Определение № 627 от 09.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 399/2010 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. М. М., подадена чрез процесуалния му представител-адв. М. срещу определение № 1471 от 3.05.2010 г. по ч.гр.д. № 788/2010 г. на Варненския окръжен съд, с което е обезсилено разпореждане № 4504 от 5.02.2010 г. по ч.гр.д. № 1598/2010 г. на Варненския районен съд за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, заповед за изпълнение № 882 от 5.02.2010 г. и издаденият изпълнителен лист. Ответницата по частната касационна жалба Д. Е. Б. не е подала писмен отговор. Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал. 1 ГПК и е допустима. При проверка допустимостта на касационно обжалване, Върховният касационен съд, ІІІ г.о. констатира следното: С разпореждане № 4505 от 5.02.2010 г. по ч.гр.д. № 1598/2010 г.В. районен съд е разпоредил да се издаде заповед за незабавно изпълнение в полза на заявителя С. М. М. и изпълнителен лист. С обжалваното определение В. окръжен съд е обезсилил разпореждането, издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, като е приел, че не съответстват на заявеното от настоящия жалбоподател искане. Обжалваното определение е от категорията на актовете по чл.274, ал.3, т.2 ГПК и допустимостта на касационното обжалване е обусловена от въведените от частния жалбоподател основания по чл.280, ал.1 ГПК. Допустимостта на касационното обжалване на атакуваното определение е обоснована с твърдението, че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, относно документа по чл.417 ГПК, въз основа на който заявителят може да иска незабавно изпълнение и за правомощията на съда във връзка с проверката на документа според чл.418, ал.2 ГПК. Поддържа се, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Сочи правния въпрос от значение за изхода на делото, а именно допустимо ли е в заповедното производство съдът, разглеждащ заявлението за издаване заповед за незабавно изпълнение служебно да възприеме искането, посочено в графата „допълнителна информация”. Подържа като основание за допускане до касация - чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. Така посоченият от частния жалбоподател - заявител в заповедното производство процесуалноправен въпрос, съпоставен с обстоятелствата по делото, фактически представлява въпрос за правомощията на съда във връзка с извършваната от него проверка на редовността на заявлението по чл.417 ГПК с предмет вземане за главница по договор за заем е от значение за предмета на спора, тъй като е обусловил изхода на делото и предвид обстоятелството, че обжалваното определение е постановено в производство, въведено с ГПК в сила от 1.03.2007 г., по което съдебната практика е недостатъчна, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК ще следва да се допусне касационно обжалване. Съгласно чл. 417, т. 3 ГПК издаването на заповед за изпълнение въз основа на документ може да се основава на нотариален акт, спогодба или друг договор с нотариална заверка на подписите относно съдържащите се в тях задължения за плащане на парични суми, какъвто в случая е и представеният със заявлението договор за заем от 10.03.2008 г. Съпоставено с посочената в т. 9 от заявлението сума в размер на 9 000 евро, главното вземане по договора съответства на заявеното от настоящия жалбоподател искане, което е обусловило извода на първоинстанционния съд, че това именно е паричното задължение, за което се иска издаване на заповед за незабавно изпълнение. Вярно е, че в т. 14 от заявлението, която е предназначена за предоставяне на допълнителна информация за някое от полетата преди нея, заявителят е вписал „присъждане на неустойка”, но липсата на размер и период, за който тя се начислява обуславя извода, че не вземането за неустойка, а именно главницата по договора за заем в посочения в заявлението размер е паричното задължение, за което се иска издаването на заповед по реда на чл.417 ГПК. Изложеното налага извода, че формалистичния подход на въззивния съд при преценката на редовността на заявлението е довело до неправилния му извод, че първоинстанционният съд недопустимо се е произнесъл по искане, с каквото не е бил сезиран, който не кореспондира както на отразеното в заявлението, така и на документа, с който настоящият жалбоподател е обосновал твърдението си за ликвидно и изискуемо притезание, предмет на заявлението. Предвид изложеното, съдът в настоящия състав намира, че обжалваното определение ще следва да се отмени и делото върне на въззивния съд за произнасяне по подадената частна жалба. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.