Определение № 881 от 27.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4177/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. М. ,Д. М. М. и Й. М. Д. чрез пълномощник адв.С. М. срещу решение №769 от 21.07.2022г по в.гр.дело № 680/2022г. на Бургаски окръжен съд, с която е потвърдено решение от №351 от 25.02.2022г на РС Бургас. Иск на тримата касатори за разваляне на сключен с ответника Д. К. Н. договор за покупко- продажба на недвижим имот ,оформен с нот акт № 26 от 15.02.2017г,по отношение но 1/2 ид. част от него, поради неплащане изцяло на уговорената за имота цена, е отхвърен като неоснователен. Договорът за покупко-продажба на самостоятелен обект в сграда, нах.се в [населено място] е бил сключен между починалия преди завеждане на исковата молба (на 05.12.2020г) М. А. М. и първата ищца С. П. М., негова съпруга, като продавачи и ответника Н. ,тогава в брак с ищцата Д. М.,тяхна дъщеря,за продажна цена от 48 000лв Според уговореното в нотариалния акт ,цената е следвало да бъде платена напълно и по банков път в срок до 31.12.2017г. Имотът е придобит в СИО от продавачите ,закупен от тях през 2004г с банков кредит, отпуснат за целта. Към този момент,при закупуване на имота в който семейството на ответника Д. Н. живеело по наем, банката не одобрила отпускане на кредита за тях ,поради което имотът бил закупен от родителите на Д. М. и отпуснатите 14400 евро били преведени на продавача.Според ответника, към момента на продажбата и впоследствие кредитът е погасяван (съгласно представения договор за кредит с погасителен план до 31.12.2019г)на вноски с негови средства ,което обяснява уговореното с продавачите. По делото е прието за безспорно и установено,че преди сключването на процесната покупко продажба, на 16.11.2016г ответникът е превел по банкова сметка на М. М. сумата 10 890лв, представляваща остатък от задължението по тегления жилищен кредит и така кредитът е погасен .Според обясненията на ищцата С. М. по реда на чл. 176 ГПК тази сума ответникът имал да им връща,но вноските изплащали те със свои средства, а не ответникът с негови, или семейни средства. Преки доказателства за произхода на средствата при погасяваните вноски не са представени по делото и в тази връзка са обсъдени показания на трима свидетели.Въззивният съд не е отдал решаващо значение на поддържаните в тази насока спорни тези и доказването им, тъй като безспорно на 09.01.2018г пред нотариус е заверено споразумение между страните по процесния договор за покупко- продажба,в което продавачите заявяват,че са получили цялата продажна цена и нямат претенции към купувача.В т.5.от споразумението е уговорено ,че имуществените им отношения са уредени напълно.Въззивният съд е зачел споразумението както в свидетелстващата му част ,така и по силата на чл. 20а ЗЗД, макар че за разликата над сумата10800лв, преведени по жилищния кредит, по делото липсват други доказателства за декларираното от продавачите в споразумението относно това,че цената по договора е получена напълно и по банков път.По делото е установено,че след оформяне на споразумението бракът между ответника и ищцата Д. М. е прекратен с решение от 18.04.2019г по гр.д № 420/2019г на БРС по взаимно съгласие,като след развода и прекратяването на СИО последната е прехвърлила своята Ѕ и.д част от собствеността на процесния имот на родителите си с договор за дарение от 15.09.2019г.Поради това трите ищци,първата на собствено основание и заедно с останалите, като наследници по закон на починалия М. М.,са поискали договорът да бъде развален само за 1/2 ид. част, на основание чл. 87, ал.3 ЗЗД. В касационната жалба се сочи неправилност и необоснованост на решението. В приложеното към жалбата изложение се сочи основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал.1, т.1 ГПК по приложението на процесуалния закон,при формулирани въпроси: за необсъждането на всички събрани доказателства,необсъждането на всички доводи на страните;за даване указания и възможност на страните да предприемат процесуални действия при грешно разпределение на доказателствена тежест и непълнота в доклада,за допустимостта на свидетелски показания за плащане на писмено установено задължение; трябва ли частният свидетелстващ документ да се оспорва по реда на чл. 193 ГПК при дадени по реда на чл. 176 ГПК обяснения на страната от която документът изхожда ,когато страната го отрича в тези обяснения; съставляват ли годни доказателства плащания между страните по договор за покупко- продажба,извършени преди възникване на облигационното отношение между тях по договора за покупко- продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт със задължение за бъдещо плащане на продажната цена. По така поставените процесуални въпроси се изтъква противоречие с т.19 от ТР №4/04.01.2001г ОСГК и установена практика на ВКС –поради липса на мотиви; противоречие с ТР№1/09.12.2013г на ОСГТК относно задълженията на въззивния съд като съд по съществото на спора ,противоречие с реш. № 126/2018г на Трето г.о,сочещо недопустимост на свидетелски показания за доказване на плащане; противоречие с реш. №50/2017г на Четвърто г.о на ВКС за обвързващата сила на частни документи, като според установената практика на ВКС не се прилагат правилата за оспорване по чл. 193 ГПК; несъобразяване със Закона за ограничаване плащанията в брой (ДВ бр.95/2015г) от въззивния съд; нарушение на чл. 176 и чл.181, ал.1 ГПК от въззивния съд, в противоречие и с реш. № 16/2018г на Първо т.о на ВКС. Сочи се и противоречие с реш. № 1390/2008г на Пето г.о на ВКС и реш. № 99/2014г на Трето г.о по въпроса за условията за разваляне на договора по чл. 87, ал.3 ЗЗД поради неплащане на цена над 10 000 лева по банков път ,при наличие на частен свидетелстващ документ,че продавачът е получил цената и дали извършен преди възникване на облигационното отношение паричен превод на друго основание е доказателство за плащане на продажната цена. В отговор ответникът по жалбата,чрез пълномощници адв.В. и Н. оспорва да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК По формулирания въпрос за условията на чл. 87, ал.3 ЗЗД въззивният съд не се е произнасял в тълкуваната насока, а в мотивите е обсъден довод на въззивните жалбоподатели,намерен за неоснователен поради логиката на отношенията между страните. Освен това цитираното като практика на ВКС решение № 99/2014г на Трето г.о не обосновава противореучие по поставения въпрос. Липсват също така конкретно, точно и ясно формулирани процесуалноправни въпроси, включени в предмета на спора и обуславящи за решението. Няма и връзка между цитираните решения на ВКС и въпросите в изложението. Претендират се разноски. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Като процесуалноправен въпрос защитата на касатора възприема оплакванията си за нарушение на процесуалните изисквания при обсъждането и преценката на доказателства,от които обуславящо за изводите на съда значение има споразумението ,съдържало и декларацията на продавачите за получаването на цената по договора изцяло.Този документ е частен ,в една част е свидетелстващ,т.е издаден за доказване изявеното от страните по изпълнението на договора ,без обвързваща за съда материална доказателствена сила относно съдържанието,но и подписан от страната, която цели да опровергае в процеса верността на свои, респ. на своя наследодател изявления за погасяване на парично задължение чрез плащане, изявено с двустранното споразумение. Поради това позоваването на чл.193 ГПК от въззивния съд в решението няма предвид реда за оспорване и проверка по чл. 193, ал.1 във вр.ал.2 ГПК както се постулира във въпроса ,а правилото на чл.193, ал.3 предл второ ГПК относно частните документи, при които редът за подобно оспорване е изключен относно съдържанието им.Касаторите постулират решението да се основава на погрешно разпределение на доказателствена тежест,без този процесуален въпрос да разрешен в противоречие с чл.154 ГПК. Искът по чл. 87, ал.3 ЗЗД е основан на отрицателно твърдение,че договорената цена при покупко-продажба не е платена изцяло. Ответникът,в чиято доказателствена тежест е да установи изпълнение на своето задължение по двустранния договор, е изтъкнал изтъкнал споразумението като доказателство, че е изпълнил и че насрещната страна е приела изпълнението на неговото задължение.Договорната свобода допуска споразумение като сключеното,стига същото да не противоречи на повелителни норми и на добрите нрави,поради което съдилищата решаващо са го зачели. Изключено е обяснения на страната съгласно чл.176ГПК,в които се репликира верността на засвидетелствания двустранно със споразумението факт на плащане изцяло и по банков път при вече направените волеизявления засягащи изпълнението и приемането му от кредитора, да се ценят като доказателство с обуславящото значение при преценката на съда по чл. 175 ГПК,или чл.178ГПК. Въззивният съд не е основал решението си на показания на свидетели, в частност и по въпрос,за изясняването на който законът не допуска гласни доказателства. Формулираният в тази връзка въпрос в изложението също се поставя неотносимо.Оплакванията на страната във въззивната жалба са обсъдени изчерпателно в обжалваното решение и крайният акт на съда е мотивиран, като са обсъдени доказателствата за релевантните факти съгласно чл. 235 ал.2 ГПК.Поради това не се обосновава противоречие с изтъкваната задължителна тълкувателна практика на ВКС по поставените процесуалноправни въпроси. Касационните по съдържание доводи и оплаквания не са довели до формулиране на конкретен материалноправен правен въпрос по условията на чл.87ал.3 ЗЗД. Договор, който е изпълнен, не подлежи на разваляне, като изпълнението на парично задължение в размер над 10 000 лева може да се доказва с различни по съдържание и форма писмени доказателства,каквито са и тези ,че кредиторът е приел плащане.Възникването на едно задължение следва да предхожда неговото погасяване,но при формулирането на въпроса в изложението не се отчита двустранния характер на договора за покупко-продажба,който е консенсуален.Изпълнението на купувача може да предхожда или следва изпълнението на насрещното задължение,по него страните могат да уговорят модалитети,в рамките на договорната свобода да постигат допълнителни споразумения, със или без новативен ефект. В случая касаторите оспорват доказателствени изводи на съда,като те са формирани в съответствие с установената практика при наличие на споразумение, в което се признава изпълнение на парично задължение. Изтъкнатото от защитата решение № 99/2014г по гр.д № 2343/2013г на Трето г.о на ВКС е основано на признатие от купувач,че въпреки записаното в нотариалния акт не е платил цената, докато в настоящия случай въззивният съд е взел предвид признание на продавачите в оформено споразумение ,че цената е получена от тях и нямат претенции занапред.Няма неизгоден факт,признат от ответника.Нито формулираният въпрос нито изтъкнатата практика обосновават допустимост на касационната жалба. Следва да се присъдят разноски на ответника по жалбата установени в размер на 1600 лева за един адвокат. Воден от горното Върховният касационен съд, ІІІ г.о.