Определение № 2141 от 15.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 401/2026 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ответника „ Hasiиskб vzбjemnб pojiљt’ovna “ a. s., Чехия, срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд. Ищцата В. Х. оспорва жалбата. Първоинстанционният съд е прекратил производството по делото поради липса на международна компетентност по предявения иск за обезщетение за вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие, виновно причинено от трето лице със застрахована при ответника гражданска отговорност. Извода за липса на международна компетентност е мотивирал със съображенията, че макар и съгласно чл. 13, параграф 2 вр. чл. 11, параграф 1, б. „б.“ и чл. 11, параграф 1. б. „б“ от Регламент (ЕС) №1215/2012 прекият иск на пострадалия може да бъде предявен срещу застрахователя и пред съда по местоживеене на пострадалия, в конкретния случай не се установява местоживеене на ищцата на територията на България към датата на настъпване на процесното произшествие. За да отмени обжалваното от ищцата определение, въззивният съд е приел, че съдържащото се в Закона за гражданската регистрация определение за настоящ адрес най-точно отговаря на понятието местоживеене по смисъла на регламента поради което и с оглед регистрирания на територията на България настоящ адрес на ищцата е налице международна компетентност на българския съд. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК – поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на СЕС (дело № С-222/23) по въпроса „Относно приложението на чл. 62, ал. 1 от Регламент (ЕС) №1215/2012, конкретно следва ли съдът да счита, че гражданин на държава членка, за когото има данни, че пребивава в друга държава членка, има местоживеене на адрес единствено поради наличие на регистрация на такъв в първата държава членка?“, както и в противоречие с практиката на ВКС по въпроса „Относно задължението на съда на основание чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди всички доказателства, оплаквания, доводи и възражения на страните, като даде отговор на доводите им?“. Формулираните въпроси удовлетворяват общото изискване за допускане на касационно обжалване, доколкото се явяват обусловили решаващия правен извод на въззивния съд, че регистрираният по реда на ЗГР настоящ адрес съвпада с местоживеенето по смисъла на Регламент (ЕС) №1215/2012. Налице са и специалните предпоставки по т. 2 и т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обосновани с тълкуването по т. 1 от посоченото от жалбоподателя решение по дело № С-222/23 на СЕС, според което чл. 62, параграф 1 от регламента не допуска национална правна уредба, съгласно която се счита, че гражданите на държава членка, пребиваващи в друга такава, имат местоживеене на адрес, който винаги е регистриран в първата, както и с последователната практика на ВКС, съгласно която при постановяване на решението или определението си въззивният съд е длъжен да обсъди всички допустими и релевантни за предмета на въззивното производство доказателства, факти и доводи на страните, като изложи съответни мотиви, доколкото решаващия си извод съдът е основал единствено върху представеното удостоверение за адресна регистрация, без да обсъди останалите доказателства по делото и основаните върху тях доводи в отговора на ответника срещу частната жалба. С оглед на това касационното обжалване следва да бъде допуснато. По същество и съобразно отговорите на релевантните въпроси определението е неправилно и следва да бъде отменено. Не са налице обаче условията за разглеждане на въпроса по същество, тъй като се налага събирането на допълнителни доказателства, поради което делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане съгласно чл. 278, ал. 4 вр. чл. 293, ал. 3 ГПК. И двете инстанции са преценявали местоживеенето на ищцата към момента на произшествието. С оглед обаче предмета на частния спор – за международна компетентност на българския съд, а не за приложимо материално право – релевантният момент е този на предявяване на иска. Подробни съображения в тази насока се съдържат в мотивите на определение от 03.09.2020 г. по дело № С-98/20 на СЕС, в частност параграфи 34-35, с което е прието, че „местоживеене на потребителя“ по смисъла на чл. 18, параграф 2 от регламента означава местоживеенето на потребителя към датата, на която искът е предявен в съда. Макар и с оглед конкретиката на преюдициалното запитване отговорът да е ограничен до хипотезата на искове на потребители по чл. 18 от регламента, изложените от СЕС съображения са изцяло относими и към хипотезата на искове по чл. 11. С оглед на това при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да събере (както чрез предоставяне на възможност на страните, така и служебно въз основа на правомощието си по чл. 278, ал. 2, изр. 2 ГПК) допълнителни доказателства за местоживеенето на ищцата към момента на предявяване на иска, вкл. чрез изискване на справки за декларирани доходи и данъци от дейност в България и свързаното с това качество на местно или чуждестранно лице съгласно чл. 4, ал. 1, 4 и 5 ЗДДФЛ, обществено и здравно осигуряване и други по преценка на съда и при произнасянето си по частната жалба обсъди всички събрани доказателства в съвкупност. С тези мотиви съдът