствата по делото, задълженията на съда по чл. 235, ал. 1 ГПК, чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, чл. 266, ал. 2 ГПК с доводи за необсъждане и преценка от съда на всички доказателства, в т. ч. и относно издаване наново на уточняващо удостоверение за снабдяване с доказателства, когато това е от съществено значение за попълване делото с такива, както и неизпълнение на задължението на въззивния съд да допусне нови доказателства, които не са събрани от първоинстанционния съд и са своевременно поискани. Позоваването е на противоречива съдебна практика, подробно цитирана и приложена към изложението. Поставен е и въпрос, касаещ искането на касаторите за спиране на производството по делото, при наличие на престъпни обстоятелства, оставено без уважение от въззивния съд в нарушение на закона, цитиран неправилно /вероятно се има предвид разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК/, с позоваване отново на решения на ВКС /по гр. д. № 745/2012 год. на ІV г. о. и по гр. д. № 4719/2008 год. на ІІ т. о./. В изложението се поддържа наличие и на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като са поставени процесуалноправни въпроси, свързани с приемане на заключението на тройната дактилоскопна експертиза, която не е изследвала общи признаци, но е намерила 15 съвпадащи частни признаци на изследваните образци от десния палец на завещателя, които са с лошо качество, както и поради изготвянето му от вещи лице, работещи в едно и също ведомство, както и относно преценката на съда относно некомпетентността на вещото лице по единичната експертиза при представени доказателства относно професионалната му квалификация, въпроси относно задължението на съда да спре производството по делото при данни за образувана прокурорска преписка и досъдебно производство, както и да изиска данни за същите, задълженията на съда при данни за извършено престъпление от общ характер, за нарушение на чл. 300 ГПК. Поставените въпроси, според касаторите, са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и са в противоречие със съдебната практика. Същите въпроси обосновават и довод за очевидна неправилност на въззивното решение. Като съобрази изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Както последователно се приема в практиката на ВКС, включително и в част от приложената от касатора в подкрепа на поставените процесуалноправни въпроси, въззивният съд е задължен да се произнесе по спорния предмет на делото, като изложи свои мотиви относно релевантните за спора факти, след като прецени в тяхната съвкупност всички относими доказателства, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други - за неустановени, и отговори на всички наведени от страните доводи и възражения по свое вътрешно убеждение, като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция, насочена към повторно разрешаване на материалноправния спор, като при осъществяване на своята правораздавателна дейност въззивният съд следва да изложи самостоятелни фактически и правни изводи и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Неизпълнението на това задължение съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК. Видно от мотивите към решението, въззивният съд е подложил на преценка всички събрани по делото доказателства, като е изложил съображения по всички релевирани от ищеца, наследодател на касаторите доводи относно твърдяната нищожност на завещанието от 2011 год., както и по противопоставените им възражения на ответната страна. След анализ на приетите по делото заключения на дактилоскопните експертизи, въззивният съд е кредитирал приетото във въззивното производство по подробно изложените съображения, въз основа на които е направена оценка на заключението, съгласно чл. 202 ГПК. Налице е и обсъждането му заедно с другите доказателства – показанията на разпитаните свидетели, писмените доказателства, което е обосновало извода за кредитиране на тройната експертиза. Въззивният съд е отчел специалността на трите вещи лица с оглед поставената задача на експертизата, както и с оглед отричането на методика, установяваща дали даден отпечатък от палец е положен директно от пръста или по друг начин, в частност чрез междинен небиологичен носител, въз основа на което приетата в първоинстанционното производство единична експертиза е обосновала различията в отпечатъците от палеца в нотариалното завещание от 2011 год. Посочено е и, че вещото лице Г. Д. не е компетентен да извършва дактилоскопни експертизи, въз основа представените писмени доказателства за професионалната му квалификация. Поради това, изводът на въззивния съд защо кредитира тройната съдебна експертиза е мотивиран, съобразно относимата съдебна практика, с оглед на което не е налице основание за допускане на касационното обжалване при положение, че се приеме да е поставен процесуалноправен въпрос, а не оплакване срещу извода на въззивния съд за неправилен поради процесуално нарушение относно възприемане на заключението на тройната експертиза при противоречието й с това на единичната. Останалите два процесуалноправни въпроси по своята същност представляват оплакване на касаторите срещу изводите на въззивния съд по доказателственото искане за издаване на ново удостоверение и по искането за спиране на производството, направено на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК в последното заседание пред въззивния съд. Обсъждането им касае правилността на обжалваното решение, поради което и не е предмет на настоящето производство, с оглед на което по тях не се обосновава поддържаното основание за допускане на касационно обжалване в приложното поле както на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1, така и на тази по т. 3 ГПК. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по отношение на останалите формулирани въпроси не е налице, тъй като на първо място същите нямат значение на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, и на второ място – поради поддържаното от самите касатори противоречие със съдебната практика, което изключва значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото при липса на изложени съображения в контекста на разясненията в т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Едновременно с това, от служебно извършената проверка в настоящото производство не се констатира явна необоснованост на някое от решаващите съображения на въззивния съд за отхвърляне на предявения иск. Напротив, изводите на въззивната инстанция са в съответствие с трайно установената съдебна практика и основополагащите правила на процесуалния и материалния закон, поради което касационно обжалване не следва да се допуска и на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, в частност релевираната от касаторите очевидна неправилност. При този изход на делото на ответника следва да се присъдят, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, направените разноски в размер на 7 000 лв., с включен ДДС, съгласно представените: договор за правна защита и съдействие, вносен документ, фактура и списък на разноските. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.