Определение № 556 от 11.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1001/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД против постановено по реда на чл.247 ГПК решение № 14 от 11.01.2023г. по в.т.д. № 1182/2021г. на Апелативен съд – София, с което е отхвърлена молбата на банката за поправка на очевидна фактическа грешка, допусната в постановеното по реда на чл.258 ГПК решение № 636 от 13.10.2022г. по т.д. № 1182/2021г. на Апелативен съд – София. Касаторът посочва, че с постановеното по реда на чл.258 ГПК въззивно решение апелативният състав е потвърдил изцяло първоинстанционно решение, с което е прието за установено, че Ю. П. И. дължи на „Юробанк България" АД сумите съгласно решението. Към датата на постановяване на въззивното решение ответницата Ю. П. И. е починала, като пред Софийски апелативен съд, след отказ от наследство на синовете й, като ответник по делото е конституирана майка й Н. Г. П.. В тази връзка банката счита, че по делото не е съобразено в диапозитива на потвърдителното въззивно решение това обстоятелство, поради тя е депозирала молбата по чл.247 ГПК, алтернативно по чл.250 ГПК, за поправяне/допълване на диспозитива на акта, като в същия бъде включена изрично Н. Г. П.. Твърди се, че така постановеното решение по чл.247 ГПК е в противоречие с даденото от ВКС разрешение в хипотези на правоприемство при разглеждане на иск по чл.422 ГПК, обективирано в разяснителната част на т.10.б на Тълкувателно решение № 4/2013г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което, в диспозитива на съдебното решение по установителния иск съдът следва да отрази настъпилото правоприемство в страните по издадената заповед за изпълнение. Ответникът по жалбата и по делото, Н. Г. П., не изпраща писмен отговор, с който да изразят становището си по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С решение от 13.07.2021г. по търг. дело № 53/2020г. на Окръжен съд- Враца е признато за установено по отношение на "Юробанк България" АД, че Ю. П. И., действаща като ЕТ "Ю. - 2000 - Ю. П.“, и В. Д. И., дължат на ищцовото дружество посочените в него суми. Въз основа на депозирана от Ю. П., действаща като ЕТ „Ю.-2000 - Ю. П.“, и В. Д. въззивна жалба против постановеното първоинстанционно решение е образувано в.т.д. № 1182/2021г. пред Апелативен съд – София. С определение от 31.01.2022г. въззивният съд е заличил като страна по делото Ю. П. И., която участва в производството и в качеството си на ЕТ „Ю.-2000- Ю. П.“, поради настъпила смърт на 26.12.2021г., като е конституирал на нейно място наследниците Е. В. И. и П. В. И., доколкото наследникът й В. Д. И. участва в производството в лично качество. Предвид валидно вписани откази от наследството на Ю. П. И., с определение в закрито заседание на 10.06.2022г. Е. В. И. и П. В. И. са заличени като въззивници в производството, а като въззивник е конституиран наследникът от втори ред Н. Г. П.- майка на починалата. С постановеното по спора решение № 636 от 13.10.2022г. по търг. дело № 1182/2021г. на Апелативен съд- София е потвърдено първоинстанционното решение. С решение № 14 от 11.01.2023г. по в.т.д.№ 1182/2021г. Апелативен съд –София е отхвърлил молбата на „Юробанк България“ АД, за поправка на очевидна фактическа грешка, допусната в решение № 636 от 13.10.2022г., постановено по търг. дело № 1182/2021г. на Апелативен съд- София. За да отхвърли молбата по чл.247 ГПК, решаващият състав е намерил, че в постановеното по реда на чл. 422 ГПК решение не е налице сочената очевидна фактическа грешка, доколкото настъпилото в хода на въззивното производство правоприемство на страната на ответницата - въззивник е надлежно отразено в мотивите на същото. В мотивната си част се е позовал на правната теория и съдебната практика, която приема безпротиворечиво, че очевидна фактическа грешка е несъответствието между формираната воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението, т. е. налице е противоречие между приетото в мотивите и постановеното в диспозитива. Посочил е още, че с поправката на допусната очевидна фактическа грешка не може да се променя изводът, направен по съществото на правния спор. Грешката трябва да бъде фактическа, а не правна, дължаща се на незнание или неправилно прилагане на закона. Предвид, че в настоящия случай диспозитивът на решението е отразил волята на съда за пълно потвърждаване на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, е счел, че липсва възможност правоприемството да бъде отразено и в диспозитива на въззивното решение. Същевременно това по никакъв начин не променя неговата обвързваща сила по отношение на страните, надлежно конституирани в хода на въззивното производство. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е посочен следният правен въпрос, за който се поддържа, че е значим за изхода на делото, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда: „Съществува ли правна възможност за въззивният съд да отрази в диапозитива на въззивното решение настъпило пред него правоприемство на ответна страна, в хипотеза на пълно потвърждаване на първоинстанционно положително решение, постановено по иск с правно основание чл.422 ГПК?“. Касаторът се позоваване на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се поддържа, че въпросът е разрешен в несъответствие с т.10.б на Тълкувателно решение № 4/2013г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС Съгласно разяснителната част на т.10.б на Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, в диспозитива на съдебното решение по установителния иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, съдът следва да отрази настъпилото правоприемство (универсално или частно) в страните по издадената заповед за изпълнение. С решение на II т.о. на ВКС, постановено по т.д. № 1023/2021г., е прието, че при наличие на противоречие между посоченото в мотивите и в диспозитива на решението, при поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл.247 ГПК подлежи на промяна диспозитивът. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Поставеният правен въпрос е обусловил изхода на спора, поради което покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация. Налице е и соченият от касатора допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като атакуваният акт е постановен в противоречие със задължителната практика на ВКС относно съдържанието на диспозитива на решението при осъществено правоприемство по време на висящността на предявен иск по реда на чл.422 ГПК, както и с цитираната практика по чл.290 ГПК в хипотеза на несъответствие на диспозитива с мотивите на съда. С оглед горното, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос, конкретизиран от настоящия състав, съобразно правомощията му, очертани в Тълкувателно решение №1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС: „ Налице ли е очевидна фактическа грешка във въззивното решение, когато диспозитива му не отразява настъпило пред него универсално правоприемство на ответната страна, посочено в мотивите, в хипотеза на пълно потвърждаване на първоинстанционно положително решение, постановено по предявен установителен иск по реда на чл.422 ГПК?“. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 25 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд