Определение № 1009 от 09.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 223/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Т. банк“АД срещу решение № 10446 от 30.06.2021г. по в.гр.д.№ 5857/2019г. на САС, 14 състав (с допусната поправка на очевидна фактическа грешка с решение № 1054 от 25.10.2021г.) в частта, имаща за резултат отхвърляне на предявения по реда на чл.422 ГПК иск за установяване на вземане на банката на основание чл.430,ал.1 и ал.2 ТЗ срещу С. Б. Т. по договор за банков кредит „Стандарт“ № 000-857-005/24.09.2008г., обявен за предсрочно изискуем считано от 12.07.2014г., над сумата 92 674.32лв. - главница по договора; над сумата 8 671.68лв. - договорна лихва; над сумата 4 086.57 лв. - наказателна лихва и над сумата 463.37лв.-такси по кредита, до пълния предявен размер. В касационната жалба се оспорва правилността на изводите на САС по отношение на спазването на срока по чл.414,ал.2 ГПК при депозирането на възражението срещу издадената заповед за изпълнение и по отношение на извода за погасяване на кредита със сума от 32 300 лв. с вносна бележка от 18.11.2009г. с вносител сестрата на длъжника Д. Т.. Оплакването е, че въззивното решение е недопустимо, тъй като депозираното на 13.02.2015г. възражение на длъжника Т. е просрочено, което води до недопустимост на производството по иска по реда на чл.422 ГПК. По отношение на изводите за частично погасяване на кредитното задължение със сумата от 32 300лв. са изложени множество оспорвания за отсъствие на въведено в отговора на исковата молба твърдение за този факт; допускане представяне на оригинала на вносната бележка при неяснота кога е представено копието й с оглед възможността банката да спази срока за нейното оспорване; необоснован и непочиващ на доказателствата по делото извод на САС, че счетоводството на банката не е водено редовно като аргумент за кредитиране на доказателствената стойност на тази вносна бележка; необсъждане при преценката дали с тази сума е погасена част от кредита на изводите на счетоводните експертизи, които са установили, че въпросният счетоводен документ - вносна бележка за 32 300 лв. от 18.11.2009г. не установява плащане на сумата; необсъждане на установеното от експертите, че тази сума не е постъпвала по сметката на ответника за покриване на кредитното задължение. Искането е за обезсилване на въззивното решение и прекратяване на производството по делото, а алтернативно - отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на иска в заявения размер със законните последици. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа доводът за недопустимост на въззивното решение по изложените в жалбата съображения. Поддържа се и искане за допускане на обжалването поради очевидна неправилност по съображенията, че съдът е допуснал събирането на доказателството - вносна бележка от 18.11.2009г., по отношение на което е настъпила преклузия по чл.131 ГПК; че доказателството е прието в нарушение на разпоредбата на чл.157 ГПК; че съдът въз основа на косвени, ненадеждни и преклудирани доказателства е стигнал до извод за нарушено правило при воденето на счетоводството, които изводи са дълбоко погрешни, не се подкрепят с останалите доказателства; че изводите на съда противоречат на практиката на ВКС, съгласно която, съдът следва служебно да постави на вещото лице въпроса дали счетоводните книги са водени редовно за периода, през който се извършва проверката. При въведена допълнителна предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/„ Допустимо ли е съдът да прави изводи, от които зависи изходът на делото, при положение, че служебно не е поискал от вещите лица да отговорят на въпроса редовно ли са водени счетоводните книги на банката или може сам да прецени това. Твърди се противоречие с решението по т.д.№ 664/11г. на ІІ т.о. на ВКС. 2а/ „Има ли право съдът да цени изготвени и приети по делото съдебно счетоводни експертизи, отговарящи на хипотетични въпроси повече, отколкото ССчЕ, изготвени на основание предоставени счетоводни документи?“ Аргументи във връзка с относимостта на този въпрос към изложените в обжалваното решение правни изводи не са посочени, а се излага, че „решението на този въпрос е от значение за развитие на правото по определените селективни те основания за допускане на касационното обжалване на основание чл.280,ал.1,т.3 и чл.281 ГПК“. 2б/ „Допустимо ли е съдът са основе изводите си по предмета на спора на отговори на вещо лице, дадени по хипотетично поставени въпроси и да игнорира заключението на експертиза, изготвена на база на счетоводни документи?“ Допълнителна предпоставка не е посочена, а се излага, че в настоящия случай „незнайно защо“ и двете инстанции са назначили счетоводни експертизи с въпрос какъв би бил дългът, ако се допусне, че сумата 32 000лв. наистина е внесена, без са се съобразят с приетата експертиза, която е установила, че няма внесена такава сума на тази дата и в такъв офис на банката. 3/ „Въпреки, че достоверността на един документ е поставена под съмнение, но за същия не е открито производство по чл.193 ГПК поради допуснати от съда съществени процесуални нарушения, допустимо ли е съдът единствено и само въз основа на този документ да пренебрегва наличните счетоводни записи и експертизи и да преизчислява дълга на база хипотетично поставени задачи?“ при твърдяно противоречие на обжалваното решение по този въпрос с решението по гр.д.№ 2354/13г.,по гр.д.№ 856/17г. и по гр.д.№ 3537/07г. и трите на ІІІ г.о. на ВКС. Сочи се и основанието по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК без аргументи за приложното му поле. 4/ „Може ли съдът да обоснове мотивите и решаващите си изводи и да направи заключенията си по отношение на спорното право въз основа на допуснато и прието от първата и потвърдено от втората инстанция доказателство, за което е настъпила процесуална преклузия за допускането и приемането му?“ при позоваване като допълнителна предпоставка на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Постъпили са писмени отговори от ответника и третото лице помагач Надежда С. Т. (ипотекарен длъжник на банката), с които се оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на жалбата. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция била сезирана с жалби на банката и на третото лице помагач. Произнасяйки се по жалбата на ищеца, който е навел идентични на изложените в касационната жалба оплаквания, съставът на САС е приел за установено, че на основание издадената на 10.09.2014г. по ч.гр.д. № 48918/14г. на СРС заповед за изпълнение, до длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение (изп.дело № 20148630404231 по описа на ЧСИ Х., рег.№ 863 с район на действие СГС) на 18.11.2014г. до настоящ адрес София, [улица], ет. 4, ап. 2, която не е връчена без посочване на причини. На 01.12.2014г. на основание чл. 47, ал. 1 ГПК на адреса е залепено уведомление с отбелязването, че връчителят е посетил адреса - съответно на 18.11.2014г., 22.11.2014г. и 27.11.2014г., но не е намерил длъжника, нито лице, което е съгласно да получи съобщението. Втора покана е изпратена на 01.12.2014г. на постоянен адрес в София [улица], ап.№5, която също не е връчена без посочване на причините за това. На 08.12.2014г. на основание чл. 47, ал. 1 ГПК на адреса е залепено уведомление с отбелязването, че връчителят е посетил адреса съответно на 01.12.2014г., 03.12.2014г. и 05.12.2014г., и не намерил длъжника, нито лице, което е съгласно да получи съобщението. Прието е за установено, че телефонният номер, на който банката е поддържала, че длъжникът е уведомен за издадената заповед, е с титуляр трето за спора лице. На 13.02.2015г. е постъпило възражение от длъжника, че не дължи сумите по заповедта, като е посочил, че не е получавал покана за доброволно изпълнение, а за издадената заповед за първи път разбрал на 30.01.2015г. от съобщение за извършване на опис по изпълнително дело № 20148630404231. Въззивната инстанция съобразявайки, че исковият съд следи служебно за допустимостта на иска по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК, една от предпоставките за която е наличие на своевременно подадено валидно възражение от длъжника (т. 10 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013г., ОСГТК на ВКС), е счела за приложима формираната по отношение на разпоредбата на чл. 47 от ГПК преди изменението с ДВ бр.86/2017г. съдебна практика на ВКС (решението по гр.д. № 505/2011 г. на ІV отд., определението по ч.т.д. № 520/2012 г. на І т.о., решението по гр.д. № 7723/2013г. на ВКС на ІV г.о., определението по ч.гр.д. №2273/2016г. на ІV г.о., решението по гр. д. № 2533/2019г. на ІV г.о.), съгласно която, при действието на разпоредбата на чл. 47 ГПК преди изменението с ДВ бр.86/2017г., когато при първото посещение на посочения по делото адрес на ответника, връчителят не намери адресата или друго лице, което е съгласно да приеме съобщението, той трябва да потърси сведения дали адресатът пребивава там. Ако връчителят намери сведения, било че ответникът живее на адреса, било че от известно време или никога не е пребивавал там, той трябва да ги удостовери в разписката към съобщението. В случаите, при които се установи, че ответникът пребивава на адреса, той трябва да положи усилия да узнае, по кое време може да бъде намерен там, за да направи следващото посещение тогава. Ако и при второто посещение не може да се осъществи връчване, връчителят трябва да направи най-малко още едно посещение, като времето между първото и последното трябва да е повече от един месец. При последното посещение, връчителят поставя уведомление, като попълва в него датата на поставянето му и го подписва. Връчването чрез залепване на уведомление е възможно само на регистрирания настоящ адрес (ако той е различен от постоянния) или на регистрирания постоянен адрес (ако няма различен настоящ). Единствено при получени сведения, че ответникът не живее на адреса, връчителят няма защо да го посещава повече. Приложена към конкретния спор, тази практика е дала основание на състава на САС да приеме, че уведомяването на ответника-длъжник не е било редовно, тъй като длъжностното лице по връчване на книжа не е изпълнило задълженията си да провери дали на регистрираните адреси длъжникът пребивава, от една страна, а от друга - посещенията му не са извършени в изискуемия от наложената практика едномесечен срок, поради което срокът за депозиране на възражение не е започнал да тече (вкл. и поради липса на убедителни доказателства длъжникът да е уведомен по телефон, който е регистриран на друго физическо лице). Обосновано е, че подаването на възражение по чл. 414 ГПК на 13.02.2015г. следва да се приеме за надлежно спазващо изискването за срок. По втория въведен в пределите на въззивното обжалване въпрос дали ответникът чрез своята сестра е внесъл в банката сумата 32 000лв. с цел погасяване на вземането си, са изложени правните съображения, че съгласно чл. 182 ГПК вписвания в счетоводни книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото. При тълкуването на разпоредбата е изведено, че тези книги (вкл. електронно водените) не се ползват с материалната доказателствена сила на официалните документи за съдържащата се в тях информация, и тяхната доказателствена сила се преценява с оглед на всички релевантни за спора данни, включително и с оглед редовността на отбелязване на съдържащата се в тях информация. Със съораженията, че те представляват вторични счетоводни документи, съобразно класификацията по чл. 6 ЗСч, защото са носител на преобразувана информация за стопанска операция или за факт, получен от първичен счетоводен документ, който ги удостоверява, е обосновано, че редовността им е обусловена от съставянето им въз основа на такъв документ; че за да имат доказателствена сила (т.е., за да се приеме, че счетоводните записи отразяват действителни операции) е необходимо да се докаже, че счетоводството е редовно водено и е съставено съобразно действащите правила за счетоводна отчетност. Анализирано е, че ако е налице пропуск в отбелязванията или има установени непълноти, грешки и др., то за осъществяването на дадена операция може да се съди само по други, допустими за това доказателства, а тежестта за установяване както на редовността на счетоводните книги, така и на осъществяването на възпроизведени в счетоводните записи факти, е на страната, позоваваща се на тях, в който смисъл е цитирано решението по гр.д. № 4559/2014г., 4 г.о. на ВКС. Изложеното, приложено към конкретните факти по спора, е дало основание за извод на състава на САС, че ответникът следва да установи, че е внесъл сумата от 32 300 лв. в банката, а последната, за да обоснове защитната си позиция, следва да установи, че такова плащане не е осчетоводявано в редовно водени счетоводни програми. Анализирано е, че в подкрепа на тезата си длъжникът представя вносна бележка - първичен счетоводен документ с всички изискуеми реквизити (за което по делото няма спор), която е депозирана и с оригинал за констатация и не е била своевременно оспорена от банката като писмено доказателство относно авторство и дата. Въззивната инстанция се е позовала на протокола от съдебното заседание пред СГС, проведено на 27.06.2017г., видно от който е приета вносна бележка за сумата от 32 300лв. Акцентирано е, че процесуалният представител на банката не е оспорил документа, нито е поискал срокът за това оспорване да бъде удължен след датата на заседанието, а защитата се свела до искане за представяне на оригинал на същия, което е изпълнено в същото заседание. С позоваване на решенията но ВКС (по гр.д. № 938/09 г. на І г.о., по гр.д. № 1992/2013 г., ІІ г.о.) е възприето, че искането за представяне на оригинал на документ не е равнозначно на оспорване на истинността му. Анализирано е, че при проверка на тезата на банката, че няма счетоводен запис за внасяне на сума, е установено, че на 18.11.2009г. и на 19.11.2009г. са извършени операции, които според заключението на вещото лице Д.Д. ( на л.356) са в отклонение на правилата: на 18.11. 2009г. на основание писмо от 30.09.2009г. банката служебно закрива разплащателната сметка, която обслужва кредита, независимо че към този момент по нея има ежемесечно движение с кредитни обороти към датата на закриване 16 227лв. Според вещото лице закриването на сметката не е „нормално“, както поради факта, че тя обслужва кредита, така и на основание писмо отпреди 6 месеца. Решаващият състав е приел за установено, че макар разплащателната сметката на ответника да е била с ежемесечно движение, тя е била служебно закрита от банката и то въз основа на писмо от преди 6 месеца, което вещото лице характеризира като необичайно действие. Обсъдено е, че с операцията, отразена с номер на документ 1622838, (фигуриращ във вносната бележка за превода на 32 300 лв.), в счетоводната система на банката е отразена друга операция „такса за закриване“, като в последствие същата е сторнирана; че в откритото съдебно заседание на 02.07.2019г. е изяснено, че при откриване на нова сметка, същата не може да е със идентичен номер на закритата, а следва да има разлика поне с два знака, което обстоятелство в случая не е налице, от което следва, че е нарушено правило по водене на счетоводство. Прието е за установено въз основа на свидетелски показания, че в тези години „Т. банк“ не е имала онлайн банкиране между отделните клонове, преводите са извършвани през сметка „Вътрешни разчети“, която се заверява и отива към друг клон, след което се прехвърля по сметка на получателя на сумата, а същевременно през този период банката е променяла своя софтуер с прехвърляне на сметки от една система в друга. За изяснено по спора е прието, че промяната в структурата на сметката може да настъпи от промяна в софтуера, като за тази промяна се уведомява всеки клиент с цел същият да организира финансовите си дела, но по делото няма данни банката да е уведомила клиента за констатираните необичайни технически и счетоводни действия. На основание тези съображения въззивната инстанция е приела, че ответникът-длъжник е установил с неоспорено и допустимо доказателство - вносна бележка, предаване на сумата от 32 300 лв. на служител на банката, който му е издал процесния първичен счетоводен документ за тази операция. Даден е подробен отговор на оплакванията на въззивника-ищец за различия в изписването на името на клона върху печата със съображенията, че дори и да се установи подобно обстоятелство, това не води непременно до извода, че бележката не е издадена във връзка с превода на парите, доколкото не е установено (преди настъпване на преклузията в първата инстанция), че банката към онзи момент е ползвала един единствен вид типизирани печати. Даден е и отговор, че дали, как и до колко вноската е отразена в банковата счетоводна система не зависи от волята или действията на потребителя на услугата - в случая физическо лице, осъществяващо внос на парични средства; че отъствието на съответно проследяване, технически пропуск в софтуеъра, допусната грешка на служител, злонамерено действие и пр. не могат да доведат до утежняване на положението на насрещната страна. Споделен е изводът в първоинстанционното решение, че за невалидното изписване на IBAN-на отговорност не се носи от вносителя, тъй като посочената вносна бележка не се съставя от него, а от служител на банката и че при установяване на невалиден уникален идентификатор, служителят е следвало да уведоми вносителя, за което няма данни да е сторено. Приетото за доказано плащане на сумата от 32 300лв. е преценено като ирелевантно за правото на банката да обяви предсрочната изискуемост на кредита. Счетено е, че това право е надлежно упражнено, тъй като към момента на изтичане на срока за доброволно изпълнение -12.07.2014г., предоставен с поканата за обявяване на предсрочната изискуемост преди датата на сезиране на заповедния съд (05.09.2014г.), длъжникът е бил в просрочие на задълженията, поради което банката е разполагала и надлежно е упражнила правото си за обяви предсрочната изискуемост на кредитната експозиция. Въззивната инстанция е мотивирала изводите си, че общата сума на главницата към датата на настъпване на предсрочната изискуемост (а не към датата на подаване на заявлението, в каквото насока са били изчисления, възприети от първоинстанционния съд) е 92 647.32лв., а не 93 364.75, както е приел СГС; че претенцията за просрочена договорна лихва, чиято изискуемост е настъпила преди предсрочната изискуемост на кретита е 8 671.68лв., а изчислена по този начин наказателна лихва е 4 086.57лв. Отсъства основание за съмнение въззивното решение да не отговоря на изискванията за допустимост, преценката за които е дължима служебно от касационната инстанция. Изводите и на СГС и на САС по отношение спазването на срока за депозиране на възражение от длъжника са еднопосочни и са основани на трайно формираната практика на касационната инстанция по приложението на разпоредбата на чл.47 ГПК в приложимата за спора редакция - че в настоящия случай не са събрани данни, че адресатът не пребивава на двата известни адреса и не са извършени посещения - опити за връчване с разлика от един месец, че трудностите при връчване на книжа не дават основание за разширително тълкуване и прилагане на възможността за връчване чрез залепване на уведомление. Не е налице и приложното поле на директното основание за достъп до касационен контрол. Доводите на касатора, на които той основава тезата си за очевидна неправилност са пряко относими към неправилността като основание за касационно обжалване по чл.2801,т.3 ГПК, а двата института не са тъждествени. Съображенията на касатора за очевидна неправилност предпоставят детайлна проверка на материалите по делото, включително процесуалните действия на страните и преценка на доказателствата, а смисълът на разпоредбата е неправилността да е очевидна, видима при прочита на мотивите към обжалвания акт - видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. Паралелно с това обосноваването на този груб порок на въззивното решение е задължение на касатора, а не служебно дължима от касационната инстанция преценка. Доводът за очевидна неправилност е формален и необоснован от гледна точка на изискванията, очертани в практиката на ВКС като запълващи съдържанието на основанието за директен достъп до касационен контрол. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, при грубо нарушение на основните принципи и начала, на които се основава гражданският съдопроизводствен ред. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Неоснователно е и искането за допускане на факултативния касационния контрол. Поставените в изложението въпроси не са правни, а са касационни оплаквания, които не съставляват общо основание за осъществяване на факултативния касационен контрол съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Изводът на въззивната инстанция за пропуски в счетоводните записвания на ищеца са основани на констатации на експерт счетоводител, включително и на тези, дадени при изслушването му от съда, а експертното заключение е гласно доказателствено средство. Следователно, първият въпрос е основан на теза на касатора, която е в пряко противоречие с мотивите към обжалвания акт и с данните по делото, поради което този въпрос не притежава съществена характеристика на общото основание за допускане до касация - да е обуславящ, а не хипотетичен. Вторият и третият въпроси освен не-правни не съдържат и надлежно въведена към тях допълнителна предпоставка, поради което въз основа на тях е неосъществимо допускането на касационното обжалване. Последните два въпроса са отново хипотетични, в тях е заложена теза, предпоставка - „неоткрито производство по чл.193 ГПК поради допуснати от съда съществени процесуални нарушения “ и „ настъпила преклузия за допускане и приемане на доказателство“ (последното мотивирано отречено от въззивната инстанция). Това са условно поставени въпроси (при възприемане основателността на заложеното в тях твърдение), които могат да получат отговор само при надлежно обосноваване на възможността да се допусне касационно обжалване посредством въпрос, отговарящ на критериите в т.1 на посоченото тълкувателно решение, изискващ отговор налице ли е допуснато от съда такова процесуално нарушение и прието ли е писмено доказателство при настъпила преклузия. Разноски за производството не се присъждат, тъй като към отговорите на касационната жалба не са приложени доказателства за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.