Определение № 4389 от 30.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2402/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. С определение № 2237 от 07.05.2025 г., постановено по гр.д. № 1910/2024 г. по описа на Върховен касационен съд, ІІ г.о., е оставена без разглеждане касационната жалба на Е. И. В. срещу решение № 359/ 12.12.2023 г. по в. гр. д. № 356/2023 г. на Окръжен съд - Добрич в частта, с която е потвърдено решение № 29/02.03.2023 г. по гр.д. № 628/2021 г. на Районен съд - Балчик, с което са отхвърлени предявените искове от Е. В. по реда на чл. 49 ЗЗД, а в условията на евентуалност по чл. 50 ЗЗД, против Община Балчик и Агенция „Пътна инфраструктура“ за заплащане на сумата от 4203. 52 лева, представляващи обезщетение за имуществени вреди, причинени от деликт, осъществен на 04.11.2018 г., при който ищецът е получил телесни увреждания и е прекратено производството по делото в тази му част. Със същото определение съставът на ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение в останалата обжалвана част – относно предявените искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Против определението на ВКС е постъпила частна жалба от Р. Т. В. и М. Е. В., правоприемници в хода на процеса на починалия първоначален ищец Е. И. В., и двете представлявани от адвокат В.. Обжалвано е определението от 07.05.2025г в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на първоначалния ищец против въззивното решение, с което е отхвърлен иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди. Жалбоподателите поддържат, че имуществените и неимуществените вреди са причинени от един и същ правопораждащ факт- деликт, при който В. е пострадал и е изкуствено разделянето на вредите, тъй като отговорността за деянието е единна. Молят определението на ВКС, ІІ г.о. да бъде отменено в обжалваната част. Ответниците по жалбата Община – Балчик и Агенция „Пътна инфраструктура“ не депозират отговор на постъпилата жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Частната жалба е постъпила в законоустановения срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, преграждащо развитието на делото, поради което е допустима, съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. С обжалваното определение съставът на ВКС е приел, че касационната жалба е недопустима, оставил е същата без разглеждане и е прекратил образуваното по нея пред ВКС производство. До този извод съдът е достигнал като е съобразил, че въззивното решение в частта, касаеща претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, е постановено по иск с цена 4203.52лева и на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежи на касационно обжалване. Определението е правилно. Действащият процесуален закон- чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК установява минимален праг на цена на иска от 5000 лева за граждански дела, каквото е процесното, който изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Разпоредбата е императивна и съгласно нея не подлежат на касационно обжалване решения на въззивния съд по граждански дела, с цена на иска под 5000 лева. С оглед данните по делото, в процесния случай, цената на иска по чл.49 от ЗЗД, евентуално по чл.50 от ЗЗД- за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е под този минимален праг, което обосновава и извода на съда за недопустимост на касационното обжалване. Неоснователни са изложените в частната жалба доводи за това, че разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не следва да намери приложение, поради това, че всички претендирани вреди от деликта – имуществени и неимуществени- имат общ правопораждащ факт и отговорността за тяхното обезщетяване е единна. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС при обективно съединяване на искове е меродавна цената на всеки иск поотделно, а не материалният интерес като сбор от отделните искови претенции. Това разрешение намира приложение и при сега действащия процесуален закон. Безпротиворечива е практиката на ВКС по въпроса за самостоятелния характер на иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди при непозволено увреждане, който се разглежда като отделен и предявен при условията на обективно съединяване на искове, наред с иска за заплащане на обезщетение за неимуществените вреди, като и двата иска следва да отговарят на изискванията за редовност, в това число и с посочена цена на иска, тъй като са оценяеми. Доколкото разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК определя праг на достъп до касация за всеки отделен иск съобразно неговата цена, следва да се приеме, че и в този случай за всеки от исковете за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди следва да се провери дали попадат сред тези, подлежащи на касационно обжалване. С оглед изложеното следва да се приеме, че правилно съставът на ВКС е проверил попада ли обжалваното решение сред тези, подлежащи на касационно обжалване и правилно е приложил критерия за недопустимост на касационно обжалване, съобразно цената на всеки отделен иск, съгласно чл. 69, ал. 1 от ГПК, като искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди има цена под 5000 лева, което обстоятелство не се оспорва. По изложените съображения и на основание чл. 278 във вр. с чл. 274, ал. 2 от ГПК, състав на ВКС, Първо гражданско отделение