Определение № 3 от 06.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3924/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 7619/07.10.2020 г. на Н. С. М., В. Г. Х. и М. Г. Х., чрез адв. П. К., срещу определение № 356/24.09.2020 г. на ВКС, III г.о., постановено по ч. гр.д. № 2207/2020 г., с което е оставена без разглеждане, заради цената на предявените искове, частната касационна жалба на страните срещу въззивно определение № 6228/ 22.04.2020 г. по възз.ч. гр.д. № 15278/2019 г. на Софийски градски съд. С последното градският съд е потвърдил решение № 163759/11.07.2019 г. на Софийския районен съд по гр.д. № 67603/2016 г., в частта му с характер на определение по чл.248 ГПК, с коeто е оставено без уважение искането на жалбоподателите за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Жалбоподателите поддържат, че обжалваното определение е незаконосъобразно и подлежи на отмяна. Твърдят също, че съставът на ВКС се е произнесъл в противоречие с приетото в ТР № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, че на касационно обжалване по реда на чл.274, ал.3, т. 2, предл. 1-во ГПК подлежи въззивното определение по частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд за изменение или допълване на решението в частта за разноските. Ответната страна - „Топлофикация София” ЕАД – не е изразила становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира частната жалба за процесуално допустима, но разгледана по същество за неоснователна, поради следното: За да остави без разглеждане частната касационна жалба срещу въззивното определение на градския съд, съставът на ВКС е приел, че предмет на първоинстанционното производство са предявените от касаторите – ищци субективно съединени искове по чл.439, вр. с чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че всеки от тях не дължи на „Топлофикация София” ЕАД цена за доставена топлинна енергия за сумата от по 1 418.80 лв. (общо за тримата ищци – сумата 5 587.43 лв.), поради което постановеното по делото въззивно решение, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК, не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на главните искове. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК, съдът е направил извод, че не подлежи на касационно обжалване и въззивното определение, с което се потвърждава отказ на първоинстанциоония съд по реда на чл. 248 ГПК да измени решението си в частта за разноските. Обжалваното определение е законосъобразно като резултат и следва да се потвърди, като се имат предвид и следните съображения: Производството по гр.д. № 67603/2016 г. по описа на Софийския районен съд е образувано по искова молба на Н. С. М., В. Г. Х. и М. Г. Х. срещу „Топлофикация София” ЕАД за признаване за установено в отношенията между страните, че поради изтекла давност, всеки един от ищците като наследник по закон на Г. В. Х., починал на 13.09.2014 г., не дължи на ответника – взискател по образуваното изпълнително дело по 1/3 от размера на формирания общ дълг на наследодателя - сумата 5 587.43 лв. главница, лихви и разноски по издадения изпълнителен лист от 05.10.2020 г. по ч.гр.д. №8867/2010 г. на СРС. Наследниците, които са приели наследството, не отговарят солидарно пред кредиторите на своя наследодател, а разделно - само до размера на своя наследствен дял, поради което са и материалноправно легитимирани да предявяват иск само до този размер. От това следва, че всеки един от наследниците е предявил с общата искова молба отделен иск с цена 1 862.48 лв. (както е посочено и в петитума – стр.6 от делото на СРС), основан на личното му наследствено правоотношение (макар и произтичащо от общия за всички ищци факт на смъртта на наследодателя), който иск е с цена под 5 000 лв. Съгласно чл. 248, ал. 3, изр. 2-ро ГПК, която разпоредба е специална спрямо общата на чл. 274, ал. 4 ГПК, определението, с което съответната истанция се произнася по същество по искането за изменение или допълнение на решението в частта за разноските, се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. Следователно, щом въззивното решение по предявените искове не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1, пр.1-во ГПК, предвид посочената цена, то не подлежи на касационно обжалване и определението, с което въззивният съд е потвърдил определението на първоинстанционния по искане за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските. Жалбоподателите превратно тълкуват приетото в ТР № 5 /2015 г. на ОСГТК на ВКС. С цитираното тълкувателно решение се дава отговор кои по предмет определения попадат в хипотезата на чл. 274, ал.3, т. 2 ГПК и така поначало подлежат на триинстанционен контрол за законосъобразност в отклонение от общия принцип, възприет в Гл. XXI-ва ГПК, че определенията подлежат на двуинстанционен контрол. С тълкувателен акт на ВКС и по тълкувателен път не могат да се дерогират (и в случая това не е така) ограниченията, въведени от законодателя с нормите на чл. 248, ал. 3 и чл. 274, ал. 4 ГПК относно това кои от подлежащите на триинстанционен контрол определения (вкл. онези, доближаващи се по характер до решенията, каквото е и определението, с което съдът се произнася по отговорността за разноски), не подлежат на касационна проверка, заради критерия цена на иска по основния материалноправен спор. Нормите на чл. 248, ал. 3 и чл. 274, ал. 4 ГПК са ясни и по тях създадената практика на ВКС е последователна и непротиворечива. Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на Трето гражданско отделение