Определение № 68 от 17.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1279/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение с нестопанска цел /СНЦ/ „Взаимоспомагателна каса на работниците и служителите в ЕООД „Водоснабдяване и канализация - С. З.“ със седалище в [населено място] срещу решение № 49 от 06.04.2020 г., постановено по в. гр. д. № 550/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото решение е потвърдено решение № 430 от 20.12.2017 г. по гр. д. № 100/2016 г. на Окръжен съд - Стара Загора, с което са отхвърлени предявените от сдружението - касатор против С. Г. Б. искове с правно основание чл.74 ЗЗД за заплащане на сумите 31 837.50 лв. - стойност на причинена вреда, заплатена от сдружението на „В и К С. З.“ ЕООД вместо членовете на ВСКаса, и 42 659.85 лв. - вземане за стойността на липсващи по вина на С. Б. парични средства на членовете на ВСКаса, прехвърлено на сдружението с договор за цесия от 18.07.2016 г. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и по изложени в нея съображения се иска отмяна на решението и уважаване на предявените искове с присъждане на разноски. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се релевира и очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответницата С. Г. Б. със съдебен адрес в [населено място], която изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Производството по в. гр. д. № 550/2019 г. е образувано пред Апелативен съд - Пловдив по въззивна жалба на Сдружение с нестопанска цел /СНЦ/ „Взаимоспомагателна каса на работниците и служителите в ЕООД „Водоснабдяване и канализация - С. З.“ срещу решение № 430 от 20.12.2017 г. по гр. д. № 100/2016 г. на Окръжен съд - Стара Загора, след връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с решение № 92 от 06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г. на ВКС, II т. о. С постановеното при новото разглеждане на делото решение № 49 от 06.04.2020 г. състав на Апелативен съд - Пловдив е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените от Сдружение с нестопанска цел /СНЦ/ „Взаимоспомагателна каса на работниците и служителите в ЕООД „Водоснабдяване и канализация - С. З.“ против С. Г. Б. искове с правно основание чл.74 ЗЗД за заплащане на сумите 31 837.50 лв. и 42 659.85 лв., след като е достигнал до извод, че не са установени предпоставките на чл.74 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати претендираните с исковете суми. От фактическа страна по делото не е имало спор, че сдружението - ищец е учредено като юридическо лице с нестопанска цел през 2015 г. и е вписано в регистъра към Окръжен съд - Стара Загора с решение от 04.08.2015 г. по ф. д. № 41/2015 г. Преди учредяване на сдружението към „В и К С. З.“ ЕООД е съществувала Взаимоспомагателна каса /ВСК/ на работниците и служителите в дружеството, която е осъществявала дейност съгласно колективен трудов договор от 2008 г. на принципа на доброволното сдружаване, без да има статут на юридическо лице с управителни органи. В периода 01.01.2010 г. - 31.12.2014 г. ответницата С. Б. се е намирала в трудово правоотношение с „В и К С. З.“ ЕООД, имала е качеството „материално отговорно лице“ и е заемала последователно длъжностите на зам. главен счетоводител, ръководител на направление „Счетоводна дейност“ и главен счетоводител, като е изпълнявала и функциите на счетоводител във ВСК. През посочения период ВСК не е имала самостоятелна сметка и средствата й са съхранявани по сметката на дружеството. В исковата молба ищецът е основал иска си за заплащане на сумата 31 837.50 лв. на твърдения, че в периода 01.01.2010 г. - 31.12.2014 г. ответницата е разпореждала и подписвала документи за всички счетоводни операции относно движението на средствата на ВСК, за които е била длъжна да осъществява отчетност и контрол, но не е изпълнила тези си задължения и е причинила вреда в размер на претендираната сума, представляваща стойност на надвзети парични суми от касата; Нарушенията и вредата били установени при извършена през 2015 г. финансова инспекция по чл.10, ал.1, т.3 и чл.5, ал.1, т.5 ЗДФИ, резултатите от която намерили отражение в доклад № ДИ2СЗ-4/08.10.2015 г.; Поради липса на средства в касата ищецът възстановил липсващата сума - чрез „Хидроенергия“ ЕООД, на „В и К С. З.“ ЕООД и след извършване на плащането се суброгирал в правата на дружеството към ответницата, произтичащи от неправомерните действия и бездействия на последната като материалноотговорно лице с произлезлите от тях вреди. За да се произнесе по спора за дължимост на сумата 31 837.50 лв., въззивният съд е съобразил указанията в отменителното решение на ВКС и в изпълнение на тях е извършил цялостен анализ на събраните в хода на делото доказателства. Въз основа на неоспореното заключение на назначената в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза съдът е счел за достоверни констатациите в доклада от 08.10.2015 г. за допуснати нарушения при счетоводното отразяване и разходване на суми от средствата на ВСК и за надвзети от ВСК суми в размер на 67 575.50 лв., намалени вследствие на прихващания до сумата 31 837.50 лв.; Изплатените в повече средства от „В и К С. З.“ ЕООД на ВСК са оформени със 185 бр. РКО, издадени от различни длъжностни лица в дружеството, сред които й ответницата в качеството й на счетоводител. Според заключението, дебитните салда по разчетната сметка на дружеството с ВСК са прикривани посредством счетоводни операции без документална обосновка, които са извършени с потребителското име на ответницата; С преводно нареждане от 09.12.2015 г. „Хидроенергия“ ЕООД е превело по сметката на „В и К С. З.“ ЕООД сумата 31 837.50 лв. с посочено основание на превода „възстановяване на сума“, като след получаване на сумата е закрито вземането на ВСК по разчетната сметка на дружеството. Въззивният съд е обсъдил и показанията на свидетелите З. К., Стоя И., К. Р., Т. К. и Т. И., на базата на които е приел за установено, че през исковия период във „В и К С. З.“ ЕООД е съществувала порочна практика да се кредитират членовете на ВСК чрез предоставяне на заемни средства от касата на дружеството с разрешение на главния счетоводител и операциите да се оформят с РКО, подписани от управителя и главния счетоводител, в полза на ВСК, а впоследствие, при наличие на постъпления във ВСК, да се извършват прихващания с предоставените заеми. Изхождайки от възприетата фактическа обстановка, въззивният съд е преценил, че за уважаването на иска по чл.74 ЗЗД е необходимо да се установи правен интерес за сдружението - ищец от извършеното чрез „Хидроенергия“ ЕООД плащане към „В и К С. З.“ ЕООД на сумата 31 837.50 лв., както и предпоставки за носене на отговорност от ответницата за причинените вреди на ВСК, съответно на дружеството. Относно правния интерес по смисъла на чл.74 ЗЗД съдът се е позовал на възприетото в трайната съдебна практика разрешение, че за да съществува правен интерес от изпълнение на чуждо задължение, е необходимо облигационното правоотношение между кредитора и длъжника да засяга конкретни имуществени права на платилото лице или има заплаха за настъпване на вреда или на други неблагоприятни последици в правната сфера на лицето. Като е съобразил отсъствието на твърдения и на данни за предприети от „В и К С. З.“ ЕООД действия, насочени към реализиране на имуществената отговорност на ответницата за причинените на дружеството вреди, както и на доказателства за съществуващи правоотношения между ищцата и новоучреденото сдружение „ВСК на работниците и служителите в ЕООД „В и К - С. З.“, съдът е направил извод, че към момента на извършване на плащането за сдружението - ищец не е съществувал правен интерес да изпълни задължението на ответницата за причинените на дружеството вреди като предпоставка за суброгиране във вземането на дружеството за сумата 31 837.50 лв. Въззивният съд не е възприел твърдението на ищеца, че правният интерес произтича от самия факт на извършеното плащане, като е посочил, че фактът на изпълнение на чуждо задължение не е достатъчен за суброгацията. Отричането на правния интерес е мотивирано и със съображения, че като краен резултат задължението за възстановяване на надвзетата сума е за членовете на ВСК и тъй като ищецът е новоучредено дружество, което не е техен правоприемник, то няма правен интерес да погасява възникналите преди учредяването му техни задължения към дружеството. Предвид констатациите в доклада на инспекционната проверка, че през исковия период не е имало ясно разписани правила за взаимоотношенията между дружеството и ВСК, и показанията на свидетелите за участие и на други служители в извършването и оформянето на счетоводните операции, довели до недостиг на средства в размер на претендираната сума, въззивният съд е направил извод, че не са доказани границите на отговорност на ответницата за настъпване на вредата. В зависимост от изводите за липса на правен интерес по смисъла на чл.74 ЗЗД и за недоказаност на обема, в който ответницата следва да отговаря за възстановяване на платената от сдружението - ищец сума, въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на първия обективно съединен иск с правна квалификация чл.74 ЗЗД. След самостоятелен анализ и преценка на фактите и доказателствата по делото въззивният съд е счел за неоснователен и втория иск по чл.74 ЗЗД за сумата 42 659.78 лв. При разглеждане на иска въззивният съд е съобразил, че според твърденията в исковата молба претендираната с иска сума представлява 62.35 % от вземания на членовете на ВСК за липси на средства в касата, причинени вследствие неправомерните действия/бездействия на ответницата като материалноотговорно лице, които вземания са му прехвърлени с договор за цесия от 18.07.2016 г. Ответницата е поддържала възражение, че договорът за цесия е нищожен поради невъзможен предмет, но съдът е преценил възражението като неоснователно с мотив, че договорът не прехвърля дялови вноски от гражданско дружество по ЗЗД. За неоснователно е счетено и възражението на ответницата за неопределеност и неопределяемост на вземането, предмет на цесията, по съображения, че посочването на дяловите вноски на всеки цесионер в приложеното към договора пълномощно на адв. Н. М., подписал договора като представител на цесионерите, позволява индивидуализиране на предназначеното за цедиране вземане. Въззивният съд е намерил за основателно единствено възражението за нищожност на договора за цесия поради липса на уговорена в съдържанието му цена като е изложил мотиви, че след като страните са уговорили изрично възмезден характер на цесията, липсата на конкретно уговорена цена е равнозначно на липса на съществен елемент от съдържанието на договора и води до неговата нищожност. Наред с извода за нищожност на договора за цесия, въззивният съд е формирал извод, че ищецът не е доказал посочените в договора цеденти - членове на старата ВСК, да са били носители на вземането, евентуално - каква част от вземането е притежавал всеки един от цедентите. В мотивите към решението си съдът е посочил, че единственото представено доказателство относно правата на цесионерите е приложеният към доклада за финансова инспекция списък на членовете на ВСК към 31.12.2014 г., който не съдържа информация нито за дяловите вноски на отделните членове, нито за сумарния сбор на дяловете на членовете, фигуриращи като цеденти в договора за цесия. След съпоставяне на списъка с констатациите в заключението на експертизата въззивният съд е приел, че няма основание да се признае на ищеца вземане към ответницата за възстановяване на липсващите 42 659.85 лв., и е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска по чл.74 ЗЗД за заплащане на търсената сума. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси: „ 1. Има ли задължението въззивният съд при повторното разглеждане на спора по същество, след връщането му от касационната инстанция, при решаване на спора да се придържа стриктно към дадените му от ВКС указания за извършване на самостоятелен цялостен анализ на доказателствения материал или може по свое усмотрение да мотивира решението си на базата на само част от събраните доказателства, които счита за релевантни за спора; 2. При преценката за наличието на правен интерес у третото лице да изпълни по иска по чл.74 от ЗЗД не следва ли да се признае на третото лице - Сдружение с нестопанска цел, наличието на правен интерес от изпълнението, след като това сдружение е учредено и към момента на изпълнението е съставено от членове - физически лица, всяко едно от които има правен интерес да изпълни, тъй като с изпълнението си всяко едно от тях би погасило свое задължение към кредитора, като задълженията на всички тези физически лица към общ за тях кредитор произхождат от един общ юридически факт; 3. Въпреки, че новоучредената (под формата на СНЦ) ВСК формално не е правоприемник на старата неперсонифицирана ВСК, при положение, че членове на неперсонифицираната ВСК - стара и новоучредената ВСК (под формата на СНЦ) са едни и същи физически лица и че тези физически лица са обвързани към трето лице техен кредитор за задължение, произхождащо от един общ за всички тях юридически факт, не следва ли на тези физически лица - вложителите във ВСК, да се признае правния интерес да изпълнят общото задължение към кредитора, за да се освободят от него чрез новоучредената от тях ВСК и след изпълнението, на основание чл.74 от ЗЗД, да се суброгират в правата на кредитора си спрямо реално увредилото го лице; 4. Може ли въззивният съд да се произнася за правилността на първоинстанционното решение извън посоченото във въззивната жалба при ограничението на чл.269, изр.2 от ГПК и извън наведените от страните във въззивното производство факти, твърдения и възражения“. Допускането на касационно обжалване по първите три въпроса се поддържа бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а за въпроса по т.4 се твърди противоречие с практиката в решение № 149/10.09.2019 г. по гр. д. № 2779/2018 г. на ВКС, IV г. о. - основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първият въпрос е изведен от оплакванията в касационната жалба, развити и в изложението, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като не е изпълнил указанията в отменителното решение на ВКС да обсъди в съвкупност всички събрани по делото доказателства и е основал решението си само на произволно избрани от него доказателства. Въпросът не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да е от значение за изхода по конкретното дело, тъй като мотивите към обжалваното решение не подкрепят твърдението на касатора, че въззивният съд е основал решаващите си изводи на произволно избрани доказателства, без да извърши съвкупен анализ и преценка на всички събрани по делото доказателства. Видно от мотивите, въззивният съд е обсъдил не само доклада от инспекционната проверка, но и останалите доказателства от значение за установяване на релевантните за спора факти. След съвкупна преценка на доклада, на заключението на счетоводната експертиза и на визираните в него счетоводни документи, както и на свидетелските показания, съдът е формирал изводите си за неоснователност на предявените искове. Осъществената от въззивния съд дейност като втора инстанция по съществото на спора не позволява да се възприеме тезата на касатора, че при постановяване на обжалваното решение не са изпълнени указанията в отменителното решение на касационната инстанция относно дължимите при новото разглеждане на делото процесуални действия. Поради изложеното и с оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, разглежданият въпрос, в чието съдържание са инкорпорирани оплаквания за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение, не може да предпостави допускане на решението до касационен контрол. От значение за правилността на въззивното решение са и следващите два въпроса, свързани с правния интерес по смисъла на чл.74 ЗЗД. Изводите на въззивния съд, че ищецът - сега касатор, не е установил правния си интерес да изпълни задълженията, с погасяването на които свързва суброгирането си в правата на удовлетворения кредитор, са обусловени от преценката на доказателствата и от възприетата въз основа на тях фактическа обстановка. За да се произнесе дали при конкретните факти, които са приети за установени по делото, съдът е следвало да признае правен интерес на членовете на новоучредената ВСК да изпълнят задължението си към техния общ кредитор, а оттук - и правен интерес за новоучредената ВСК да погаси техните задължения към кредитора, Върховният касационен съд следва да провери правилността на фактическите и правни изводи, с които въззивният съд е мотивирал отричането на правния интерес. Извършването на такава проверка е възможно само след допускане на въззивното решение до касационен контрол, но не и в стадия за селекция на касационните жалби, поради което въпросите по т.2 и т.3 от изложението не могат да послужат като общо основание за достъп до касационен контрол. Независимо от изложеното, дори въпросите по т.1 - т.3 да се счетат за обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, касаторът не е изложил съображения в какво се изразява значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Бланкетното твърдение, че „липсва съдебна практика по същия или сходни казуси“, не обосновава наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чието проявление предполага необходимост от създаване на съдебна практика по приложението на непълни, неясни или противоречиви законови разпоредби или преодоляване на съществуваща съдебна практика, нуждаеща се от промяна или осъвременяване с оглед настъпили промени в законодателството или в обществените условия. Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и по последния въпрос от изложението, чието задаване е продиктувано от разбирането на касатора, че въззивният съд е отхвърлил иска по чл.74 ТЗ за сумата 42 659.85 лв. в резултат на произнасяне по незаявен пред въззивната инстанция довод, попадащ в обхвата на проверката по чл.269 ГПК - нищожност на договора за цесия поради липса на уговорена цена. Преди всичко следва да се отбележи, че въпросът не кореспондира с надлежно въведено в касационната жалба оплакване за постановяване на въззивното решение при съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл.269 ГПК, което е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на него. Същевременно отхвърлянето на иска не е обусловено единствено от извода за нищожност на договора за цесия, а в равна степен и от друг решаващ извод на въззивния съд - че не е доказана принадлежността на предназначеното за цедиране вземане към патримониума на физическите лица - цеденти, респ. частта от вземането, на която всеки отделен цедент е бил носител и с която е могъл да се разпореди валидно чрез цесията. При наличие и на друг самостоятелен извод за неоснователност на иска касационното разглеждане на поставения въпрос няма да доведе до изход на спора, различен от постановения с обжалваното решение, което прави безпредметно допускането на касационно обжалване по този въпрос. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил, че очевидната неправилност на въззивното решение се изразява „най-малкото освен на основанията, изчерпателно посочени в касационната жалба, и в това, че съдът, приемайки, че ищцовото СНЦ няма правен интерес да води иска по чл.74 от ЗЗД, на практика е отказал на вложителите във ВСК и членове на ищцовото СНЦ възможността както да покрият липсите при кредитора „Водоснабдяване и канализация - С. З.“ ЕООД, настъпили в резултат на неправомерните действия и бездействия на ответницата Б., в качеството й на счетоводител на ВСК, така и да търсят по пътя на суброгирането им в правата на кредитора против ответницата вредите, причинени от нея". Съображенията, с които е аргументирано основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 550/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касация направените за целите на производството разноски в размер на 3 500 лв. - адвокатско възнаграждение, заплатено в брой по договор за правна защита и съдействие от 20.07.2020 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,