Определение № 721 от 22.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 518/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Едноличен търговец „Симеон Тодоров Горянов„ против определение № 535/27.02.2024 г. по ч.гр.д.№ 501/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 513/07.02.2024 г. по т.д.№ 87/2024 г. на Софийски градски съд. С потвърденото определение е оставена без уважение молбата на жалбоподателя, да му бъде върната заплатената по делото държавна такса, предвид прекратяването на производството пред СГС, на основание чл.118, ал.1 и чл.119, ал.1 вр. с чл. 104, т.4 ГПК и изпращането му на друг съд - СРС, на основание чл. 118, ал. 2 вр. с чл. 103 ГПК, като родово компетентен по спора. Като поддържа основание за връщането - чл.4б ЗДТ - жалбоподателят обосновава неправилност на въззивното определение, предвид несъобразеното от въззивния съд обстоятелство, че като е прекратил производството и препратил делото по компетентност на друг съд, Софийски градски съд не е осъществил правораздавателна дейност, а единствено администриране на делото, поради което държавна такса се дължи по сметка на сезираният - Софийски районен съд, а внесената по сметка на СГС подлежи на връщане. Навежда довод, че при липса на възражение за неподсъдност от ответника, първоинстанционният съд – СГС – не е бил длъжен да препрати делото по подсъдност, защото като по-висш по степен съд и да би разгледал спора, актът му не би бил недопустим или неправилен / чл. 270, ал. 4 ГПК /. Страната намира, че принуждаването й повторно да внесе държавна такса за разглеждането на същата претенция, противоречи на правото й на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, провъзгласено в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз / ХОПЕС /. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Софийски градски съд е бил сезиран с искова молба, подадена от ЕТ „ Симеон Тодоров Горянов „ против „ А1 България „ ЕАД и „ А 1 Тауърс България„ ЕООД, за осъждането им солидарно да заплатят на ищеца следните суми: 23 000,70 лева, на основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, дължима наемна цена, 5 719,74 лева – заплатени от наемодателя разходи по ползването на електрическа енергия в наетия имот и 1 828,01 лева ,на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По сметка на СГС ищецът е внесъл държавна такса от 1 221,97 лева. С определение № 214/17.01.2024 г. по образуваното гр.д.№ 87/2024 г., СГС е прекратил производството, на основание чл. 118, ал. 1 и чл. 119, ал.1 вр. с чл. 104, т. 4 ГПК, като е счел, че всеки от предявените обективно съединени искове / за дължима наемна цена, разходи за наетия имот и неустойка за забава / е с цена под 25 000 лева и следователно същите са родово подсъдни на Софийски районен съд. Делото е изпратено, на основание чл. 118, ал. 2 вр. с чл. 103 ГПК на Софийски районен съд, за произнасяне по спора. С молба от 06.02.2024 г. ищецът е поискал, на основание чл.4б ЗДТ, платената от него държавна такса по сметка на СГС да му бъде върната, като се преведе по посочена лична негова сметка. Не сочи да му е указано повторно заплащане на държавна такса за разглеждането на делото, по сметка на сезирания СРС, респ. да е платил такава, нито претендира превеждането й по сметка на сезирания родово компетентен съд. С определение № 513/07.02.2024 г., СГС е оставил молбата му без уважение, като се е позовал на продължена висящност на спора, с оглед основанието за прекратяване в конкретния случай, което не препятства разглеждането му, но от друг – родово компетентен съд. В този смисъл, съдът е посочил, че държавната такса не е недължимо платена. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, като се е позовал на приетото в мотивите на ТР № 5/12.07.2018 г. по тълк.дело № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС, относно това кои такси се явяват „ недължимо платени „ – по които производство не е образувано, събрани въпреки освобождаването на страната от заплащането им, надвзети такси или платени без да е налице основание за това по смисъла на чл. 3 и чл. 4 ЗДТ. Доколкото изпратеното по правилата на родовата подсъдност дело не се явява окончателно прекратено, а висящо пред компетентния съд, считано от датата на подаване молбата пред ненадлежния съд, то извършените от последния процесуални действия / вкл. по събиране на дължима за произнасянето държавна такса / запазват действието си. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, жалбоподателят формулира следните въпроси: 1/ Подлежи ли на връщане по реда на чл.4б ЗДТ, като недължимо платена, внесена от ищеца държавна такса по банковата сметка на съд, който е приел, че не е компетентен да разгледа спора ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – с определение по ч.гр.д.№ 5272/2023 г. на ІV г.о. на ВКС; 2/ Компетентен ли е окръжният съд да разгледа спор, който е родово подсъден на районния съд, респ. следва ли когато е сезиран с такъв спор, при липса на възражение за подсъдност от ответника и като се имат предвид разпоредбите на чл. 270, ал. 4 ГПК, чл. 2 и чл. 13 ГПК, окръжният съд, под страх от недопустимост или неправилност на своя акт, на основание чл. 118, ал. 2 ГПК да изпрати делото по компетентност на районния съд ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в същата хипотеза, с решение по т.д.№ 2947/2013г. на І т.о ВКС и определения по ч.гр.д.№ 715/2018 г. на ІІІ г.о. и ч.гр.д.№ 1930/2017 г. на І г.о. на ВКС; 3/ Противоречи ли принуждаването на ищеца повторно да внесе държавна такса за разглеждането на същата негова претенция пред първата инстанция, на правото му на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, прогласено в чл. 47 на ХОПЕС ? - въпросът обосноваван с формално позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липса на формирана съдебна практика в отговор на същия, значим в случай на евентуално ангажиране отговорността на държавата, на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Първият формулиран въпрос удовлетворява общия, но не и допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Посоченото определение на ІV г.о. касае напълно различна хипотеза – при твърдения на страната за двукратно внесена държавна такса, за разглеждането на частна жалба срещу въззивно определение на СГС, съответно - веднъж по сметка на САС и веднъж по сметка на ВКС. Както се посочи по-горе, жалбоподателят не твърди да му е указано повторно внасяне на държавна такса, не претендира превеждане на вече платената държавна такса по сметка на СРС, не твърди и по своя инициатива да е внесъл повторно държавна такса, по сметка на сезирания СРС. С атакуваното определение, въззивният съд е приел, че зачита платената, като дължима за предстоящото разглеждане на спора, макар от друг – родово компетентен, спрямо съда по чиято сметка е платена държавната такса – съд. Вторият от формулираните въпроси е напълно чужд на решаващите мотиви и правно несъстоятелен, доколкото включва в хипотезиса си предпоставка – липса на възражение на ответника срещу родовата подсъдност на спора пред СГС - чл. 119, ал. 1 ГПК - която не изключва правомощието на съда, нещо повече - задължението му служебно да следи за родовата подсъдност, като абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иск и допустимост на производството – чл. 118 вр. с чл. 119, ал. 1 вр. с чл.103 ГПК, което задължение СГС е изпълнил в конкретния случай. Цитираната съдебна практика касае хипотеза, в която сезираният по-горен съд не е изпълнил задължението си да следи служебно за компетентността си, по правилата на родовата подсъдност, и се основава на изрична разпоредба, изключение от правилото - чл. 270, ал. 4 ГПК, която не може да се прилага разширително. Третият от въпросите също включва неустановена по спора предпоставка – задължаване на жалбоподателя да плати отново държавна такса за разглеждането на спора, нито са последвали от определението на съда визираните във въпроса последици – лишаване страната от средство за защита пред независим и безпристрастен съд / производството по исковете му е висящо пред съд /. При това, както самият жалбоподател сочи в обосноваването на въпроса, отговорът му не би бил от значение за решаването на конкретния спор – има ли основание да се върне платената държавна такса, в конкретния случай, а с оглед ангажиране отговорността на държавата за вреди по реда на ЗОДОВ. Не се обосновава и допълнителния селективен критерий, с формалното позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение