Определение № 2209 от 21.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 2435/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Застрахователно акционерно дружество „Асет Иншурънс““ АД, [населено място] и Д. Р. А. срещу решение № 232 от 16.07.2025 г. по в. т. д. № 281/2025 г. на Пловдивски апелативен съд, 3 граждански състав, постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“ АД. Касационният жалбоподател „Застрахователно акционерно дружество „Асет Иншурънс““ АД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 444 от 18.12.2024 г. по т. д. № 177/2023 г. на Старозагорски окръжен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Д. Р. А. сумата от 105 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка й Е. Д. А. при ПТП на 29.11.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.12.2022 г. до окончателното й изплащане. Поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба се сочи, че по делото не е доказано наличието на елементите от фактическия състав на деликта, осъществен от водача на л. а. „Ауди“ К. Н. К., чиято гражданска отговорност е застрахована при касатора. Аргументира се наличие на противоречие в мотивите на въззивното решение, тъй като съдът е приел, че конкретният механизъм на ПТП не може да бъде установен, като същевременно е посочил, че причина за ПТП е поведението на застрахования водач, изразяващо се в управление на МПС с превишена скорост и предприемане на неуместна маневра – насочване на автомобила наляво. Касаторът излага доводи, че съдът не е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства относно механизма на ПТП, а е основал решението си на свидетелски показания, дадени от заинтересован свидетел /Г. И./ и на некатегоричното и противоречиво заключение на повторната КСМАТЕ. Сочи, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като е отхвърлил искането му за допускане на повторна КСМАТЕ, но в разширен състав, която да отговори на първоначално поставените въпроси. Касаторът излага оплаквания, че въззивният съд е отказал да обсъжда експертните изводи, че причина за ПТП са и субективните действия на неправоспособния водач на л. а. „Сеат“ С. Р. А., чиято гражданска отговорност е застрахована при третото лице помагач. Навежда доводи, че поведението на А., което е в отклонение от правилото на чл. 25, ал. 1 ЗДвП, е единствената причина за настъпване на процесното ПТП, като в този смисъл е заключението на вещото лице инж. И. по първоначалната КСМАТЕ. Касаторът счита, че съдът е следвало да изясни механизма на ПТП и да се произнесе относно приноса на всеки от водачите за настъпването на произшествието. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В основно и допълнително изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, депозирани в срока за касационно обжалване, поставя следните въпроси: „1. Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да осигури на страните възможност да установят фактите, които са от значение за правилното решаване на делото?; 3. Може ли въззивният съд да пристъпи към решаване на делото, без да е изяснил спора от фактическа страна, респективно без да е обсъдил всички възражения на страните?; 4. Следва ли въззивният съд да посочи изрично в решението си защо приема някое от доказателствата за недостоверно?; 5. Следва ли въззивният съд да извърши преценка на всички правнорелевантни факти за спорното право, да обсъди и посочи в мотивите си и да се обоснове защо намира едни факти и обстоятелства за установени, а други за неосъществили се, и въз основа на кои точно доказателства е достигнал до този свой извод?“ Твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулираните въпроси, които са от значение за изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва: по въпроса по т. 1 – в противоречие с решение № 388 от 17.01.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., ППВС № 1/1953 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, V г. о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 107 от 27.07.2015 г. по т. д. № 4680/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 248 от 16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 57 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 7493/2013 г. на ВКС, II г. о.; по въпроса по т. 2 – в противоречие с решение № 388 от 17.01.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 248 от 16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г. на ВКС, III г. о.; по въпроса по т. 3 – в противоречие с решение № 388 от 17.01.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., ППВС № 1/1953 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; по въпроса по т. 4 – в противоречие с решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, V г. о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 107 от 27.07.2015 г. по т. д. № 4680/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 248 от 16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 57 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 7493/2013 г. на ВКС, II г. о.; по въпроса по т. 5 – в противоречие с решение № 388 от 17.01.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., ППВС № 1/1953 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, V г. о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 107 от 27.07.2015 г. по т. д. № 4680/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 248 от 16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 57 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 7493/2013 г. на ВКС, II г. о. Твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответникът по касация Д. Р. А. е депозирала отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Третото лице помагач „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД не е депозирало отговор на касационната жалба. Касационната жалба на Д. Р. А. е насочена срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения от А. иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка й Е. Д. А. при ПТП на 29.11.2022 г. за разликата над 105 000 лв. до 150 000 лв. Касационната жалбоподателка поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че въззивният съд неправилно е уважил защитното възражение на ответника за съпричиняване, тъй като в случая не е изпълнено изискването за пълното му доказване. Касационната жалбоподателка оспорва извода на съда, че ако пострадалата е била с поставен предпазен колан е било възможно да бъдат избегнати или ограничени травматичните й увреждания. Доколкото, според жалбоподателката, по делото било установено, че починалата Е. Д. А. е пътувала на средната лява седалка се мотивира становище, че смъртоносните й увреждания биха настъпили и с поставен предпазен колан. В жалбата се излага, че изводите на съда относно приноса на пострадалата за увреждането са основани на предположения, като съдът не е подложил на анализ механизма на настъпване на ПТП и събраните във връзка с установяването му доказателства. Релевират се доводи, че степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата - 30 % е определена неправилно, тъй като не са отчетени множеството тежки нарушения на ЗДвП от страна на виновния за ПТП водач К. К.. Касационната жалбоподателка моли атакуваното решение на въззивния съд да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси: „1. Длъжен ли е съдът да обсъди в пълнота и при съвкупна и логическа последователност наличните по делото доказателства и неизпълнението на това задължение представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?; 2. Може ли възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради непоставен обезопасителен колан от пострадалото лице, което е пътувало на задната седалка в автомобил, да се приеме за доказано, ако страната, която е направила това възражение по делото, не е ангажирала доказателства, че коланите са работещи?; 3. При какви процесуалноправни и материалноправни предпоставки може да бъде отчетено допринасяне по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и как се определя степента му?; 4. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване, т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест?; 5. Какви са предпоставките за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка с изследване и оценка на поведението на всеки един от участниците в движение по пътищата при настъпило ПТП и определянето на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД обуславя ли се от анализ (по отделно и в неговата съвкупност) на събрания по делото доказателствен материал за релевантния обективен принос или от преценка на избрани доказателства?; 6. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?; 7. Всяко нарушение на правилата за движение ли има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?“. Касационната жалбоподателка твърди, че по формулираните въпроси, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV г. о., определение № 1006 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 619/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 11 от 21.04.1994 г. по адм. д. № 4900/1993 г. на ВКС, III г. о., решение № 87 от 04.09.1958 г. по гр. д. № 55/1958 г. на ОСГК на ВС; по въпроса по т. 2 – на решение № 19 от 08.02.2017 г. по т. д. № 50177/2016 г. на ВКС, IV г. о.; по въпроса по т. 3 – на определение № 968 от 25.03.2025 г. по т. д. № 2445/2024 г. на ВКС, I т. о. и на постановеното по същото дело решение № 259 от 28.08.2025 г. и на решение № 147 от 05.12.2017 г. по т. д. № 60341/2016 г. на ВКС, I г. о.; по въпросите по т. 4 – на решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о.; по въпроса по т. 5- на решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о. и определение № 1656 от 04.04.2024 г. по гр. д. № 3837/2023 г. на ВКС, III г. о.; по въпроса по т. 6 – на решение № 147 от 05.12.2017 г. по т. д. № 60341/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т. о.; по въпроса по т. 7 – на решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о. В изложението на основанията за достъп до касация се твърди, че поставените въпроси във връзка с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД са разрешени в противоречие и със следните актове на ВКС – решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 6 от 03.02.2017 г. по гр. д. № 53091/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 154 от 31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 97 от 10.02.1968 г. по н. д. № 1359/1967 г. на ВС, III н. о., решение № 322 от 28.11.1973 г. по н. д. № 234/1973 г. на ВС, III н. о., решение № 407 от 09.12.1987 г. по н. д. № 365/1987 г. на ВС, III н. о., решение № 260 от 05.05.1983 г. по н. д. № 216/1983 г. на ВС, III н. о. на ВС. Касационната жалбоподателка твърди, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касация „Застрахователно акционерно дружество „Асет Иншурънс““ АД е депозирал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Третото лице помагач на страната на ответника „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД в подаден отговор на касационната жалба изразява становище за отсъствието на въведените основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, прие следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. За да се произнесе по определения като спорен въпрос относно наличието на виновно и противоправно поведение на участвалия в процесното ПТП водач К. К., въззивният съд е обсъдил заключенията на първоначалната и повторната КСМАТЕ. Установил е, че между двете липсва противоречие относно това, че на 29.11.2022 г., около 11, 25 ч., в светлата част на денонощието, на Републикански път 1-5 в зоната между селата Средец и Тракия, в условия на влажно време по дребнозърнест и износен асфалт, в посока от [населено място] към [населено място], се е движил л. а. „Ауди“, управляван от К. К. (с пътници К. и Д. И.), а пред него се е движил л. а. „Сеат“, управляван от С. Р. А. (със седем места с пътници Г. И., заемал предна дясна седалка; на средната седалка: Каде А., Е. А. и М. А.; на задна седалка – А. А. и Е. И.); на километър 253 00 водачът на л.а. „Сеат“ е спрял на крайпътна отбивка, вдясно на платното за движение, предприел е маневрата завиване в обратна посока, след което е настъпил кос удар между двата автомобила. За да формира своите изводи относно скоростта на движение на участвалите в ПТП превозни средства, въззивният съд е съобразил направените от вещите лица по двете експертизи различни изводи, и е възприел заключението по повторната експертиза, че скоростта на л. а. „Ауди“ към момента на удара и преди настъпване на ПТП е била 106,56 км/ч, при разрешена такава 90 км/ч и при спирачен път от 112,97 м., а скоростта на л.а. „Сеат“ към момента на удара е била 15,30 км./ч. и при опасна зона за спиране от около 7,45 м. Кредитирането на заключението в посочената част е подкрепено с гласните доказателства на свидетеля К. К., според които той се е движил със скорост 90-100 км/ч към момента на настъпване на произшествието. Въззивният съд е приел, че техническа причина за настъпване на ПТП, освен поведението на водача на л.а. „Сеат“, който е предприел маневра за завиване в обратна посока, е и поведението на водача на л. а. „Ауди“, който е нарушил чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП и движейки се с по-висока от допустимата скорост не е предприел аварийно спиране и не е запазил разположението на автомобила в дясната част на своята лента за движение. Посоченият извод съдът е основал на експертното заключение по повторната КСМАТЕ и на анализираните в него пътни ситуации, както и на дадените от вещото лице по първоначалната комплексна експертиза инж. И. обяснения. Счел е, че твърденията за наличие на товар в л. а. „Ауди“ са недоказани. По изложените съображения въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на ответния застраховател за причинените на ищцата неимуществени вреди от смъртта на майка й Е. А., вследствие реализираното на 29.11.2022 г. ПТП, което е настъпило в резултат и на противоправно поведение на водача на застрахования при ответника л. а. „Ауди“. Във въззивния акт е изтъкнато, че доколко ПТП се дължи и на поведение на водача С. А., чиято гражданска отговорност е застрахована при третото лице помагач, е въпрос на преценка във вътрешните отношения на двамата застрахователи по аргумент от чл. 499, ал. 7 КЗ, но не и спрямо пострадалата. Посочено е, че на горните изводи не се отразява, че съобразно удостовереното от ОП Стара Загора водачът на л. а. „Сеат“ С. А. е неправоспособен. Като се е позовал на чл. 53 ЗЗД, решаващият състав на въззивния съд е изтъкнал, че застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ отговаря спрямо увредения в обема, в който отговаря застрахованият при него делинквент – за всички вреди. За да се произнесе по основателността на възражението за съпричиняване на увреждането от страна на пострадалата Е. А., тъй като към момента на настъпване на ПТП не е била с поставен обезопасителен колан, въззивният съд е съобразил естеството и тежестта на получените от нея травми, обстоятелството, че всяко едно от травматичните увреждания е с летален изход, механизма на получаване на нараняванията, движението на тялото на пострадалата по време на деформирането на купето от удара - наляво, нагоре и леко напред и напускането на купето от тялото на пострадалата през счупеното стъкло на задна лява врата. В атакуваното решение е подчертано, че между участващите в комплексните експертизи вещи лица липсва противоречие, че пострадалата е пътувала по средата на среден седалков ред и не е била с поставен колан. Заключението на съда за принос на пострадалата за увреждането е основано на кредитираното заключение на повторната КСМАТЕ експертиза, че в случай на поставен обезопасителен колан, с каквито автомобилът е бил оборудван, не биха се получили гръбначно-мозъчните травми на пострадалата, а гръдните биха били много по-малко и не смъртоносни. Апелативният съд е приел, че неизпълнението на задължението по чл. 137в ЗДвП от страна на пострадалата е в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат. Решаващият съд е съпоставил вредоносното поведение на водача на л. а. „Ауди“ и това на пострадалата Е. А. и е споделил извода на първоинстанционния съд за принос на пострадалата в размер на 30 %. Накрая, въззивният съд е намерил, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществените вреди на ищцата от смъртта на майка й при ПТП възлиза на 150 000 лв. При произнасяне по размера на обезщетението решаващият съд е взел предвид възрастта на починалата Е. А. към момента на инцидента - 58 години, обстоятелството, че в случая се касае до тежка загуба на родител, негативни последици за ищцата от смъртта на нейната майка, съществувалите между тях отношения преди произшествието, както и икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на ПТП /2022 г./. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Процесуалноправните въпроси по т. 1, 3, 4 и 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора „Застрахователно акционерно дружество „Асет Иншурънс““ АД и по т. 1 от изложението на касационната жалбоподателка Д. А. следват да бъдат разгледани заедно, Въпросите се отнасят до правомощията на въззивната инстанция и се свеждат до по-общия въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните?“. Касаторът „Застрахователно акционерно дружество „Асет Иншурънс““ АД поставя посочените въпроси в контекста на доводите си, че въззивният съд не е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства относно механизма на ПТП, като е намерил, че не следва да разглежда въпроса относно поведението на водача на л. а. „Сеат“ С. Р. А. и какъв е неговият принос за ПТП. Касационната жалбоподателка Д. А. въвежда процесуалния си въпрос във връзка с доводите си, че въззивният акт не обективира преценка на всички събрани по делото доказателства от значение за произнасяне по защитното възражение на ответника за принос на пострадалата за увреждането. Обобщеният процесуален въпрос има обуславящ правната воля на съда характер, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По него е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и са постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които са и цитираните от касаторите. Като съобрази мотивите на въззивния съд, настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по жалбите на касаторите за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по обобщения процесуален въпрос. Касационното обжалване на въззивния акт в атакуваната от Д. А. част следва да бъде допуснато и по въпросите по т. 3 – т. 7 от изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които са свързани и могат да бъдат обобщени и уточнени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по следния начин: „Кои са предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди и по какъв начин се определя конкретната степен на приноса на увредения?“. Този въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По него е формирана практика, обективирана в ППВС № 17/1963 г. и цитираните от касационната жалбоподателка решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В нея се приема, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. При извода, че поведението на пострадалия е в причинна връзка с настъпването на злополуката и основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на пострадалия с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. Поради изложеното въззивното решение в обжалваната от Д. А. част, с която е потвърден първоинстанционният акт за отхвърляне на предявения от нея иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 105 000 лв. до 150 000 лв., следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивното решение с практиката на ВС и ВКС по обобщения правен въпрос. По въпросите по т. 2 от изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторите настоящият състав ще се произнесе с решението си по чл. 290 ГПК, тъй като те са свързани с правилността на въззивното решение. С оглед допускането на касационното обжалване на въззивното решение поради наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въведеното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивния акт не следва да се обсъжда. В обобщение, касационното обжалване на въззивно решение № 232 от 16.07.2025 г. по в. т. д. № 281/2025 г. на Пловдивски апелативен съд, 3 граждански състав следва да бъде допуснато по касационните жалби на „Застрахователно акционерно дружество „Асет Иншурънс““ АД и Д. Р. А. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните?; 2. Кои са предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди и по какъв начин се определя конкретната степен на приноса на увредения? Касаторът „Застрахователно акционерно дружество „Асет Иншурънс““ АД дължи заплащане на държавна такса на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 1073, 71 евро. Касационната жалбоподателка Д. А. е освободена от заплащането на държавна такса по реда на чл. 83 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение