Определение № 4218 от 25.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4998/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. А. Н. срещу решение № 145 от 20.07.2023 г. по в.гр.д.№ 193 от 2023 г. на Варненския апелативен съд, II състав, с което е потвърдено решение № 92 от 03.04.2023 г. по гр.д.№ 486 от 2022 г. на Шуменския окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от Н. Н. срещу Окръжен съд- Варна иск по чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие противоправно деяние на съдия от същия съд- издаден незаконосъобразен съдебен акт с превишаване на правомощията при даване на разрешение за разкриване на данни по чл.159а, ал.1 НПК.

В касационната жалба се твърди, че решението е нищожно, тъй като е постановено от незаконен състав и е нарушена тайната на съвещанието; че е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, както и че е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост.

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да обсъди всички доводи и възражения, направени във въззивната жалба ?

2. Допуснато ли е нарушение на съдопроизводствените правила от въззивната инстанция в случай, че при постановяване на въззивното решение същата не е обсъдила всички наведени с въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалния и материалния закон ?

3. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по изложените във въззивната жалба съображения, като обсъди направените в нея оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение ?

4. Препращането към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК освобождава ли въззивния съд от задължението му да отговори на всички инвокирани във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба възражения за неправилност на постановеното решение ?

Касаторът счита, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 7 от 27.12.1965 г., Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 22 от 02.07.2019 г. по т.д.№ 587 от 2018 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50 от 22.05.2019 г. по гр.д.№ 1441 от 2018 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 42 от 10.06.2015 г. по гр.д.№ 4492 от 2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 60 от 14.05.2019 г. по гр.д.№ 2324 от 2018 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 172 от 10.04.2017 г. по т.д.№ 2312 от 2015 г. на ВКС, ТК, І т.о. Твърди още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В писмен отговор от 25.10.2023 г. пълномощникът на ответника по жалбата Окръжен съд- Варна оспорва същата. Моли обжалваното решение да не бъде допускано до касационно обжалване или евентуално- да бъде потвърдено.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по осъдителен иск с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Н. Н. срещу ОС- Варна иск по чл.49 ЗЗД за обезщетяване на претърпени от Н. неимуществени вреди от незаконосъобразно съдебно разпореждане № 2154 от 17.06.2020 г. по ч.н.д.№ 588 от 2020 г. на ОС- Варна, въззивният съд е приел за установено следното: С горепосоченото разпореждане съдия от ОС-Варна е разпоредил на „Булсатком“ ЕАД и „Теленор“ ЕАД да предоставят на следовател при ОСлО към Окръжна прокуратура- Варна данни за два IP адреса с подробно посочена изискана информация и период, за който се отнася. За издаване на този акт съдът е бил сезиран от прокурор при Окръжна прокуратура- Варна в качеството му на наблюдаващ прокурор по ДП № 65 от 2020 г., касаещо разследване на престъпления по чл.213а, ал.1 НК и по чл.319б, ал.3 НК. Предметът на досъдебното производство е изрично посочен в искането на прокурора. Основанието за постановяване на процесното разпореждане е разпоредбата на чл.159а НПК, съгласно която по искане на съда в съдебното производство или въз основа на мотивирано разпореждане на съдия от съответния първоинстанционен съд, издадено по искане на наблюдаващия прокурор в досъдебното производство, предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги, предоставят създадените при осъществяване на тяхната дейност трафични и идентификационни данни. Съгласно чл.159а, ал.2 НПК, необходима предпоставка за допустимостта на такова искане е предметът на разследването да касае тежки умишлени престъпления. Анализирайки действалата към датата на издаване на разпореждането от 17.06.2020 г. правна уредба, съдът е приел, че това разпореждане не е незаконосъобразно на посочените от ищеца две основания: На първо място, разпореждането е издадено в съответствие с разпоредбата на чл.159а, ал.2 НПК, тъй като едно от двете престъпления, които са били предмет на разследването по ДП № 65 от 2020 г. /престъплението по чл.213а, ал.1 НК/ е тежко престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК. На второ място, разпореждането е постановено от компетентен съгласно нормите на чл.159а, ал.1 НПК и чл.38 НПК съд: съдия от Окръжен съд- Варна, на който съгласно чл.35 НПК е било подсъдно като първа инстанция едно от двете престъпления, които са били предмет на разследване по ДП № 65 от 2020 г. /престъплението по чл.319б, ал.3 НК/. За да достигне до този извод, съдът е взел предвид изричната разпоредба на чл.38 НПК, според която, когато срещу едно и също лице е повдигнато обвинение за няколко престъпления, подсъдни на различни по степен съдилища, делото за всички престъпления е подсъдно на по-горния съд, като в случая това е бил Окръжен съд- Варна. Предвид установената законосъобразност на разпореждане № 2154 от 17.06.2020 г. по ч.н.д.№ 588 от 2020 г. на съдия от Окръжен съд- Варна, съдът е приел, че предявеният срещу Окръжен съд- Варна иск по чл.49 ЗЗД за обезщетяване на претърпени от Н. Н. неимуществени вреди от този съдебен акт е неоснователен и следва да се отхвърли, като в случая не е необходимо да се обсъждат твърденията на Н. за претърпените негативни последици от акта.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на това решение, поради следното:

Първите три поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроса обобщено се отнасят до оплакванията на касатора за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата по делото, мотивиране на решението и произнасяне по всички доводи и възражения на въззивника. Съгласно трайната и непротиворечива съдебна практика, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши собствена преценка на събрания фактически и доказателствен материал и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните, които имат отношение към предмета на спора. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния съд от задължението да формира собствени изводи по същество на спорното материално право. Съдебният състав трябва да обсъди в мотивите на решението поотделно, така и в тяхната съвкупност доказателствата, въз основа на които намира едни факти за установени, а други за неосъществили се, както и всички своевременно направени доводи и възражения на страните. Това разбиране е установено в практиката на ВКС и не се нуждае от преоценка и промяна, поради което по тези въпроси не е налице предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по тези въпроси, поради следното: Производството по делото е образувано по предявен иск по чл.49 ЗЗД. Фактическият състав на тази претенция включва осъществяването на противоправно деяние, което следва да бъде доказано в хода на процеса. В случая въззивният съд подробно е изследвал приложимите разпоредби от НК и НПК и е стигнал до извод, че всички извършени от съдията при издаване на разпореждането от 17.06.2020 г. действия са законосъобразни. Предвид обоснования извод за липса на противоправно деяние, което е достатъчно за отхвърляне на иска по чл.49 ЗЗД, въззивният съд не е извършил процесуално нарушение, като не е коментирал останалите предпоставки за уважаване на иска и свързаните с тях възражения /включително възражението за допуснато от съда процесуално нарушение при отказа да допусне съдебно-психологическа експертиза/. Не представлява процесуално нарушение и необсъждането на оплакванията във въззивната жалба, които изобщо не са свързани с предмета на спора, а представляват примери от други неконкретизирани досъдебни производства и изразено несъгласие с воденето на досъдебното производство и разследваните престъпления по ДП № 65 от 2020 г. Относно останалите възражения във въззивната жалба, касаещи приложението и тълкуването на релевантните към спора норми от наказателните закони /НК и НПК/, съдебният състав е изложил съображения в мотивите на решението си. Тоест, въззивното решение е надлежно мотивирано и в този смисъл е в съответствие /а не в противоречие/ с практиката на ВКС по поставените три въпроса.

Четвъртият поставен въпрос /Препращането към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК освобождава ли въззивния съд от задължението му да отговори на всички инвокирани във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба възражения за неправилност на постановеното решение?/ не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението, тъй като е напълно неотносим към настоящото дело, по което въззивният съд никъде в своите мотиви не се е позовал на чл.272 ГПК и не е препратил към мотивите на първата инстанция.

За пълнота следва да се добави, че в касационната жалба на Н. са изложени оплаквания, които са формулирани като въпроси и за които се твърди, че са в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Едната група от тези въпроси се отнася до това как се образува досъдебно производство, какви престъпления могат да твърдят прокурорът и съдията, че са „намерили“, следва ли да се издава ново постановление за промяна на правна квалификация на деянието, как се тълкува чл.38 НПК и нарушил ли е съдът чл.5 ГПК, като е тълкувал чл.38 НПК разширително. Тази група въпроси не представляват правни въпроси, които могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивно решение, по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като формулировката им е твърде обща, касае принципни положения и въпросите са напълно неотносими към конкретното дело по чл.49 ЗЗД: защото от значение за основателността на предявения по това дело иск е дали разпореждането на съда от 17.06.2020 г. по чл.159а, ал.1 НПК е законосъобразно, а при преценката на законосъобразността на това разпореждане правилно е отчетено от съда, че в производството по чл.159а, ал.1 НПК наказателният съд не е компетентен да осъществява контрол върху дейността на органите на прокуратурата и извършваните от тях проверки и разследвания, вкл. проверка на правната квалификация на разследваните престъпления, за доказването на които са поискани данните по чл.159а, ал.1 НПК. Освен това, въззивният съд не е тълкувал чл.38 НПК разширително, а се е позовал на ясния текст на тази разпоредба. Втората група поставени въпроси касае начина на определяне и доказване на претърпените неимуществени вреди. И тези въпроси не могат да обусловят допускане на касационното обжалване, тъй като са неотносими към решаващите изводи на въззивния съд, който, както бе посочено и по-горе, при направен извод за липса на противоправно деяние въобще не е коментирал останалите предпоставки за уважаване на иска по чл.49 ЗЗД.

Не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.49 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Доводите на касатора за нарушаване тайната на съвещанието, освен че са недоказани, изобщо не обосновават наличието на подобен порок- нищожност или недопустимост на решението.

Неоснователно е твърдението на касатора, че съдът е предрешил спора като недопустимо се е произнесъл по съществото на този спор с определението от 10.05.2023 г. /неправилно посочено в жалбата като определение от 11.05.2023 г./ Видно от това определение, в него въззивният съд се е произнесъл по редовността на исковата молба и по допустимостта на въззивната жалба, но не и по основателността на иска /при произнасяне по редовността на исковата молба съдът взема становище относно това дали са спазени изискванията на процесуалния закон за предявяване на иска, а не дали са налице предпоставките за уважаване на този иск/.

Неоснователно е и твърдението на касатора за нищожност на решението като постановено от незаконен състав, в който участвала съдия Мария Маринова, която се е произнасяла по делото по повод постъпила молба за бавност; от въззивни съдии, които са се произнасяли по частна жалба срещу първоинстанционно определение по искане за обезпечаване на доказателствата по същото дело и от въззивен съд, който е определил кой първоинстанционен съд да разглежда делото и по този начин е предопределил, че именно той ще разглежда въззивната жалба срещу първоинстанционното решение по това дело. Участието на съдии в произнасяне по молба за бавност и по частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд по искане за обезпечаване на доказателства, не представлява основание по чл.22, ал.1, т.5 ГПК за отвод на тези съдии от разглеждането на въззивната жалба, доколкото при произнасяне по молбата за бавност и по частна жалба за обезпечаване на доказателствата съдът не се произнася по съществото на спора. Съответно това участие на съдиите не е и основание нито за нищожност, нито за недопустимост, нито за неправилност на постановеното от тези съдии решение по съществото на спора. Фактът, че именно Варненският апелативен съд е определил кой съд да разглежда делото като първа инстанция, като по този начин е предопределил, че именно той ще разглежда въззивната жалба срещу първоинстанционното решение по това дело, също не води до нищожност или недопустимост на постановеното от апелативния съд въззивно решение. Това е така, тъй като при определянето на компетентния първоинстанционен съд, съставът на Варненския апелативен съд е действал напълно в съответствие със закона- чл.23, ал.3 ГПК, според който именно Варненският апелативен съд, като горестоящ на Варненския окръжен съд, при отвод на всички съдии от Варненския окръжен съд, е бил компетентен да определи кой съд от същия съдебен район да разгледа делото като първа инстанция.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ол.2, предл.3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Варненския апелативен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение