Определение № 745 от 17.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2421/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Х. Т. И., чрез адв. С. И., срещу въззивно решение № 226 от 01.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1585/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение № 262461/11.04.2023 г., постановено по гр. д. № 14110/2020 г. по описа на Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение в обжалваната част. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в частната касационна жалба, жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1/ „Може ли разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ да се тълкува разширително, като се присъждат разноски за процесуално представителство от юристи, които нямат качеството на юрисконсулт или адвокат?“ – сочи се противоречие с приетото в определение № 349 от 04.05.2022 г., постановено по гр. д. № 4460/2021 г. по описа на IV г.о., както и с решение от 16.02.2016 г. на ЕСПЧ по дело Vijatovic v. Croatia; 2/ „Следва ли да се прави разграничение между възможността за процесуално представителство от служител – юрист и правото на разноски за процесуално представителство от юрисконсулт, предвид мотивите на закона и редакциите на чл. 32, т. 3 ГПК и чл. 78, ал. 8 ГПК?“; 3/ „Може ли да се присъждат разноски за процесуално представителство, ако не се представени доказателства за такива разноски?“ – твърди се противоречие с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС; 4/ „Трябва ли въззивният съд да отговори на основните оплаквания на жалбоподателя?“ – сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви във връзка с оплакванията на страната за нарушение на правата ѝ по чл. 1 от Протокол 1 към Конвенцията за защита правата на човека. Жалбоподателят поставя и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по следните въпроси: 1/ „Съвместима ли е с правото на Съюза с оглед изискванията за „ефективен достъп до съд“ по чл. 13 от Конвенцията за правата на хората с увреждания, и за „ефективни средства за защита“ по чл. 47, т. 1 от Хартата на ЕС на правото на собственост по чл. 17 от Хартата на ЕС, съдебна практика на националния съд, която присъжда разноски за дейността на процесуален представител във вреда на ищеца, посредством разширително тълкуване на закона, който процесуален представител няма изрично изискваното в националния закон качество на юрисконсулт (чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ) като предпоставка за присъждането на тези разноски?“ – сочи, че в този случай практиката на ЕСПЧ по прилагането на чл. 1 към Протокол 1 от Конвенцията, съответен на чл. 17 от Хартата на ЕС, приема, че подобно разширително тълкуване на закона чрез съдебната практика, нарушава правото на собственост (позовава се на решенията на ЕСПЧ по делата „Vijatovic v. Croatia, Appl. № 50200/13, Решение от 16.02.2016 г., §§ 55,58, респ. делото „Национално сдружение Екогласност с/у България“, Appl. № 31678/17, Решение от 15.12.2020 г., § 70; 2/ „При ситуацията в т. 1, следва ли да се присъждат разноски за процесуален представител, ако за дейността на този процесуален представител по делото, ответникът не прави разходи, тъй като тази дейност процесуалният представител осъществява безплатно (без възнаграждение)?“ – позовава се на решение № 5 от 14.06.2022 г. по к. д. № 13/2021 г. на Конституционния съд на Република България. Ответниците Административен съд – София град, Върховен административен съд и Прокуратура на Република България, не вземат становище по жалбата в предоставения срок за отговор. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че с определение № 262461 от 11.04.2023 г. Софийски градски съд, по реда на чл. 248 ГПК, е допълнил решението си № 260370 от 27.02.2023 г. по делото, като е осъдил на основание чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, Х. Т. И. да заплати на Върховен административен съд, сумата от 88,46 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение. Приел е, че обжалваното определение е напълно съобразено с принципа на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ и практиката на ВКС, най – вече със закона, правната и житейска логика. Въззивният състав е изложил съображения, че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ урежда възможността за присъждане на разноски на ответник по иск по специалния закон, когато исковата претенция е била отхвърлена отчасти, какъвто в случая е изходът по първоинстанционното дело. Посочил е също, че ако ответник е представляван от юрисконсулт, той има право да търси разноски за юрисконсултско възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от иска. Констатирал е, че в разглеждания случай ответникът Върховен административен съд (ВАС) е представляван от съдебен помощник съгласно пълномощно (л. 36 от делото), в което П. Д. е посочена като съдебен помощник. При тези данни е формирал извода, че дали ответникът е представляван от юрисконсулт или от друг служител с юридическо образование, е без значение за отговорността за разноски на ищеца по чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ. Позовал се е на практика на ВКС в този смисъл, обективирана в решение № 163/24.06.2020 г., постановено по гр. д. № 924/2019 г. на IV г. о. При тези съображения е приел, че правилно и обосновано е уважено искането на ВАС за изменение на решението в частта за разноските, като е присъдено възнаграждение в размер на 88,46 лева, съобразно отхвърлената част на иска и Наредба за заплащането на правната помощ. По отношение на заявеното пред настоящата инстанция искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС, настоящият състав намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 628 ГПК, поради което то е неоснователно. Основната предпоставка за допустимост на преюдициалното запитване е то да бъде отправено от компетентна юрисдикция по смисъла на чл. 267 от ДФЕС, между които безспорно са националните съдилища на държавите – членки. На следващо място поставените преюдициални въпроси следва да имат връзка с предмета на делото, като преюдициалното заключение от Съда на ЕС трябва да е необходимо на националния съд да формира своето вътрешно убеждение при решаването на делото, висящо пред него. Също така допустимостта на преюдициалното запитване е обусловена от възможността правото на ЕС да се приложи към обстоятелствата по конкретния спор. Едва при кумулативното наличие на тези предпоставки за допустимост, се поражда задължението по чл. 629, ал. 3 ГПК за националните съдилища, чиито решения не подлежат на обжалване, да отправят преюдициално запитване до Съда на ЕС. В процесния случай поставените от жалбоподателя въпроси са обусловени от конкретните факти по делото и подвеждането им под общите принципи на ЕКЗПЧОС, които не са предмет на производството пред Съда на ЕС по отговор на отправените към него преюдициални запитвания. Чрез отправянето им страната на практика изразява несъгласието си с приетото от съдебните инстанции по повод дължимостта на съдебни разноски в конкретния казус. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 628 и сл. ГПК, поради което искането за преюдициално запитване до Съда на ЕС следва да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице и основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от жалбоподателя първи и втори въпрос обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос „дали разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, във вр. с чл. 32, т. 3 ГПК и чл. 78, ал. 8 ГПК, допуска присъждането на разноски за процесуално представителство, извършено от служител – юрист, който няма качеството юрисконсулт или адвокат?“. Този въпрос е обусловил изхода на спора, поради което изпълнява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не са налице поддържаните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното определение са изцяло в съответствие с формираната постоянна практика на ВКС по поставения въпрос относно дължимостта на разноски в подобна хипотеза, обективирана в определение № 510 от 26.10.2017 г. по ч. гр. д. № 2346/2017 г. на IV г.о., решение № 163 от 24.06.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о. (споделено и от въззивния съд), определение № 184 от 17.01.2025 г. по ч. гр. д. № 4675/2024 г. на IV г. о. (и цитираната в същото практика), съгласно която при прекратяване на делото, респ. отхвърляне на иска, ответникът по иска по ЗОДОВ има право на разноски, без значение дали процесуалният му представител е на длъжност „юрисконсулт” или на друга длъжност, след като той е осъществил процесуалното представителство въз основа на редовно пълномощно, издадено от представляващия страната и представителят притежава юридическо образование и правоспособност. Споделя се и становището, че същественото за приложението на чл. 32, т. 3 ГПК, респ. на чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с § 1 от ПЗР на ЗОДОВ, е не конкретното наименование на длъжността на служителя, а качеството му на правоспособен юрист, което му дава възможност да осъществява процесуалното представителство на юридическото лице, чийто служител е. Горните изводи се извеждат от разбирането, че съществено изискване към процесуалния представител – юрисконсулт, е да се намира в трудови (служебни) правоотношения с представлявания и да е изрично упълномощен да осъществява процесуално представителство в процеса. Разяснено е също така, че характерът на правоотношението между юридическото лице и юрисконсулта е неотносимо към правото на присъждане на разноски, като е достатъчно то да съществува валидно. Именно тъй като юрисконсултите и другите служители с юридическо образование работят по трудово или служебно правоотношение към съответните юридически лица, последните им заплащат трудово възнаграждение, респ. – заплата, а не уговорено за конкретното дело адвокатско възнаграждение. Приема се още, че отговорността за разноски по своята същност съставлява облигационно правоотношение, произтичащо от процесуалния закон и прилагайки чл. 78, ал. 8 ГПК, съдът присъжда възнаграждение не в полза на юрисконсулта, а в полза на страната – съответното юридическо лице. В обжалваното определение въззивният състав не се е отклонил от тези правни разрешения, а напротив – същите са изцяло съобразени. Съобразно горното, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с обобщения въпрос. Доколкото решението на ЕСПЧ, на което жалбоподателят се позовава (по делото Vijatovic v. Croatia) касае нарушаване на правото на собственост, то същото е неотносимо към фактите и конкретиката в настоящия спор (касаещ спор за присъждане на разноски) и не обосновава соченото от страната основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Отделно от горното, наличието на константна съдебна практика по поставения правен въпрос, която съответства на приложимата правна норма и не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва осъществяването и на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наведеният в инкорпорираното в жалбата изложение трети въпрос не е обуславящ решаващите изводи на съда и не съставлява общо основание за достъп до касация. Така както е формулиран, същият е неотносим към конкретиката на казуса, тъй като се извежда от становището на жалбоподателя, че ответникът по делото не е представил доказателства за сторените разноски. Както се посочи в мотивите по-горе, в случая е приложима специалната разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК, която съгласно застъпеното в практиката разбиране изисква по делото да е установено единствено, че страната – юридическо лице, е била представлявана (защитавана) в съдебното производството от юрисконсулт, респ. – от друг служител с юридическо образование съгласно чл. 32, т. 3 ГПК, като не е необходимо, а и не би било възможно, да се представят доказателства за направени разноски за юрисконсултско възнаграждение, което да е заплатено по конкретното дело. Специалното правило на чл. 78, ал. 8 ГПК се различава от общите разпоредби на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, които изрично изискват съответните разноски, включително за адвокатско възнаграждение, да са заплатени (направени) от страната. Доколкото въпросът не може да обоснове общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, то съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Формулираният от страната последен четвърти въпрос, относно задължението на съда да отговори на основните оплаквания на жалбоподателя, също не може да обоснове основание за достъп до касация. По същество въпросът е привързан към оплакванията на страната за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното определение поради непълен и неправилен анализ на релевантните за спора факти и обстоятелства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивния акт са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на акта и не подлежат на преценка в производството по селектиране на жалбите. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,