Определение № 2955 от 14.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1496/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника ЗД “БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 28/25.01.2024 г. по в.т.д. № 548/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна в частта, с която е потвърдено решение №65/17.07.2023 г. по т.д.№ 20/2023 г. на Окръжен съд- Търговище за осъждане на настоящия касатор да заплати на А. М. А. и А. М. А. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над 150 000 лева до присъдените от по 200 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина им А. А. М. вследствие от ПТП, настъпило на 13.08.2022 г. около 00:30 часа, на път I-4, км 211-500, в близост до разклона за [населено място], общ. Т., след кръстовището за [населено място], общ. О., причинено по вина на водача на лек автомобил модел “БМВ 530 Д” с рег. [рег.номер на МПС] – З. Ю. А., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество. Въззивното решение в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила. С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл.281, т.3, предл.1 ГПК. Счита се, че въззивният съд неправилно е приложил нормите на чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Изтъква се, че без да е подадена въззивна жалба от ищците и въпреки направените от застрахователя оплаквания за завишения размер на обезщетението за неимуществени вреди – 200 000 лева, решаващият състав е определил справедлив размер на обезвредата от 250 000 лева. Излагат се аргументи, че тази стойност е силно завишена и не съответства на действително претърпените от ищците болки и страдания, което противоречи на даденото разрешение по приложението на чл. 52 ЗЗД в ППВС № 4/1968 г. Според касатора, въззивната инстанция само е посочила, че починалият А. М. е по-малкия син на двамата ищци, но е игнорирала факта, че той има и по-голям брат. В този смисъл като неясни се определят показанията на разпитаните свидетели, възприети от съда, че той е бил тяхната опора в живота, а житейски логично е такъв да бъде първородният син. Добавя се, че не са съобразени времето и мястото на настъпване на пътния инцидент - детето А. М. е пътувало в малките часове на денонощието (00,30 часа), на път I-4, между селата с автомобил, управляван от трето лице. Сочи се, че не са обсъдени от въззивния съд обективните факти по делото, от които може да се направи извод, че, макар и непълнолетен, починалият е водил начин на живот, извън общоприетите норми за младеж на 16 г., без неговите родители да са могли да контролират ефективно неговото поведение. Споделят се като правилни мотивите на въззивната инстанция, че е налице съпричиняване от страна на А. М. поради неспазване на императивните правила на чл. 137а и чл. 137в, ал. 1 ЗДвП – непоставяне на обезопасителен колан, който, според СМЕ, ако е бил поставен, не биха се получили телесни увреждания по лицето и главата, съответно би могъл да се предотврати леталният изход. Изразява се несъгласие с приетия размер на приноса, като според касатора същият е поне 1/3, тъй като с оглед горепосочения извод на СМЕ, противоправното поведение на починалото лице е обусловило в много висока степен настъпването на вредоносните последици от ПТП. Иска се отмяна на въззивното решение за разликата над 150 000 лева до уважените размери от по 200 000 лева и отхвърляне на предявените искове в тази част, с произтичащите от това законови последици. Претендират се и направените по делото разноски. Въпреки дадените от апелативния съд изрични указания, касаторът не е представил изложение на касационните основания по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК. В съдържанието на касационната жалба се излагат доводи за противоречие на въззивното решение с практика на ВКС, като не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Ответниците по касация А. М. А. и А. М. А. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК възразяват по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорват подадената жалба като неоснователна. Претендират разноски. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. В случая първоинстанционният съд е сезиран с осъдителни искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ, предявени от А. М. А. и А. М. А. против ЗД “БУЛ ИНС” АД, за сумата от по 200 000 лева – частичен от иск в пълен размер от 220 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина им А. А. М. вследствие от описаното по-горе ПТП, настъпило на 13.08.2022 г. Апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на застрахователното дружество срещу уважителното първоинстанционно решение за горницата над 120 000 лева до присъдените от по 200 000 лева, е приел, че страните не оспорват предпоставките за възникване на отговорността на застрахователя – наличието на деликт при съответното авторство, противоправност и вина; наличието на валидно застрахователно правоотношение между причинителя и застрахователното дружество по застраховка “Гражданска отговорност”; настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя. Отбелязано е, че въпреки липсата на повдигнато обвинение срещу деликвента и неприключило досъдебно производство, въпросите за наличието на деликт при съответното авторство, противоправност и вина не подлежат на преразглеждане, тъй като този въпрос е разрешен и със сила на пресъдено нещо, доколкото първоинстанционното решение е обжалвано от застрахователя само по отношение част от размера на присъдените обезщетения. За да определи размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е съобразил, че търпените от ищците болки и страдания, както в психологичен, така и в емоционален план, не се ограничават само до изживените към момента на загубата от смъртта на близък, скъп и незаменим човек – техният син А., настъпила вследствие на процесното ПТП, а тези болки и страдания продължават и след това, като нанесените травми не са отшумели, за което говорят както събраните свидетелски показания, така и заключението по съдебно-психологичната експертиза. Подчертано е, че в един миг родителите са претърпели огромната скръб от загубата на един от двамата си сина, който е бил в изключително млада възраст само на 16 г., жизнен, тяхна надежда и опора за бъдещето, която горчивина не би могла да бъде заличена, отчитайки близките и топли отношения между детето и неговите родители. Ищците завинаги и до края на живота си ще трябва да живеят с болката от нелепата загуба, изгубвайки по-малкото си дете при трагични обстоятелства, като такава загуба няма паричен еквивалент. Като е взел предвид, че размерът на заявената претенция не съставлява решаващ фактор при преценка относно действителния размер на подлежащата на репариране вреда съгласно дадените разяснения в Тълкувателно решение № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС, апелативният съд е намерил, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди, преди разглеждане на възражението за съпричиняване, за всеки от близките следва да се определи в размер на по 250 000 лева. По направеното от ответника възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване от страна на пострадалия въззивният съд е счел, че от заключението на вещото лице по назначената в първоинстанционното производство САТЕ безспорно се установява, че пострадалият е пътувал на задната седалка в катастрофиралия лек автомобил без поставен предпазен колан, в нарушение на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП. При челния удар предпазният колан несъмнено би оказал положително влияние при защитата на пътника, тъй като тялото му е щяло да остане фиксирано към седалката и е нямало да полети напред. Добавил е, че заключението на автоексперта относно липсата на поставен предпазен колан, съответства и на заключението на вещото лице по назначената от първата инстанция СМЕ, според което причина за смъртта е черепно-мозъчна травма, като уврежданията по главата, гръдния кош, корема и крайниците са от удари с голяма сила от твърди предмети вътре в купето на лекия автомобил. Според експерта, вследствие от инерционните сили от сблъсъка между двата автомобила, пострадалият е политнал силно напред и вдясно и така е получил голяма част от уврежданията. При това положение съставът на апелативния съд е стигнал до извода, че ако пострадалият е бил с поставен колан, свободното инерционно движение на тялото е щяло да бъде по-ниско и да отслаби силата на удара на тялото в твърдите тъпи предмети, при което получените травматични увреждания щели да бъдат по-леки. Изтъкнато е, че в обясненията си в съдебно заседание, вещото лице не изключва възможността тежката черепно-мозъчна травма на пострадалия да се дължи на удар на главата в горния праг на дясна врата на автомобила, въпреки поставен предпазен колан, но според решаващия състав наличието на други увреждания (като избиване на четирите долни резеца и двустрано счупване на долната челюст) изключват тази вероятност. При това положение въззивният съд е намерил, че непоставянето на предпазния колан съществено е допринесло за получаването на уврежданията, като този принос на пострадалия А. М. е определен на 20%. Предвид приетия размер на справедливо обезщетение – по 250 000 лева и с оглед определения по-горе принос на пострадалия, апелативният съд е приел, че претенциите са основателни до размера от по 200 000 лева, и е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение. Настоящият състав намира, че не са налице основания за касационна проверка. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в граждански процес по чл. 6 ГПК, съдът не разполага с правомощия да формулира този въпрос, ако такъв не е поставен от жалбоподателя. В разглеждания случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Въпреки примерното изброяване в касационната жалба на практика на касационната инстанция относно приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД и приноса на пострадалия по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, от застрахователното дружество не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора, нито се конкретизира допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Твърденията, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с практика на ВКС, не могат да обосноват достъп до касация, тъй като не представляват правен въпрос, отговарящ на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, а такъв не може служебно да бъде формулиран от касационния състав, с оглед разясненията, дадени в т. 1 от горецитираното тълкувателно решение. Съдържащите се в изложението оплаквания за възприетото от въззивния съд разрешение са такива за неправилност на съдебния акт и не подлежат на проверка във фазата на селектиране на жалбите по реда на чл. 288 ГПК. Поради гореизложеното не е налице общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Дори и да се приеме, че касаторът поставя питане относно приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, то е налице задължителна и константна практика на касационната инстанция, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на същите. В случая въззивният съд не се е отклонил от така формираната постоянна практика на ВКС, като е взел предвид възприетите критерии и ги е съобразил след подробно обсъждане на събраните по делото доказателства и конкретните факти, вкл. възрастта на починалото дете, изключително близките отношения между него и родителите му, настъпилата внезапна загуба, интензитета, продължителността и характера на претърпените страдания, др. Решаващият състав е отчел също, че при преценка на действителния размер на подлежащата на обезщетяване вреда размерът на заявената претенция не съставлява решаващ фактор, тъй като претендираното обезщетение може да не е равно по размер на определеното от съда по справедливост (така в мотивите на Тълкувателно решение № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС). Относно доводите за степента за допринасяне на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат по чл.51, ал. 2 ЗЗД, в постоянната практика на касацията се приема, че за определяне степента на съпричиняване се извършва съпоставка на тежестта на нарушението на делинквента и това на пострадалия, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. В случая въззивният съд е изложил подробни съображения относно наличието на принос на пострадалия и степента на съпричиняването, което не е в отклонение от формираната практика на ВКС по този въпрос. При тези данни, дори и да се приеме наличие на общата селективна предпоставка, не може да се обоснове допуск до касация в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна. По разноските: Ответниците по касация, които при недопускане на касационен контрол имат право на разноски, претендират адвокатско възнаграждение от по 5 600 лева с ДДС за всеки съгласно договор за правна помощ, но не представят доказателства за извършването им, поради което такива не им се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,