Определение № 1102 от 06.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 148/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от З. Г. Б., действащ чрез адв. Б. С. от АК – Ш., срещу въззивно решение 207/15.10.2024 г. по в.гр, д. № 253/2024 г. на ОС-Шумен, В ЧАСТТА, в която, в резултат на частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 73 от 15.03.2024г. по гр.д.№1036/2022г. на РС-Нови пазар, е признато за установено по отношение на З. Г. Б., че ищците М. С. В. /М. Г./, С. С. В. /М. Г./ и С. С. В. са собственици съответно на по 1/9 ид. част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. К., обл. Ш., с площ от 25190 кв.м. (обозначена и като нива 25,186 дка в местн. Х., ІІІ катег. ), при посочени граници. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжлаваната част е очевидно неправилно като постановено при съществени нарушения на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Иска се отмяна на същото в частта по уважения иск по чл.124, ал.1 ГПК и неговото отхвърляне. Насрещните страни - ищците в производството М. С. В. /М. Г./, С. С. В. /М. Г./ и С. С. В., чрез пълномощника си адв. Г. Б. от АК- Ш., оспорват жалбата с писмен отговор като неоснователна. В останалите части въззивното решение като необжалвано, не е предмет на касационното производство. Първоинстанционното решението в частта, с която е обявена нищожността на пълномощно № 97, том I, акт № 6/27.11.2013г., както и е прогласен за частично недействителен договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нотариален акт за дарение № 189, том XIX, дело № 3231/06.12.2013г. на нотариус с рег. № *, съгласно който С. В. В. и А. В. Ш. са дарили на А. А. А., собствените си 2/3 ид.ч. от нива с площ от 25,186 дка, III кат., м. Х., а по сега действащия КККП на [населено място], имот с идентификатор *** по ККР на [населено място], общ. К., обл. Ш., не е обжалвано и е влязло в законна сила. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Въззивният съд е установил, че ищците са законните наследници на С. В. В., починал на 28.09.2012 г. Наследодателят С. В. е едно от трите деца (заедно с А. В. Ш. и З. В. Х.) на В. М. И., починал на 17.02.1983 г. и на съпругата на последния А. В. И. е починала на 08.09.2008 г. С решение № ГД1450/30.03.1999 г. на ПК Каолиново, на наследниците на В. И. е възстановено правото на собственост върху земи по чл.19 от ЗСПЗЗ, както следва: 1/ нива от 5,408 дка, III кат., м.“А. К.“, представляваща имот с идентификатор *** по ККР на [населено място], общ. К., обл. Ш., с площ 5409 кв.м., при граници имоти с идентификатори: ***, ***, *** и 2/ нива с площ от 25,186 дка, III кат., м.“ Х.“, представляваща имот № *, а сега имот с идентификатор *** по ККР на [населено място], общ. К., обл. Ш., с площ 25190 кв.м., при граници имоти с идентификатори: ***, ***, ***, ***, ***. С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 189, том Х1Х, дело № 3231/06.12.2013 г. на нотариус с рег. № *, на 06.12.2023г., А. А. А., като пълномощник на С. В. В. и А. В. Ш., дарил на себе си собствените на упълномощителите 2/3 ид.ч. от нива с площ от 25,186 дка, III кат., представляваща имот с идентификатор *** по ККР на [населено място], общ. К., обл. Ш.. При изповядване на сделката било представено пълномощно с рег. № 97, том I, акт № 6/27.11.2013 г., заверено от кмета на с. Дойранци. С последващ нотариален акт за дарение на недвижим имот № 57, том XXI, дело № 3443/21.12.2013 г. на нотариус с рег. № * при НК, на 21.12.2013 г., А. А. А. е прехвърлил в полза на ответника З. Г. Б. сочените 2/3ид.ч. от придобития имот, описан в н. а. № 189/06.12.2013 г. В показанията на свид. В.О.,братовчед на ищците, е посочено, че бащата на последните имал ниви в [населено място], общо 25 дка. Братовчедите му не искали да продават същите, но се оказало, че били продадени от А., някъде през 2002 г. като свидетелят не е сигурен за това обстоятелство. Ищците отишли да говорят с човека, който ги купил, но не се разбрали, тъй като предложените пари им се видели малко. Чул, че А. им предлагал парите. Свид. А. Х., приятел на ищците М. и С., сочи, че от последните чул, че притежавали нива от 25дка в Д. к.. Бил при нотариуса с М. лятото на 2022 г., когато ответникът З., му предложил цена за нивата, но той не се съгласил. З. работел нивата, но кой му я бил дал да я работи, свидетелят не знаел. По иска за собственост на тримата ищци срещу ответника З. Б., въззивният съд е приел, че ищците са наследници по закон на наследодателя С. В. В., както и че последният приживе е придобил въз основа на реституция, собствеността върху 1/3 ид.ч. от процесната нива от 25.186дка. в землището на [населено място], Ш. обл. В резултат на това и на основание чл.5 от ЗН, след смъртта на наследодателя, неговата 1/3ид.ч. е преминал в патримониума на ищците, по наследство, като всеки от тях е станал собственик на по 1/9 ид.ч. от посочената нива. Като последица от обявената нищожност на сделката по нотариален акт за дарение на недвижим имот № 189/06.12.2013г. на нотариус с рег. № *, е прието същата да не е произвела вещноправен ефект, поради което с последващото дарение не е прехвърлено на ответника Б. правото на собственост върху 1/3 ид.ч. от имота /притежавани от М. С. В., С. С. В. и С. С. В. по 1/9ид.ч./. Направеното от ответника Б. защитно възражение, че е придобил спорната общо 1/3 ид.ч. от описания имот, по давност, като добросъвестен владелец, считано от 21.12.2013 г. до завеждане на исковата молба, е прието за неоснователно. Въззивният съд е воден от направеното тълкуване на закона, че за да се придобие правото на собственост върху недвижим имот се придобива по давност (чл.79, ал.1 от ЗС) е необходимо да бъде установено непрекъснато владение върху конкретен имот, със съответния срок 10 години, или 5 години (при добросъвестно владение), владението трябва да има траен характер, да е непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерението вещта да се държи като своя. Съответно за да се приложат последиците на кратката петгодишна давност, давността трябва да е започнала да тече при наличието на правно основание, годно да направи владелеца собственик и той е добросъвестен, а той е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае към момента на възникването на юридическото основание, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена - чл. 70, ал. 1 от ЗС. По отношение добросъвестността, въззивният съд (за разлика от първоинстанционния съд) е посочил, че в случая за ответника Б. е налице субективната добросъвестност по смисъла на чл. 70, ал. 1 от ЗС, за която няма значение вида на прехвърлителната сделка с несобственика, и защото същият се ползва от презумпцията на чл.70, ал.2 ЗС, която презумпция ищците не са оборили в случая. Независимо от този извод принципно за наличие на добросъвестност, въззивният съд е приел, че по делото не е доказано ответникът да е упражнявал фактическа власт/владение върху процесния имот от 21.11.2013 г. нататък, като видно от стилистиката на мотивите, терминологично „владение“ е използвано като израз, заместващ „фактическа власт“, както е и общоприето да се употребява. Посочено е, че липсват каквито и да е доказателства А. да е бил във владение на имота към датата на първата прехвърлителна сделка / на 06.12.2013г /, поради което не следва извод, че е предал на надарения Б. фактическата власт/владението върху процесните идеални части от имота две седмици по-късно, а и липсва такова отразяване в нотариалния акт, обективиращ дарението. Прието е, че сключването на договорна ипотека по отношение на ид.ч. от същия имот от ответника Б. за обезпечаване на свой кредит не е фактическо действие по установяване на фактическа власт върху имота, предмет на договора, и само по себе си не доказва установяване на явно и несъмнено владение върху този имот /за което се е позовал съда и на решение № 8 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 5109 от 2013 г. II г. о./, а и тази ипотека е сключена само три години и седем месеца преди предявяване на исковата молба, който срок е по-малък от необходимия за придобиване на имота по давност. Не е споделен и довода на ответника, че е общоизвестен факт, че същия се занимавал със земеделие и че е обработвал процесната нива от момента на придобиването й през 2013 г. до настоящия момент, защото такива доказателства по делото не са събрани, съответно че представената автоматична справка от ДФ Земеделие не е приобщена към доказателствения материал по надлежен ред, а и същата отразявала кампания в периода 2019 г. - 2023 г. За неоснователен е счетен и доводът на ответника, че липсвало оспорване от ищците както с исковата молба, така и в хода на процеса, че той е във владение на имота от момента на придобиването му чрез правна сделка през 2013 г. до сега, тъй като доказването на правоизключващо възражение, каквото е това за придобиване на имота по давност, следва да се извърши по реда на пълно и главно доказване от ответната страна, каквото не бе осъществено в хода на производството, а ищцовата страна не е признала факта на осъществявана фактическа власт върху процесните идеални части от ответника през сочения период. В обобщение, въззивният съд е заключил, че заявените от М. С. В., С. С. В. и С. С. В. срещу ответника З. Г. Б. установителни претенции за собственост се явяват основателни и доказани и следва да бъдат уважени. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са поставени следните въпроси: 1.1/ Чия е доказателствената тежест да обори презумцията за добросъвестно владение? 1.2/ Следва ли добросъвестен владелец, придобил имота на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик да доказва факта на владението? 2/ Може ли при постановяване на решението си съдът да приеме за недоказани факти и обстоятелства, които не са изрично оспорени от страните, макар да не са приети за безспорни в доклада по делото ?. По горните въпроси се твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в: решение № 1095 от 01.10.2008 г. по гр. дело № 3202/2007 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 385 от 06.10.2010 г.гр. дело № 1359/2009 г. на II г.о., решение № 1048 от 28.10.2008 г. по гр. дело № 3131/2007 г. на III г.о., решение № 394 от 22.02.2005 г. по гр. дело № 2760/2003 г. на IV г.о. и решение № 15 от 15.01.1980 г. по гр. дело № 2571/1979 г. на I г.о. на ВКС; решение № 1381 от 26.01.2009 г. по гр. дело № 4762/2007 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 153 от 07.04.2010 г. по гр. дело № 847/2009 г. на II г.о. на ВКС; решение № 86 от 30.10.2020 г. по гр. дело № 3076/2019 г. на II г.о. на ВКС/; Тълкувателно решение № 91 от 01.10.1974 г. на ОСГК на ВС. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя въпрос: 3/ Може ли прехвърлител, който знае, че не е собственик да предаде владението на добросъвестен приобретател по сключена между тях транслативна сделка? Заявява се общо, че произнасянето на ВКС по тези въпроси ще допринесе за уреждане на съдебната практика и за точното тълкуване на закона, без допълнителна обосновка. Предвид мотивите на въззивния съд, поставените с изложението въпроси не могат да обусловят допускане касационното обжалване. Събораженията за това са следните: Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и за правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, както и от обосноваване на някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Наличието на общата и допълнителната предпоставка /основание/ за селекция са кумулативно изискуеми. Въпрос № 1.1. е обуславящ мотивите на въззивния съд, но по него въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл.70, ал.2 ЗС, е приел, че в случая в доказателствена тежест на ищците е да оборят законовата презумпция на чл.70, ал.2 ЗС за добросъвестност на ответника (а по фактите, че те не са го сторили), поради което по този въпрос липсва основание за допускане касационното обжалване. Въпрос № 1.2 не покрива нито общото, нито специфичното сонование за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът не кореспондира с мотивите на въззивния съд, който е приел, че ответникът не е доказал да е установил фактическа власт върху вещта като необходима предпоствака на същия да се признае качеството владелец. Въпросът е предпоставен от защитната теза на касатора, че е владелец, т.е. че е установил фактическа власт върху имота, с него се цели преразглеждане на фактите и се сочат други фактически изводи, различни от тези на въззивния съд, т. е. прави се оплакване по съществото на спора, относно необосноваността на решението, проверката на което не е допустимо да се извършва в настоящото производство. Това лишава въпроса от характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, което изключва преценката дали по такъв именно въпрос е налице различно произнасяне в практиката на ВКС. Въпросът не държи сметка за обстоятелството, че владението по смисъла на закона (чл.68, ал.1 ЗС), както е изяснено в практиката на ВКС, вкл. и в посочените от касатора решения, е фактическо състояние, включващо обективния елемент – упражняване на фактическа власт- т.е. фактическо господство (физически действия) върху вещта, и субективният елемент – намерение за своене (animus domini), тоест лицето да държи вещта като своя собственост, като за субективния елемент е налице оборимата презумпция на чл.69 ЗС, че владелецът държи вещта като своя дf доказване на противното. Моментът и начинът на установяване на фактическата власт е пряко свързан с установената в чл. 79 ЗС продължителност на владението като предпоставка за придобиване правото на собственост върху имота по давност, и този момент на установяване на фактическата власт подлежи на доказване от лицето, което се позовава на давностно владение върху вещта. Преценката дали е осъществен обективния елемент на владението се извършва конкретно за всеки отделен случай. А дали установената фактическа власт се квалифицира като владение, зависи от основанието, на което е установена фактическата власт. Следователно не може да се разсъждава дали е налице владение, ако не е доказано установяване на фактическа власт върху вещта към определен начален момент, от който да се брои срока по чл.79 ЗС, поради което не се разкрива противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Въпрос № 2 е обуславящ въпрос, но по него не е установена специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото с посочените решения на ВКС- при това само тези от тях, които се явяват допустима практика като постановени по реда на чл. 290 - чл. 293 ГПК според т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не се дава отговор на такъв правен въпрос. Въпрос № 3 не е обусловил мотивите и изводите на въззивния съд, и като необуславящ, не може да доведе до преценка за наличие на общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК. По този въпрос, както и по предишните въпроси, в изложението към касационната жалба няма обосновка, а само е посочена тази правна норма, и е въведено бланкетно твърдение, че произнасянето по въпросите ще допринесе за уреждане на съдебната практика и за точното тълкуване на закона. Това съдържание на изложението, обаче, не изпълнява изискването на задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Когато се твърди основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Само по себе си направено общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно за изискуемата обосновка. При извършената служебна проверка не се установяват пороци, за които съдът следи служебно по чл.280, ал.2 ГПК. С оглед изхода на спора касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство, като дължи само на насрещната страна М. С. В. /М. Г./, разноски в касационното производство за защита от адвокат, в размер на 1500 лв.- само за него е доказано, че е направил разноски в настоящето производство с приложения договор с адв. Б. към отговора на касационната жалба. Сумата се превалутира съгласно ЗВЕРБ на 766,94 евро. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд - състав на второ отделение на гражданската колегия