Определение № 199 от 16.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1705/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество/сега Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество/, ТД – Бургас, със съдебен адрес – [населено място], подадена от държавен инспектор Р. И., срещу въззивно решение № 223 от 19.12.2022 г. по в.гр.д. № 366/2022 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 260225 от 29.06.2022 г. по гр.д. № 1957/2020 г. на Бургаския окръжен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от КПКОНПИ срещу ответниците И. С. В. и П. С. Ж., в качеството им на наследници на проверяваното лице С. П. С., иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на обща стойност 13 000 лв. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение – основание по чл. 281, т. 3 ГПК, като се иска уважаване на предявения иск. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от адвокат Н. А. в качеството ѝ на особен представител на И. С. В., с който оспорва жалбата. Постъпил е и отговор от П. С. Ж., чрез процесуалния ѝ представител адвокат С. С., в който е изразено становище за недопустимост на касационната жалба, а по същество и за неоснователността ѝ. Претендират се разноски. Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 153 и сл. ЗПКОНПИ за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество. Проверката на комисията е образувана след получено уведомление от Окръжна прокуратура – Бургас за образувано ДП № 547/2014 г. на ОД на МВР - Бургас срещу С. П. С. за извършено престъпление по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 26, ал. 1, попадащо в обхвата на чл. 108, ал. 1, т. 18 ЗПКОНПИ. Установено е, че с постановление на ОП-Бургас от 17.10.2018 г. наказателното производство е прекратено, тъй като деецът е починал, и с решение № 571 от 17.03.2020 г. на КПКОНПИ е образувано производство за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество в периода от 16.11.2008 г. до 17.01.2014 г. против наследниците на починалия – ответниците И. С. В. и П. С. Ж., както и съпруга на последната С. В. Ж.. Въпреки че С. С. не е привлечен като обвиняем, тъй като образуваното наказателно производство е прекратено, проверката пред комисията по специалния закон е допустима, на основание чл. 108, ал. 2, т. 4 ЗПКОНПИ при надлежно постъпило уведомление от съответната прокуратура. Установено е, че през проверявания период с договор от 08.06.2009 г. С. С. е закупил недвижим имот в [населено място] за сумата от 7 570, 80 лв., който с нотариален акт №...., том II, рег. 1291, дело № 294/2010 г., вписан на 31.05.2020 г., е продал на дъщеря си П. Ж. за сумата от 4000 лв. Същият имот е бил предмет на делба по гр. д. № 5195/2015 г. на Бургаския районен съд след постановен развод между П. Ж. и С. Ж., като с одобрена от съда съдебна спогодба, имотът е поставен в изключителен дял на ответницата. Въззивният съд е приел, че по смисъла на чл. 107 ЗПКОНПИ имотът е незаконно придобит по силата на договора от 08.06.2009 г. В тази връзка е прието за основателно възражението на ответницата, че правото на държавата да иска отнемане на имота е погасено по давност, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 152 ЗПКОНПИ, правата на държавата по този закон се погасяват с изтичането на 10-годишна погасителна давност, която започва да тече от датата на придобиване на имуществото. Срокът по чл. 152 ЗПКОНПИ е изтекъл на 08.06.2019 г., а искът по чл. 153 и сл. ЗПКОНПИ е предявен на 04.08.2020 г., тоест след изтичане на 10-годишната погасителна давност. Отхвърлено е като неоснователно искането на Комисията за отнемане на равностойността на притежаваните от другата ответница И. В. дружествени дялове, тъй като парична сума като действителна стойност на имущество може да е предмет на отнемане по изрично посочените в закона основания в случай, че съответният актив не съществува като част от притежаваното от ответника имущество. Установено е, че проверяваното лице, а впоследствие и наследницата му, притежава съответните дружествени дялове в посочените дружества, поради което на отнемане в полза на държавата подлежат самите дружествените дялове, а не претендираната им равностойност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на КПКОНПИ в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 е поставен въпросът дали делбата на процесния имот представлява основание за спиране и/или прекъсване на давността по чл. 152 ЗПКОНПИ. Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпроса за задължението на въззивния съд при разглеждане на спора да обсъди всички, събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, тъй като се твърди, че е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., както и в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, ВКС. Представени са и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 223 от 19.12.2022 г. поради следните съображения: По отношение на първия въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано, касаещо непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Нормата на чл. 152 ЗПКОНПИ кореспондира с чл. 73 ЗОПДНПИ /отм./, като изрично урежда давността по специалния закон – тоест не е налице непълното в закона. Нормата е ясна, пълна и се прилага непротиворечиво в съдебната практика. Аргументите на касатора, обосноваващи наличието на това основание, касаят правилността на обжалваното решение, поради което не могат да бъдат разглеждани в настоящото производство. Въпросът за задължението на съда да направи анализ на целия доказателствен материал и да изложи собствени мотиви по направените от страните твърдения и възражения е правнорелевантен, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното решение е постановено при съобразяване на задължителната съдебна практика, включително и тази посочена от касатора. Налице е множество непротиворечива практика на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 ГПК, в която еднозначно се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /решение № 554 от 8.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ІV г. о., решение № 127 от 5.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ІV г. о., решение № 175 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 1855/2010 г. на ІV г. о., решение № 217 от 9.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о. и др. /. Обжалваното решение е постановено в съответствие с тази постоянна и непротиворечива практика на ВКС. Мотивирано е, като съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, обсъдил е всички доводи и възражения на страните и е изложил своите правни изводи по тях. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответницата П. С. Ж. следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 770 лв. въз основа на представените списък на разноски и преводно нареждане от 12.04.2023 г. Размерът на възнаграждението на особен представител съгласно чл. 47, ал. 6 ГПК се определя от съда при условията на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като може да бъде и под минималния за съответния вид работа, но не по-малко от Ѕ от него. В конкретния случай съобразно чл. 9, ал. 3 от Наредбата за изготвения отговор на касационна жалба следва да се определи възнаграждение в размер на 517 лв., които са внесени по сметка на ВКС. Съобразно разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ЗПКОНПИ съдът присъжда държавната такса и разноските в зависимост от изхода на делото. Предвид на това Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество, [населено място], трябва да бъде осъдена да заплати по сметка на ВКС сумата 30 лв. държавна такса. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд