Определение № 2079 от 09.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 181/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. В. М., представляващ „София Сити“ ЕАД /н./, в качеството на синдик на същото дружество, срещу определение №2152/21.08.2025г. по в.ч.гр.д. №686/2025г. на Софийски апелативен съд, 10 състав. С него е потвърдено определение №579/08.02.2025г. по т.д. № 2545/2021г. на Софийски градски съд, VI-9 състав, с което на основание чл.130 от ГПК е върната исковата молба на „София Сити“ ЕАД /н./ срещу „И. Груп“ ЕАД, поради недопустимост на предявените искове с правна квалификация по: 1/ чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД и чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на спогодба от 31.01.2013г., сключена между страните, поради невъзможен предмет и поради накърняване на добрите нрави; 2/ чл.26, ал.2, предл. 4 от ЗЗД за прогласяване нищожността на ипотеки, обективирани в Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №2, том I, peг. №79, дело № 2/2011 г. на нотариус А. Л., peг. №386 и Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №79, том II, peг. №2277, дело №224/2011г. на нотариус А. Л., peг. №386 поради липса на основание – недействителността на споразумението, от което възниква обезпеченото вземане (т.е. несъществуване на обезпеченото вземане); 3/ чл.496, ал.3, изр.1, предл.2 от ГПК за прогласяване недействителността на продажбите на ипотекираните имоти, проведени по образувано от ответника срещу ищеца изпълнително дело, поради неплащане на цената, както и поради липса на основание за образуване на изпълнително дело поради нищожността на споразумението от 31.01.2013г., въз основа на което е бил издаден изпълнителен лист; 4/ чл.108 от ЗС за признаване на ищеца за собственик на имотите, предмет на атакуваните публични продажби, и осъждане на ответника да му предаде фактическата власт върху тях. Частният касационен жалбоподател поддържа, че въззивното определение е недопустимо, неправилно, необосновано и немотивирано. Твърди, че в диспозитива на определението на СГС е посочено, че е върната цялата искова молба, като нито въззивният, нито първоинстанционният съд са съобразили, че с исковата молба са били предявени множество обективно съединени искове, както и че към момента на постановяване на определението за връщане на исковата молба по част от тези исковете вече е имало влезли в сила определения за прекратяване. Счита, че връщането на цялата искова молба е в противоречие с предходните две влезли в сила определения за частично прекратяване на производството по чл.232 от ГПК. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички релевантни факти и обстоятелства, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. Навежда доводи, че заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. №4638/2013г. на Софийски районен съд за частично вземане от 100 000 лв. и заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 7151/2013 г. на Софийски районен съд за частично вземане от 883 855,96 лв. са издадени за едно и също вземане, погрешно посочено с различен размер, като никъде не е уточнен общият размер на вземането. Твърди, че съгласно списъка на приетите вземания на кредиторите на „София Сити“ ЕАД /н./, за вземането на „И. Груп“ ЕАД е бил представен само изпълнителен лист по ч.гр.д.№4638/2013г. на Софийски районен съд за сумата от 100 000 лв. Счита, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като е приравнил стабилитета на заповедта за незабавно изпълнение със стабилитет относно установяването или отричането на действително договорно правоотношение, при все че по заповедните производства не е предявяван обективно съединен или инцидентен установителен иск. Твърди, че първоинстанционният и въззивният съд погрешно са приели, че спорът е относно недължимост на вземане, докато той е за нищожност на спогодба. Аргументира наличието на правен интерес за ищеца и кредиторите на несъстоятелността, който се състои във възможността да установят със сила на пресъдено нещо нищожността на договор за спогодба от 31.01.2013г., което би открило възможността за ищеца да предяви установителен иск за недължимост на задълженията по заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. №4638/2013г. на Софийски районен съд и Заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. №7151/2013г. на Софийски районен съд, с аргументи, сходни на приетите с тълкуването на чл.303 т.4 от ГПК с ТР №7/2014 по т.д.№7/2014г. на ОСГТК на ВКС. Навежда доводи, че прогласяването на нищожността на спогодбата би довело до липса на вземане на „И. груп“ ЕАД, което да бъде обезпечено с ипотека, която му гарантира привидна привилегия, както и до недействителност на публичната продан по чл.496, ал.3 във вр. с чл.460 от ГПК. Твърди, че недействителността на извършените публични продани и липсата на прехвърлителен ефект е причината за предявяване и на ревандикационните искове срещу ответника „И. груп“ ЕАД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател поставя следните въпроси: 1 /Твърденията в исковата молба на ищеца, че е собственик на вещ, чието владение му е отнето, обосновава ли правен интерес и достатъчно ли е за допустимостта на иска? Процесуалната легитимация извежда ли се от твърденията на ищеца или същата трябва да бъде подкрепена или установена от доказателствения материал или установените преюдициални отношения? Следва съдът ли да направи предварителна или повърхностна оценка на доказателствения материал дали твърденията в исковата молба потенциално биха били основателни, включително и като съобрази евентуална сила на пресъдено нещо по преюдициални въпроси, за да направи изводи за процесуалните предпоставки за предявените искове за собственост? Може ли съдът да отрече допустимостта на ревандикационен иск въз основа на предварителни изводи от значение за съществото на материалноправния спор? Зачитането на сила на пресъдено нещо по преюдициални въпроси засяга ли допустимостта на иска или е от значение за неговата основателност?; 2/ Какви са правомощията на първоинстанционния съд и въззивната инстанция при неяснота в основанието и нередовност на предявения ревандикационен иск? Какъв е предметът на делото по предявените ревандикационни искове? Допустимо ли съдът да изведе и формира изводи, че ревандикационните искове са предявени на основание пороци в чуждите придобивни основания на ответника, вместо да даде указания за уточняване на придобивното основание на ищеца (както е приел първоинстанционният съд, че са основани на твърдения за нищожност на придобивните основания на ответника, вместо да се интересува от придобивното основание на ищеца)?; Как следва да се произнесе съдът по обусловените искове за собственост /ревандикационен иск/, които са обусловени от искове за нищожност, с оглед тяхната недопустимост? Автоматично ли ще са недопустими обусловените искове за собственост поради недопустимост на обуславящите ги искове за нищожност, или съдът следва да се произнесе по тяхното същество на правния спор с решение? Въззивният съд следвало ли е да потвърди прекратяването и на иска за собственост поради прекратяване на исковете за нищожност?; 3/ Длъжен ли е първоинстанционният съд, съответно въззивният съд, да даде ясни и точни указания за уточняване на съотношението на обективно съединените искове за нищожност на правна сделка, предявени на различни основания? Следва ли първоинстанционният съд, съответно въззивният съд, да разгледа исковете за нищожност в последователност, съответна на естеството на спорното правоотношение?; 4/ Какви са правомощията на въззивния съд да установи погрешна или непълна правна квалификация на предявените искове?; 5/Допустимо ли е да се прекрати производството по делото, съответно правилно ли е да се потвърди то, след като преди това е постановено отменително определение на Софийски апелативен съд, с което е прието за неправилно предходно определение за прекратяване на делото и то е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия?; 6/ Предявяването на иск за нищожност на договор, въз основа на който са възникнали парични вземания, установени с влезли в сила заповеди за изпълнение или одобрен списък на приетите вземания, равнозначно ли е на оспорване на вземането предмет на заповедта или списъка? Влезлите в сила заповеди за изпълнение и одобрените списъци с приети вземания, пораждат ли силата на пресъдено нещо по отношение на предмета на делото - спорното право (паричните вземания) или и по отношение на преюдициалните правоотношения (действителност на сделката или липсата на основания за нищожност) и другите предварителни въпроси? Налице ли е обективен идентитет на исковете за нищожност на договор и иск за оспорване на вземането, възникнало от него (непредявен в настоящото производство)? Какво е съдържанието на силата на пресъдено нещо, тя обхваща ли и преюдициалните правоотношения и факти? Какви са субективните предели на силата на пресъдено нещо, породена спрямо длъжника в несъстоятелност преди откриване на производство по несъстоятелност, по отношение на кредиторите на несъстоятелността и синдика в последващ процес? Кредиторите на несъстоятелността и синдика обвързани ли са от нея? Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо универсално ли преклудира възможността за оспорване на фактите, на които е основано вземането, независимо от предмета на последващ съдебен процес или преклудиращото действие се проявява само при последващ процес относно същото това вземане? При различен предмет на делото на последващ процес, съдът следва ли да счита, че са преклудирани възраженията по фактите? Допустим ли е последващ процес, който да има за предмет преюдициално правоотношение и длъжен ли е съдът да се придържа към мотивите формирани по първото дело за преюдициалното правоотношение или правото, което по второто дело е предявено като предмет на делото? Мотивите на съда по първото дело задължителни ли са за съда, разглеждащ второто дело? Какъв е предметът на исковете за нищожност на правна сделка? Установителният иск за нищожност какъв предмет има - вземането, договорното правоотношение, фактът на основанието за нищожност или правното състояние на недействителност на правоотношението? Следва ли да е налице пълен идентитет между делата и предявените искове, за да бъдат същите недопустими поради наличие или зачитане на стабилитет или сила на пресъдено нещо по предходно дело? Длъжен ли е съдът да зачете задължителната сила или стабилитет на заповед за изпълнение или одобрен списък на приети вземания относно предварителни или преюдициални въпроси, правоотношения, факти или правопораждащите факти, формирани по делото с предмет вземането, при разглеждане на последващо дело с различен предмет? Това в противоречие ли е с принципите за непосредственост?; 7/ Липсата на възражение за нищожност в предходно производство, в което въпросът за нищожността не е бил предмет на делото, процесуална пречка ли е да бъде предявен иск за нищожност впоследствие? Налице ли е правен интерес за предявяване на иск за нищожност на правна сделка, след като е влязъл в сила съдебен акт (заповед за изпълнение или одобрен списък на приети вземания), по повод на който или в рамките на който не е предявен нарочен установителен, насрещен или инцидентен установителен иск за нищожност на правната сделка, от която възниква твърдяното имуществено право, предмет на влязлото в сила производство? Следва ли да е налице пълен идентитет между делата и предявените искове, за да бъдат те недопустими поради наличие на стабилитет или сила на пресъдено нещо? Какъв е предметът на исковете за нищожност на правна сделка?; 8/ Допустимо ли е съдът да формира изводи, че е сезиран с иск за оспорване на вземане при предявени искове за нищожност на правна сделка? Длъжен ли е съдът правилно или служебно да определи предмета на делото? Длъжен ли е съдът правилно или служебно да определи правната квалификация на предявените искове?; 9/ Какви са правомощията на въззивния съд в рамките на производство по обжалване на определения? Намират ли приложение ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл.269, изр. второ от ГПК, в производството по обжалване на определения и разпореждания на първоинстанционния съд? Длъжен ли е въззивният съд да осъществи пълна проверка на допустимостта и правилността на обжалваното определение без да се ограничава до посочените оплаквания в жалбата? Следва ли въззивният съд самостоятелно да определи предмета на делото, предявените искове и тяхната правна квалификация? Длъжен ли е въззивният съд да формира пълни, логични и последователни мотиви по релевантните въпроси от значение за правилността на обжалваното определение? Следва ли от мотивите на въззивния съд да личи решаваща, а не проверяваща воля?; 10/ Каква е функцията и смисълът на съществуването на института на инцидентния установителен иск за установяване или отричане на преюдициално правоотношение, ако решаващата воля на съда (в диспозитива) относно дължимостта на вземането поражда стабилитет, сила на пресъдено нещо или преклудиращо действие по отношение на въпросите за преюдициалното правоотношение - действителността на договора? Ако е предявен инцидентен установителен иск, производството прекратява ли се поради недопустимост при основателност на иска за вземането? Същият ще бъде ли недопустим ако съдът е определил да раздели производствата? Налице ли ще е обусловеност и спиране на делото за вземането до решаването на делото по нищожността (инцидентният установителен иск)? Каква е функцията и смисълът на съществуването на института на спиране на делото поради наличие на преюдициалност на обусловеното дело (съществуване на вземането) до влизане в сила на обуславящото дело (действителността на договора) ако решаващата воля на съда (в диспозитива) относно дължимостта на вземането поражда стабилитет, сила на пресъдено нещо или преклудиращо действие по отношение на въпросите за преюдициалното правоотношение - действителността на договора? Недопустимо, неправилно или в нарушение на закона ли е масовата практика да се разглеждат насрещни и инцидентни установителни искове за нищожност след като по оспорваната от нас логика делото за вземането би формирало задължителна сила и по нищожността? Недопустимо, неправилно или в нарушение на закона ли е масовата практика да се спира делото за вземането до решаване на делото за нищожност след като по оспорваната от нас логика делото за вземането би формирало задължителна сила и по нищожността?; 11/ Установителен иск за нищожност на правна сделка погасява ли се по давност или може да се предяви безсрочно? Налице ли е правен интерес от завеждане на установителен иск за нищожност, ако евентуално положително решение по него потенциално би породило и представлявало основание за преразглеждане/ възобновяване/ отмяна на друго дело, по което преюдициален въпрос е решен в противоречие на установителното действие на решението по нищожността или би бил основание за оспорване на вземането, както и би бил основание за недействителност на обезпечителна сделка, по която ищецът е страна и обременява имуществото му? Например отмяна по реда на чл. 303 от ГПК? Правилна ли е преценката на съда за наличие на правен интерес от установителен иск с оглед потенциална възможност решението по него да даде повод за оспорване на вземането, да се преценява съобразно лимитативните основания на чл.424 от ГПК, при положение, че заповедите за изпълнение са влезли в сила преди датата на откриване на производството по несъстоятелност на ищеца, съответно ответникът не е могъл да се ползва от стабилитета на заповедите и е следвало да предяви вземанията си в производството по несъстоятелност? По кой ред подлежат на оспорване вземанията, включени във влязъл в сила или одобрен списък на кредиторите в рамките на производство по несъстоятелност - по реда на чл.424 от ГПК, по реда на чл.621 във вр. чл.303 от ГПК, по чл.429 от ГПК или по реда на чл.124 от ГПК? При предявяване на установителен иск от синдика за оспорване на преюдициално правоотношение и/или оспорване на вземане, в каква форма на процесуално застъпничество участва той - процесуална субституция или процесуална суброгация? Синдикът процесуален субституент само на длъжника ли е или и на кредиторите на несъстоятелността? Участието в производството на синдика като процесуален субституент на кредиторите на несъстоятелността, които не са участвали в заповедното производство и не са обвързани от стабилитета на заповедта за изпълнение, предпоставя ли липсата на субективно тъждество на последващ иск относно вземането или преюдициално правоотношение, предявен от синдика? Неучаствалите кредитори на несъстоятелността, които не са участвали в заповедното производство, обвързани ли са от субективните предели на стабилитета на заповедта за изпълнение? Вземанията, включени в списъка с приети вземания и/или техните привилегии, одобрени от съда по несъстоятелността, срещу които не е постъпило възражение, ползват ли се със сила на пресъдено нещо? Налице ли е правен интерес от иск за недействителност на сделка, чиито обезпечителни права и привилегии са включени в одобрения списък на приетите вземания, но срещу които не е постъпило възражение и не е образувано друго производство по установителен иск относно привилегията?; 12/ Липсата на формирана сила на пресъдено нещо относно действителността на договорите за учредяване на договорна ипотека пречка ли е за установяване на тяхната недействителност след като те са послужили за създаване на фактическа привилегия на взискател при придобиване на недвижимите имоти, предмет на ипотеката, чрез прихващане на суми по разпределение по чл.461 от ГПК? Установяването на недействителността на договорите за учредяване на договорна ипотека ще означава ли, че взискателят, при придобиване на недвижимите имоти, предмет на ипотеката, чрез прихващане на суми по разпределението по чл.461 от ГПК, не е разполагал с припадащите му се суми по разпределението и съответно не е бил внесъл чрез прихващане цялата дължима продажна цена по публичната продан? Липсата на обезпечителни права (привилегии), които да обосноват припадаща се сума по разпределението по чл.461 от ГПК основание ли е да се приеме, че не е настъпило в цялост погасителното действие на прихващането за придобиването на недвижим имот от публична продан по реда на ГПК? Липсата на изпълняемо право или несъществуването му в пълен размер, за което е образувано изпълнително производство по ГПК, което обоснова припадаща се сума на взискателя по разпределението по чл.461 от ГПК, основание ли е да се приеме, че не е настъпило в цялост погасителното действие на прихващането за придобиването на недвижим имот от публична продан по реда на ГПК от този взискател? Влязлата в сила сметка за разпределение ползва ли се със сила на пресъдено нещо за посочените в нея привилегии и вземания по отношение на длъжника по изпълнението и присъединените взискатели в изпълнителното дело по ГПК, образувано преди откриването на производство по несъстоятелност? Влязлото в сила постановление за възлагане на недвижим имот от публична продан по ГПК ползва ли се със сила на пресъдено нещо за привилегиите и вземанията на взискателя, послужили му за придобиване на имота чрез прихващане, по отношение на длъжника по изпълнението и присъединените взискатели в изпълнителното дело по ГПК, преди откриването на производство по несъстоятелност? Допустим ли е иск за недействителност на публичната продан поради липса на изпълняемо право на взискателя, който е придобил имот от публична продан, без да е предявен нарочен иск за липса на вземането? Допустимо ли е липсата на вземането да бъде коментирано само в мотивите на такова дело за недействителност на публичната продан?; 13/ При влезли в сила две противоречащи си заповеди за изпълнение на парично задължение, какъв е процесуалният ред за отмяна, обезсилване или атакуване на неправилната от тях или оспорване на вземането? Влезлите в сила заповеди за изпълнение ползват ли се със сила на пресъдено нещо? Приложими ли са основанията за отмяна по чл.303 от ГПК относно хипотезите, които не са включени в чл.424 от ГПК и чл.423 от ГПК - например при противоречие на две заповеди за изпълнение съгласно чл.303, т.4 от ГПК? Липсата на хипотези, при които е възможно оспорване на вземане по влязла в сила заповед по чл.424 от ГПК в сравнение с основанията за отмяна на влязло в сила решение по чл.303, ал.1, т.4 от ГПК означава ли, че ответникът в заповедното производство е лишен от право на защита при наличие на обстоятелствата, които изрично не са посочени в чл.424 от ГПК? Например при противоречие на две заповеди за изпълнение за едно и също вземане? Липсата на основание по чл.424 от ГПК за оспорването на вземането по влязла в сила заповед поради противоречието й с друга влязла в сила заповед или за отмяна на една от две влезли в сила заповеди по чл.303, ал.1, т.4 от ГПК, основание ли е да се приеме, че длъжникът може оспори вземанията по двете заповеди или едната от тях като предяви установителен иск по чл.429 от ГПК или чл.124 от ГПК? Съдът може ли по повод на друго производство, като предварителен въпрос, в мотивите си да направи извод за несъществуване на вземането, предмет на една от двете заповеди? Правото на справедлив съдебен процес изисква ли националното законодателство да гарантира ефективна и еквивалентна защита независимо от алтернативните процесуални възможности, които ищецът е избрал - общ исков процес или заповедно производство? Вземането, предмет на две заповеди за изпълнение, основаващи се на една и съща сделка, при липса на уточнение, че предявените вземания са частични, налага ли съдът да формира изводи, че вземанията и по двете са предявени в пълен размер и е налице противоречие между двете заповеди относно размера на вземането, което е техен предмет? Твърди, че въпросите по т.1 са решени в противоречие с практиката на ВКС, формирана с определение № 516 от 07.09.2009г. по ч.гр.д. № 414/2009г. на ВКС, I г.о., решение № 213 от 25.05.2011г. по ч.гр.д. № 11/2011г. на ВКС, I г.о., решение №5 от 06.06.2011г. по гр.д. №47/2010г. на ВКС, III г.о.; въпросите по т.2 са решени в противоречие с разясненията в Тълкувателно решение №4 от 14.03.2016г. по тълк. д. №4/2014г., ОСГК на ВКС, и в Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по т.гр.д.№1/2000 г., ОСГК на ВКС, както и с решение №21 от 09.02.2016г. по гр.д. № 3530/2015г. на ВКС, I г.о.; с решение №129 от 12.04.2011г. по гр.д.№925/2010г. на ВКС, III г.о.; въпросите по т.3 – в противоречие с решение №97 от 08.02.2013г. по т.д. №196/2011г. на ВКС, I т.о.; въпросът по т.4 – в противоречие с Тълкувателно решение №1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС и решение №68 от 15.05.2014г. по т. д. № 459/2012г. на ВКС, I т.о.; въпросът по т.5 - в противоречие с решение № 213 от 25.05.2011г. по гр.д. №11/2011г. на ВКС, I г.о.; въпросите по т.6 - в противоречие с Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. по тълк. гр. д. №1/2000г., ОСГК на ВКС, решение №274 от 13.11.2012г. по гр.д. №461/2012г. на ВКС, II г.о., решение №21 от 08.01.2021г. по т.д.№3069/2018г. на ВКС, I т.о., решение №58 от 26.04.2016г. по гр.д. №5180/2015г. на ВКС, I г.о., решение №44 от 07.02.2012г. по гр.д. №1188/2011г. на ВКС, IV г.о., решение №133 от 26.10.2011г. по т.д. №133/2011г. на ВКС, II т.о., решение №472 от 12.01.2012г. по гр.д. №1712/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №610 от 09.12.2008г. по т.д. №391/2008г. на ВКС, I т.о.; въпросите по т.7 - в противоречие с Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. по гр. д. №1/2000г., ОСГК на ВКС, решение № 11 от 20.07.2012г. по гр.д. № 447/2011г. на ВКС, III г.о., решение № 50 от 08.05.2014г. по гр.д. № 6235/2013г. на ВКС, II г.о., решение № 378 от 28.07.2010 г. по гр. д. № 148/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 136 от 22.02.2016г. по гр.д. № 1872/2015г. на ВКС, II г.о., решение № 134 от 03.08.2017г. по т.д. №558/2016г. на ВКС, I т.о.; въпросите по т.8 - в противоречие с решение №388 от 02.12.2013г. по гр.д. №1030/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение №226 от 08.12.2016г. по гр.д. №1349/2016г. на ВКС, III г.о.; въпросът по т.9 - в противоречие с Тълкувателно решение №6/2017 от 15.01.2019г. по тълк. д. №6/2017г., ОСГТК на ВКС, определение №60085 от 21.06.2021г. по ч.гр.д. №1404/2021г. на ВКС, I г.о., определение №461 от 18.12.2008г. по ч.гр.д. №1920/2008г. на ВКС, IV г.о., решение №60172 от 24.08.2022г. по т.д. №2501/2020г. на ВКС, II т.о., решение №60144 от 25.01.2022г. по гр.д. №491/2020г. на ВКС, II г.о., решение №60156 от 14.07.2021г. по гр.д. №3156/2020г. на ВКС, III г.о., решение №19 от 07.08.2018г. по т.д. №2124/2016г. на ВКС, II т.о., решение №94 от 13.09.2016г. по т.д. №3768/2014г. на ВКС, II т.о., решение №13 от 22.02.2012г. по гр.д. №481/2011г. на ВКС, III г.о., решение №50074 от 14.11.2023г. по гр.д. №3217/2022г. на ВКС, II г.о.; въпросите по т.10 - в противоречие с Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, решение №134 от 03.08.2017г. по т.д. №558/2016г. на ВКС, I т.о., решение №58 от 26.04.2016г. по гр.д. №5180/2015 г. на ВКС, I г.о., решение №44 от 07.02.2012г. по гр.д. № 1188/2011г. на ВКС, IV г.о., решение №133 от 26.10.2011г. по т.д. №133/2011г. на ВКС, II т.о., решение №472 от 12.01.2012г. по гр.д. №1712/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №610 от 09.12.2008г. по т.д. №391/2008г. на ВКС, I т.о.; въпросите по т.11 - в противоречие с Тълкувателно решение №7/2014 от 31.07.2017г. по тълк. д. №7/2014 г., ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение №1/2017 от 03.12.2018г. по тълк. д. №1/2017 г., ОСТК на ВКС, решение №15 от 01.03.2010г. по т.д. №535/2009г. на ВКС, I т.о., определение №141 от 21.03.2018г. по т.д. №2026/2017г. на ВКС, I т.о., определение №102 от 13.02.2023г. по ч.т.д.№146/2023 г. на ВКС, II т.о., решение №50021 от 05.07.2023г. по т.д. №2335/2019 г. на ВКС, II т.о., определение №281 от 11.04.2023г. по т.д.№2382/2022г. на ВКС, I т.о., решение №344 от 24.01.2019г. по т.д. №38/2018г. на ВКС, II т.о., решение №606 от 14.10.2005г. по т.д. № 54/2005г. на ВКС, I т.о., решение № 50090 от 12.03.2024г. по т.д. №495/2022г. на ВКС, II т.о., решение №50069 от 19.12.2023г. по гр.д. №3292/2022г. на ВКС, II т.о., решение №140 от 17.11.2020г. по гр.д. №4530/2019г. на ВКС, III г.о.; въпросите по т.12 - в противоречие с Тълкувателно решение №4/2017 от 11.03.2019г. по тълк. д. №4/2017г., ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение №1/2018 от 07.03.2019 г. по тълк. д. №1/2018 г., ОСТК на ВКС, решение №129 от 22.10.2015г. по гр.д. №2091/2015г. на ВКС, II г.о., решение №120 от 04.10.2021г. по гр.д. №3521/2019г. на ВКС, IV г.о.; въпросите по т.13 - в противоречие с ППВС №2 от 29.09.1977г. по гр. д. №1/1977г., Тълкувателно решение №7/2014 от 31.07.2017 г. по тълк. д. №7/2014 г., ОСГТК на ВКС, определение № 419 от 17.06.2013г. по ч.гр.д. №2356/2013г. на ВКС, II г.о., определение № 60258 от 18.10.2021г. по гр.д. №2919/2021г. на ВКС, IV г.о. Позовава се и на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като твърди, че въпросите по т.1-7 и т.9-13 са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател излага и съображения за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.2, пр.1, 2 и 3 от ГПК. Ответникът по частната касационна жалба „И. Груп“ ЕАД изразява становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, Софийски апелативен съд е установил, че с влязло в сила предходно определение №1059 от 29.03.2023г. по т.д. № 2545/2021г. на Софийски градски съд на основание чл.232 от ГПК е прекратено производството по исковете за прогласяване на нищожност поради невъзможен предмет на обезпечителните сделки (ипотеки), описани в приложение № 1 към молба уточнение на ищеца вх. № 1554/12.01.2022 г. по т.д. № 2545/2021г. на Софийски градски съд, както и че с влязло в сила определение № 1668 от 17.05.2023 г. по т.д. №2545/2021г. на Софийски градски съд на основание чл.232 от ГПК е прекратено производството по отношение на евентуално съединените искове за прогласяване на нищожност на публичните продажби, описани в приложение № 1 към молба-уточнение вх. № 1554/12.01.2022 г. поради противоречие с добрите нрави, изразяващи се в нееквивалентност на престациите. Констатирал е, че „И. груп“ ЕАД е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК за сумата 100 000 лв., като част от претенция в общ размер на 983 855,96 лв., по което е образувано ч.гр.д. № 4638/2013 г. на СРС, 118 състав, след което на 12.02.2013г. са издадени заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист за посочената сума. Отчел е, че остатъкът от 883 855,96 лв. е бил предявен със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, по което е образувано ч.гр.д. № 7851/2013 г. на СРС, 30 състав, и на 08.04.2013г. са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист за тази сума. Въз основа на изпълнителните листове по горепосочените дела са образувани изпълнително дело № 6456/2011г. и № 7858/2014г. при ЧСИ М. Б., като част от имотите, предмет на оспорените договори за ипотека, са били изнесени на публична продан, а описаните в уточнителна молба от 12.01.2022г. имоти с влезли в сила постановления в периода от м.юли 2013г. до м.октомври 2013г. са били възложени на взискателя „И. груп“ ЕАД. Въззивният съд е установил, че срещу издадените заповеди за изпълнение не са били подадени възражения, поради което последните са влезли в сила. Констатирал е, че с решение от 24.04.2015г. по т.д. № 328/2014г. на Софийски градски съд, е открито производство по несъстоятелност по отношение на „София Сити“ ЕАД, както и че с молба от 04.06.2015г., в срока по чл.685, ал.1 ТЗ, „И. груп“ ЕАД, е предявил остатъка от вземането си в размер на 550 161,33 лв., както и обезпеченията по оспорените договори за ипотека, които са били приети със списъка по чл.689 от ТЗ от 18.08.2016г., главницата по задължението е с поредност на удовлетворяването по чл.722, ал.1, т.1 от ТЗ. Апелативният съд е установил, че срещу вземането на „И. груп“ ЕАД, включително и срещу поредността на удовлетворяване, не са били подадени възражения. Въззивният съд е изложил аргументи, че с изтичането на срока по чл.414 от ГПК и влизане в сила на заповедта за изпълнение по реда на чл.416 от ГПК настъпва стабилитет на заповедта, което води до преклудиране на възраженията на длъжника относно факти и обстоятелства, свързани с ликвидността и изискуемостта на вземането, както и на възможността за предявяване на отрицателен установителен иск за недължимост на заявените в заповедното производство суми. Навел е доводи, че ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок, то те се преклудират и правото да ги въведе в нов процес е изчерпано. Решаващият съд е изложил, че в конкретния случай ищецът не е упражнил правото си на възражение по чл.414 от ГПК, съответно не е направил възражения относно действителността на основанието на вземането в предвидените преклузивни срокове. Следователно възможността за оспорване, както на самото вземане, така и на действителността на основанието е преклудирана, респ. исковете по чл.26 от ЗЗД са недопустими. Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че дори и искът за прогласяване недействителност на основанието да бъде уважен, няма да постигне отричане на вземането. Установил е, че част от задължението по заповедите за изпълнение е погасена в хода на индивидуалното принудително изпълнение към 2013-2014г., а другата част е включена в одобрения от съда списък на вземанията. По отношение на исковете по чл.108 от ЗС е приел, че са недопустими, поради липса на надлежни твърдения, на които да се основават, извън твърдението за нищожност на публичните продажби. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК независимо от предпоставките по ал.1 въззивното решение, респ. определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Основанията за достъп до касация по чл. 280, ал.2 от ГПК са различни от посочените в ал.1 и са регламентирани като самостоятелни предпоставки за допускане на касационно обжалване. Те се прилагат независимо от основанията по чл.280, ал.1 от ГПК. Неоснователно е оплакването на частния жалбоподател за вероятна недопустимост на обжалваното определение. Постановеното от Софийски апелативен съд определение е допустимо, доколкото съдът се е произнесъл по предмета, с който е сезиран, а именно проверка на подлежащ на обжалване акт, постановен от първоинстанционния съд, срещу който е била подадена частна жалба от надлежна страна в установения от закона срок. Изложените от касационния жалбоподател доводи касаят правилността на въззивното определение, а не неговата допустимост. Твърденията, с които частният касационен жалбоподател обосновава оплакването си за недопустимост на въззивното определение не съответстват и на данните по делото, доколкото и въззивният, и първоинстанционният съд са съобразили обстоятелството, че с влезли в сила определения от 29.03.2023г. и от 17.05.2023г. по т.д. №2545/2021г. на Софийски градски съд на основание чл.232 от ГПК е прекратено производството по част от предявените искове, съответно са се произнесли по допустимостта на исковете, производството по които е било висящо. Не е налице и заявеното от частния жалбоподател основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение, респ. определение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на атакуваното определение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК. В случая обжалваното определение не е засегнато от пороци, които биха обусловили неговата очевидна неправилност. Не са налице и предпоставките за достъп до касация по чл.280 ал.1 от ГПК. Петте въпроса по т.1 от изложението не отговарят на общата предпоставка за достъп до касация. Същите са свързани с преценката за допустимост на ревандикационен иск, която съдът следва да направи въз основа на изложените в исковата молба твърдения, съставляващи основанието на предявения иск. Въпросите не отчитат същественото за случая обстоятелство, че ревандикационният иск има характер на обусловен спрямо исковете с правно основание чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД и чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на спогодбата от 31.01.2013г., с правно основание чл.26, ал.2, предл. 4 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договорните ипотеки, обективирани в Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №2, том I, peг. №79, дело №2/2011г. на нотариус А. Л., peг. №386 и Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №79, том II, peг. № 2277, дело №224/2011г. на нотариус А. Л., peг. №386 и с правно основание чл.496, ал.3, изр.1, предл.2 от ГПК за прогласяване недействителността на продажбите на ипотекираните имоти. Съответно произнасянето по иска по чл.108 от ЗС е предпоставено от основателността на тези установителни искове и именно преценката за връзката между исковете е причина съдът да направи извода, че недопустимостта на установителните искове води до недопустимост на ревандикационния. Първата групи въпроси по т.2 от изложението, както и въпросът по т.4 не са обуславящи за изхода на спора, тъй като предпоставят неяснота в основанието и нередовност на исковата молба по предявения ревандикационен иск, каквито констатации не са направени от въззивния съд. Наред с това третият въпрос по т.2 не съответства на данните по делото, доколкото не е съобразен с изложените в исковата молба твърдения, от които не се установява спор относно първоначалното придобиване на правото на собственост от ищеца, а спор относно валидността на придобивното основание на ответника като последващ приобретател на процесните имоти. Липсата на общата предпоставка за достъп до касация изключва необходимостта от обсъждането на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК, на които касаторът се позовава. Втората група въпроси по т.2 от изложението / обобщени като въпрос дали недопустимостта на обуславящите искове за нищожност на спогодбата и договорите за ипотека и на исковете за недействителност на публичните продани, води до недопустимост на обусловения иск за собственост или съдът следва да се произнесе по осъдителния иск с решение по съществото на правния спор/ отговарят на общия критерий за достъп до касация, доколкото са свързани с решаващия извод на въззивния съд за недопустимост на предявения като обусловен ревандикационен иск. По тези въпроси обаче не са допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Цитираните от касатора определения не са относими към настоящата хипотеза, доколкото същите са постановени в хипотези на обективно евентуално съединяване на исковете, при което разглеждането на евентуалния иск е обусловено от отхвърлянето на главния. Същевременно по въпроса относно допустимостта на обусловен иск по чл.108 от ЗС е налице практика на ВКС, обективирана в определение №200 от 26.04.2021г. по ч.т.д.№317/2021г. на ВКС, ТК, II т. о. В същото е прието, че за да се осъществи попълване на масата на несъстоятелността, не е достатъчно само постановяване на решение, с което се прогласява относителна нищожност или относителна недействителност, а е необходим последващ осъдителен иск, чиято цел е снабдяването със съдебно изпълнително основание за възстановяване на фактическата власт върху разпоредения актив. Този осъдителен иск е обусловен от изхода на обуславящия иск по чл.646 или чл. 647 от ТЗ, или чл.135 от ЗЗД. Доколкото относителна недействителност на сделката задължително следва да бъде установена по исков ред, то основателността на иска по чл.108 от ЗС е обусловена от успешното провеждане на отменителния иск по чл. 647, ал.1, т.3 от ТЗ, съответно чл.135 от ЗЗД. Ако искът по чл. 647, ал.1, т. 3 от ТЗ, както и предявеният при условията на евентуалност иск по чл.135 от ЗЗД са недопустими, недопустим е и обусловеният от тях иск, в случая с правно основание чл.108 от ЗС. Даденото разрешение е изцяло приложимо и в настоящата хипотеза, доколкото с въззивното определение е отречена възможността за прогласяване по исков ред на нищожността на спогодба от 31.01.2013г. и на недействителността на публичните продани, обуславящи основателността на иска по чл.108 от ЗС. Съответно преценката на въззивния съд за недопустимост на обусловения иск при недопустимост на обуславящите искове е в съответствие с практиката на ВКС, което изключва и допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Не съответстват на данните по делото и на извършените от съда и от страните процесуални действия, поради което не могат да послужат като общо основание за достъп до касация и въпросите по т.3 и т.5 от изложението. Въпросите по т.3 касаят задължението на въззивния съд да уточни и съобрази съотношението, при което са предявени исковете в производството, но те не се явяват обуславящи, защото условията при които са съединени исковете са конкретизирани с уточняваща молба от 12.01.2022г., която първоинстанционният и въззивният съд са съобразили. Въпросът по т.5 от изложението относно възможността повторно да се прекрати производството по делото, след като предходно определение за прекратяване на делото е било отменено от въззивната инстанция, не отразява коректно данните по делото. Предходно определение на СГС за частично прекратяване на делото е било отменено с определение №542/12.08.2022г. по ч.т.д. №481/2022г. на САС, но то касае други два иска за нищожност – иск за нищожност на договорите за ипотека поради невъзможен предмет и евентуалните искове за нищожност поради противоречие с добрите нрави, изразяващо се в нееквивалентност на престациите по отношение на процесните публични продани. След връщането на делото от САС производството по тези два иска отново е било прекратено от СГС, поради тяхното изрично оттегляне с влезли в сила определения от 29.03.2023г. и 17.05.2023г. Обуславящи за изхода на производството са въпросите по т.6 и т.7 от изложението с оглед решаващия мотив на въззивния съд за недопустимост на предявените установителни искове поради наличието на влезли в сила заповеди за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, с които ищцовото дружество е осъдено да заплати суми в размер на 983 855,96 лева, дължими по спогодбата от 31.03.2013г. Съгласно задължителните разяснения в т.2 на ТР №3/2016 от 22.04.2019г. по т.д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. По въпроса е формирана практика и с в т.19 ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 49/14.04.2011г., по т.д.№ 561/2010г., I т.о., решение № 115/10.01.2012г. по т.д.№ 883/2010г., I т.о. и мн.др., обобщена в решение №314/15.01.2018г. по гр.д. №4301/2014г., IV г.о. Даденият отговор е, че източник на силата на пресъдено нещо е правораздавателната воля на съда, изразена в диспозитива на съдебното решение, като следва да се има предвид, че тя се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на исковата молба. Предмет на силата на пресъдено нещо не е само субективното право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който се претендира. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези (правопораждащ факт, съдържание, носители). В този смисъл със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Според чл.297 от ГПК влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България, при което всеки от посочените органи при упражняване на служебната си дейност е длъжен да зачете постановеното с влязлото в сила решение на съда, без да има право да пререшава въпросите, разрешени със сила на пресъдено нещо, когато същите следва да бъдат съобразени при последващ правен спор между страните. Забраната за пререшаемост (чл.299 от ГПК) е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор. Забраната по чл.299, ал.1 от ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. В последващ процес по предявен иск на различно основание или на различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. В решение №115/10.01.2012г. по т.д.№883/2010г., I т.о., се приема, че преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право. Следва да се има предвид и разясненото в мотивите по т.5 от ТР №7/2014г. от 31.07.2017г. по тълк.д.№7/2014г. на ОСГТК на ВКС, че идентичност в предмета на делото е налице, не само при пълно обективно и субективно тъждество, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по които се формира сила на пресъдено нещо. В случай, че предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело и, въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение, по силата на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. В съответствие с цитираната практика с решение №73/17.06.2024г. по т.д.№377/2023г. на ВКС, I т.о., е даден отговор, че когато в последващ процес е предявен иск за вземане, произтичащо от договор, чиято действителност е установена с влязло в сила решение между същите страни, с което е присъдено друго вземане, произтичащо от същия договор, от съдебната проверка е изключена както действителността на договора на изследваното от съда основание, така и съдебно установените общи правопораждащи факти на вземането. Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение поради факт, настъпил до приключване на съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл.414, ал.2 от ГПК. В този смисъл е и решение №6/21.01.2016г. по т.д. №1562/2015г. на ВКС, I т.о., в което е прието, че с изтичането на срока по чл.414 от ГПК и влизане в сила по реда на чл.416 от ГПК на заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск, извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 от ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването й/ обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране на изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите, съществували до проявлението на изпълнителната й сила, съответно стабилизирането й. По отношение на заповедта за изпълнение, срещу която не е подадено възражение, длъжникът не разполага с иск, който да основе на обстоятелства и доказателства, които са могли да му бъдат известни поради пропускане на предвидените от закона срокове и способи за защита /чл.414 и чл.422 от ГПК/. Именно защото законът е предвидил изрични и специални способи за защита на длъжника в заповедното производство, общият ред /чрез установителен иск за недължимост или осъдителен иск за връщане на събрани суми при влязла в сила заповед за изпълнение/ за оспорване на вземането е недопустим. Въззивният съд изцяло е съобразил задължителната и постоянна практика на ВКС, приемайки, че с оглед стабилитета на заповедта за изпълнение, той не може да пререшава въпроса относно валидността на споразумението, от което произтича признатото със заповедта вземане. Въззивното определение е съобразено с цитираната практика на ВКС, което изключва поддържаното от частния касационен жалбоподател допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Не е налице и твърдяното от касатора противоречие с цитираните в изложението решения по чл.290 от ГПК. С решение №274 от 13.11.2012г. по гр.д. №461/2012г. на ВКС, II г.о., е прието, че решението, с което се отхвърля иск за унищожаемост на завещание, не формира сила на пресъдено нещо относно това, че завещанието е действително. Решение №21 от 08.01.2021г. по т.д.№3069/2018г. на ВКС, I т.о., е постановено в хипотеза на повторно предявен иск по чл.422 от ГПК, след отхвърляне на иск на банката, воден по реда на чл.422, ал.1 от ГПК срещу двамата нейни солидарни длъжници, поради това, че не е била обявена предсрочна изискуемост на кредита. С оглед на този правен резултат, по който е била формирана силата на пресъдено нещо с нейните обективни и субективни предели, съставът на ВКС е приел за ирелевантно обстоятелството, че в мотивите към това влязло в сила решение първостепенният съд е изложил – „за пълнота“ – допълнителни свои съображения за основателност на възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза погасителна давност и заедно с това - за неоснователност на възражението им за нищожност на отделни клаузи от процесния договор за банков кредит. В решение №58 от 26.04.2016г. по гр.д. №461/2012г. на ВКС, I г.о., е разгледана хипотеза, при която с влязло в сила решение между страните е отхвърлен иск по чл.108 от ЗС като с него е установено, че ищецът не е станал изключителен собственик на целия недвижим имот на основание алеаторна сделка. При преценка на това решение въззивният съд не е отчел, че то не формира сила на пресъдено нещо относно това каква идеална част притежават ищеца и ответниците от имота, а се е позовал на изложените в решението мотиви относно притежаваните от страните права. И в трите решения е съобразен предметът на спора по производството, по което е била формирана силата на пресъдено нещо с нейните обективни и субективни предели и е отчетено, че и в трите случая искът за спорното право е бил отхвърлен, съответно предявеният нов иск е с друго основание и петитум или са въведени нови правопораждащи факти /обявяване на предсрочна изискуемост, различно основание за недействителност на завещанието/. В настоящата хипотеза със стабилизираните заповеди по чл.417 от ГПК е установено съществуването на спорното право, което изключва в последващо производство да се преразглежда въпросът относно осъществяването на юридическите факти, от които вземането произтича. Въпросите по т.8 от изложението не съответстват на мотивите на обжалваното определение, доколкото въззивният съд не е определил грешно предмета на спора, нито е приел, че е сезиран с иск за оспорване на вземане. Съставът на САС е изтъкнал, че резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение е недопустимостта на последващ процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. С оглед на това е приел, че след като ищецът не е направил в срока по чл.414 от ГПК възражение за недействителност на основанието на вземането, възможността за оспорване на самото вземане, така и на действителността на основанието му, е преклудирана. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по въпросите по т.9 от изложението, касаещи правомощията на въззивния съд в производството по чл.274 ал.2 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от разясненията в ТР 6/2017 от 15.01.2019г. по тълк.д.№6/2017г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. В случая съдът е извършил самостоятелна преценка на доводите и твърденията на страните, както и на установените по делото обстоятелства, относими към допустимостта на предявените искове, без да се счита обвързан само от твърденията в частната жалба, с която е сезиран. Следва да се отбележи, че в частната жалба е изложено само оплакване, че САС вече е отменял определение за прекратяване на производството по т. д.№2545/21г. на СГС, 9 състав. Независимо от това въззивният съд е аргументирал подробно извода си за недопустимост на предявените искове, като се е обосновал с правните последици на издадените заповеди за изпълнение въз основа на процесната спогодба и е съобразил невъзможността длъжникът да оспорва действителността на основанието, от което произтича признатото със заповедите вземане, както и обусловеността на останалите предявени в производството искове от успешното провеждане на иска за нищожност на споразумението. Въпросите по т.10 от изложението не отговарят на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, защото не са обсъждани от въззивния съд. Те са хипотетично поставени и изразяват тезата на касатора, че възприетото в практиката на ВКС становище, че обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, изключва необходимостта и правния интерес от предявяване на инцидентен установителен иск. Първият въпрос по т.11 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не се явява обуславящ за изхода производството, доколкото въззивният съд не е изложил съображения, че правото да се предяви иск за установяване на нищожност на сделка се погасява по давност. Вторият въпрос по т.11 не е съобразен с приетите за установени по делото обстоятелства, а именно, че длъжникът е в производство по несъстоятелност, както и че част от вземането по процесното споразумение е включено в списъка на приетите вземания, като срещу него не са постъпили възражения от кредиторите. Пети и шести въпрос по т.11 от изложението относно процесуалното качество на синдика в производството по делото също нямат характер на обуславящи за извода за недопустимост на предявените искове. И седми и осми въпрос по т.11 от изложението не са от значение за изхода на производството, защото в случая макар и останалите кредитори на несъстоятелността да не са обвързани от субективните предели на стабилитета на заповеди за изпълнение или от силата на пресъдено нещо на съдебни решения, влезли в сила преди откриването на производство по несъстоятелност на длъжника / в този смисъл решение №25 от 21.02.2024г. по т.д.№2314/2022г. на ВКС, ТК, I т. о. / по делото е установено, че непогасената част от вземането по двете заповеди за изпълнение е включена в списъка на приетите вземания и срещу нея не са подадени възражения от останалите кредитори. От друга страна обстоятелството, че останалите кредитори не са обвързани от стабилитета на неоспорените заповеди за изпълнение, не означава, че и за длъжника в несъстоятелност, макар и чрез представляващия го синдик, се поражда възможността да иска пререшаване на спорове, по които с влезли в сила решения или стабилизирани заповеди за изпълнение преди откриване на производството по несъстоятелност са установени вземания на негови кредитори. По поставените въпроси е формирана и практика на ВКС с решение №6 от 21.01.2016г. по т. д. №1562/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. В същото се приема, че откриването на производство по несъстоятелност не би могло да създаде нова привилегия, нова процесуалноправна възможност на длъжника в несъстоятелност срещу който е издадена влязла в сила, с формирано изпълнително действие заповед за изпълнение, да оспорва вземането по нея на основание на факти, съществували към момента, към който той е могъл и е следвало да проведе защитата си срещу този съдебен акт. Така, както при липса на производство по чл.625 сл. от ТЗ, страната не би могла чрез установителен иск по реда на чл.124, ал.1 от ГПК да се брани срещу влязлата в сила заповед, и производството по такъв иск би бил недопустимо, на същото основание и длъжникът в несъстоятелност не би могъл да оспорва вземане, установено със влязлата в сила по реда на чл.416 от ГПК заповед, на преклудираните с изтичането на срока по чл.414 от ГПК твърдения и производството по специалния установителен иск в производството по несъстоятелност - чл.694 ТЗ, предявен от длъжника е недопустимо. Трети, четвърти, девети и десети въпрос по т.11 от изложението касаят възможността за оспорване на вземанията, включени в списъка на приетите вземания, срещу които не са постъпили възражения. По отношение на тези въпроси е формирана постоянна практика на ВКС с решение №91 от 15.07.2009г. по т. д. №19/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №149 от 8.12.2009г. по т. д. № 341/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. и други. В тях се приема, че лицата по чл.690 от ТЗ разполагат с възможността да предявят положителен или отрицателен установителен иск по реда на чл. 694, ал.1 от ТЗ, в случай че са направили валидни възражения по реда на чл.690, ал.1 от ТЗ. Ако не е упражнено правото на възражение по реда на чл.690, ал.1 от ТЗ, ще се преклудира възможността вземането на кредитора да бъде оспорено, то се превръща в безспорно вземане за участниците в производството по несъстоятелност. Въззивното определение е в съответствие с посочената практика, което изключва допълнителните основания за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, на които се позовава частният касационен жалбоподател. Въпросите по т.12 и по т.13 от изложението не отговарят на общия критерий за достъп до касация, доколкото не са обсъждани от въззивния съд. Наред с това следва да се отбележи, че първи, трети, четвърти, пети и седми от въпросите по т.13 от изложението касаят хипотеза на две противоречащи си заповеди за изпълнение, каквито констатации не са направени от въззивния съд. По изложените съображения не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд