Определение № 303 от 29.09.2020 г. на ВКС по т. д. № 404/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 130 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 159535/27.ХІІ.2019 г. на едноличния търговец М. П. П. от [населено място], [община], обл. Л., действащ с фирмата „ФОРЕСТГРУП-М. П.“ /ЕИК[ЕИК]/, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-П. против въззивното определение № 27684 на Софийския градски съд, І ГО, от 25.ХІ.2019 г., постановено по ч. гр. дело № 14900/2019 г., с което е била оставена без уважение частна жалба на този ЕТ срещу първоинстанционното разпореждане № 154121/28.VІ.2019 г. на СРС по гр. дело № 2372/2019 г.: за връщане на исковата му молба срещу ответната „Юробанк България“ АД-С. в частта й по предявен срещу кредитната институция отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за недължимост на сумата 3 567.52 лв., представляваща сбор от такси към частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ по чл. 26 от ТТРЗЧСИ по изп. дело № 20148790401078 на ЧСИ В. П. /с рег. № 879/, както и в частта й, с която са били предявени отрицателни установителни искове на същото правно основание с предмет установяване – поради нищожност на сключен с „Банка Пиреос България“ АД договор за банков кредит № 1640/2007 г. и на отделни негови клаузи – на недължимостта на сума в размер на 21 251.87 лв. главница, на сума в размер на 8 706.22 лв., представляваща законна лихва за забава, както и на сума в размер на 61.40 лв., представляваща банкови такси по обслужването на кредита, за които суми срещу ЕТ настоящ частен касатор е бил издаден на 12.VІІІ.2010 г. изпълнителен лист в полза на банката по гр. дело № 902/2010 г. по описа на РС-Троян. Оплакванията на частния касатор ЕТ М. П. са както за недопустимост („произнасяне на въззивната инстанция по непредявени искове “), така и за неправилност на атакуваното въззивно определение - предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, а също и при допуснати от състава на СГС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това, наред с искане за присъждане на разноски за настоящето касационно производство, от страна на ЕТ „ФОРЕСТГРУП-М. П.“ се претендира обезсилване на атакувания съдебен акт на СГС, алтернативно – отменяването му и постановяване на определение от настоящата инстанция за връщане на делото на първостепенния съд: „за продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждане на предявените искове чрез правилно определяне на правната им квалификация въз основа на действително заявените фактически твърдения“. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба ЕТ неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърденията си за наличие на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК-вероятна недопустимост и „очевидна неправилност“ на атакуваното въззивно определение, още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт СГС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в задължителните постановки по т. 8 и т. 9 на ППВС № 1/10.ХІ.1985 г., на ТР № 1/17.VІІ.2001 г на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 1/2000 г., на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК по тълк. дело № 8/2012 г., но също и в седем, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии, по следните пет процесуалноправни въпроса: 1./ „Налице ли е нарушение на принципа на диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/ и основание ли е това за обезсилване на въззивното определение като недопустимо, когато въззивният съд неправилно е квалифицирал предявения иск, в резултата от което се е произнесъл по непредявен иск – в случая по чл. 439 ГПК, във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД?“; 2./ „Обвързан ли е съдът от изложените фактически твърдения и следва ли той да даде правна квалификация на иска с оглед принципа на диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/ на базата на посочените обстоятелства?“; 3./ „Кога е налице произнасяне на съда по нещо различно от поисканото и несъобразяване на надлежно въведени фактически твърдения, релевантни за квалифициране на претендираните права?“; 4./ „Какъв е предметът на отрицателния установителен иск за недължимост на вземане и как се определя/индивидуализира той?“; 5./ „Възраженията и доводите на ищеца, че не дължи претендираното от ответника парично вземане, част ли са от предмета на делото по отрицателен установителен иск?“ Отделно от горното, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – „предвид липсата на установена практика на ВКС“, се явявало произнасянето на СГС с атакуваното въззивно определение още и по следните три правни въпроса: 1./ „Допустимо ли е ищецът да извежда интереса си от предявяване на иск по чл. 439 ГПК за недължимост на вземане по влязла в сила заповед за изпълнение с доводи, че иска извършване на съдебно прихващане със свое вземане,което произтича от недължимо платени суми на ответника поради нищожност на клаузи в договора за банков кредит, послужил за издаване на заповедта за изпълнение?“; 2./ „Твърдението за наличието на вземане спрямо ответника по иск с осн. по чл. 439 ГПК и изявлението от ищеца за съдебно прихващане по смисъла на чл. 298, ал. 4 ГПК с това еднородно, насрещно, заместимо и изискуемо вземане спрямо отричаното спорно материално право, попадат ли в хипотезата на чл. 439, ал. 2 от ГПК и представляват ли нововъзникнал факт по смисъла на същата хипотеза?“ 3./ „Налице ли е правен интерес за длъжника по изпълнително дело да предяви отрицателен установителен иск спрямо взискателя, че не дължи таксите и разноските по изпълнителното дело, при условие, че този иск е съединен с иск за недължимост на вземанията, предмет на изпълнението, съответно допустим ли е такъв обективно съединен иск?“; По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответната по касация „Юробанк България“ АД-С. /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на релевираните от ЕТ частен касатор оплаквания за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно определение на СГС, претендирайки за потвърждаването му, а също и за присъждане на разноски – на основание чл. 78, ал. 4 ГПК – в размер на сумата от 2 400 лв. (две хиляди и четиристотин лева), представляваща изплатен адвокатски хонорар съгласно приложените в надлежно заварени копия към отговора пълномощно, „Договор за процесуално представителство и защита“ от 9.ІІІ.2018 г., както и платежно нареждане от 26.ІІІ.2018 г. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред СГС, настоящата частна касационна жалба на ЕТ М. П. П. от [населено място], [община], обл Л., действащ с фирмата „ФОРЕСТГРУП-М. П.“ /ЕИК[ЕИК]/, ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, вкл. и в релевираните две хипотези на директен достъп до касационния контрол /по чл. 280, ал. 2 ГПК/, са следните: Не се констатира вероятност атакуваното въззивно определение на СГС да е процесуално недопустим съдебен акт. По начало проверката по чл. 130 ГПК за допустимост на предявен иск не би могла да резултира в недопустимо разпореждане или определение за връщане на исковата молба, щом като и първостепенният, и въззивният съд, никога не са обвързани от дадената от съответния ищец правна квалификация на претенциите му, а – напротив, в правомощията им е именно те, по свой, служебен почин, да квалифицират правно всеки иск, респ. молба за съдействие, с които се оказват сезирани. Точно на плоскостта на задължителните за всяка искова молба два реквизита по чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 ГПК: „изложение на обстоятелствата, на които се основава искът“, както и „в какво се състои искането“. Напротив, в процесния случай може да се констатира, че в частта му досежно преценката за недопустимост на установителен иск за недължимост на разноски в изпълнителното производство атакуваното въззивно определение на СГС е постановено в стриктно съответствие с разяснението по т. 2 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 3/10.VІІ.2017 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 3/2015 г., според което на обжалване по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК, т.е. пред съответния окръжен съд по мястото на изпълнението, подлежи всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера на задължението на длъжника за разноските по изпълнението, а не само нарочното негово постановление за определяне на разноските. По отношение на другата част от исковата молба на ЕТ М. П., която е била върната, съставът на СГС е изложил съображението, че при влязла в сила заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, издадена по реда на чл. 417, т. 2 ГПК в полза на банка и без в пределите на преклузивния процесуален срок срещу нея да е постъпвало възражение от длъжника /ищеца/, това има за последица преклудирането на материалноправното му възражение за нищожност на определени клаузи в процесния договор за банков кредит, респ. – в анекса към него, а и такъв факт /неравноправността на конкретни клаузи/ се отнася по време към датата на сключване на банковата сделка по чл. 430 ТЗ, поради което a priori не може да има естеството на такъв факт, който да е „настъпил след приключването на съдебното дирене в производство, по което е било издадено изпълнителното основание“. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. На плоскостта на това разяснения в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от общо 8-те правни въпроса, формулирани в изложението на ЕТ М. П. по чл. 284, ал. 3 ГПК към неговата частна касационна жалба не е такъв, който да е бил от значение за изхода по конкретното дело, а една част от тях имат отношение към правилността на атакуваното въззивно определение, докато другата са такива с изцяло хипотетичен характер. Погрешното отъждествяване от частния касатор обаче на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на този инстанционен контрол, осъществяван от ВКС посредством селектиране на жалби, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните две допълнителни предпоставки за това по т.т. 1 и 3 на същия законов текст. В заключение атакуваното въззивно определение на СГС не е и „очевидно неправилно“, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem законът – чл. 435, ал. 2 ГПК във вр. чл. 439 ГПК да бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (СГС да се произнесъл по въззивната частна жалба на ЕТ М. П. въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Независимо от този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 130 ГПК и предвид изрично направеното от ответната по касация кредитна институция искане за това по чл. 78, ал. 4 ГПК, частният касатор ЕТ М. П. П. от [населено място], [община], не следва да бъде осъден да заплати на ответната по касация банка сума в размер на 2 400 лв. (две хиляди и четиристотин лева), претендирана като изплатен хонорар за един неин адвокат от САК. Ирелевантна в тази връзка е последвалата на датата 5.ХІІ.2019 г. нотариална заверка на подписите върху приложеното към писмения отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК адвокатско пълномощно, защото - видно от съдържанието на „Договор за процесуално представителство и защита“ от 18.ІІІ.2018 г. /както впрочем и от платежно нареждане от 26.ІІІ.2018 г. за платен хонорар от 2 400 лв./ - това са доказателства относно заплащане от банката на адвокатско възнаграждение за производството пред първата инстанция, което продължава да е висящо в другата си част и затова търсената сума /или част от нея/ ще следва бъде присъдена от състава на Софийския районен съд, на който делото се връща за по-нататъшни процесуални действия. Допълнителен аргумент в подкрепа на това разрешение се съдържа в разпоредбата на чл. 130 in fine ГПК, според която: „Против връщането на исковата молба може да се подаде частна жалба, от която препис за връчване не се представя “. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение