Определение № 2189 от 10.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2560/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Карловогаз“ ООД срещу решение №321/06.08.2024г. по в.т.д.№257/2024г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е отменено решение №363/28.09.2023г. по т.д. №320/2022г. по описа на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Булгаргаз“ ЕАД, против „Карловогаз“ ООД, иск за сумата над 32 992,01лв. до 48 046,84 лв., дължим остатък от главница по договор за доставка на природен газ, сключен между страните на 31.12.2021г., вместо което „Карловогаз“ ООД е осъдено да заплати на „Булгаргаз“ ЕАД, допълнително сумата от 15 054,83 лв., дължим остатък от главница по договор за доставка на природен газ, сключен между страните на 31.12.2021г., ведно със законната лихва, считано от 30.05.2022г., до окончателното изплащане, както и в частта, с която е потвърдено решение №363/28.09.2023г. по търг.д. №320/2022г. на Пловдивски окръжен съд в останалата обжалвана част, с която „Карловогаз“ ООД е осъдено да заплати на „Булгаргаз“ ЕАД, сумата от 32 992,01 лв. - дължим остатък от главница по договор за доставка на природен газ, сключен между страните на 31.12.2021г., ведно със законната лихва за забава от подаване на исковата молба - 30.05.2022г., до окончателното заплащане, както и сумата от 404,64лв. - договорна неустойка за периода от 15.03.2022г. до 27.05.2022г., както и в частта за разноските. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател прави оплаквания, че въззивният съд в противоречие със задължителните указания в ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по т. дело №1/2020г. на ОСГТК на ВКС, е отказал да разгледа направеното в първоинстанционното производство инцидентно възражение за нищожност на клаузата за неустойка по чл.7 т.4 от процесния договор поради противоречие с добрите нрави с оглед възникналата война в Украйна и многократното увеличение на цената на природния газ. Счита, че дори възражението му да е било преклудирано, Пловдивски апелативен съд е бил длъжен да се произнесе по него, доколкото клаузата за неустойка е била обективирана в самия договор. Оспорва като неправилен извода на съда, че позоваването на нищожността на клаузата на чл.7.4 от договора е неотносимо към спора, тъй като претендираните от ищеца неустойки са по чл.12.12, а не по чл.7.4 от договора. Касаторът изтъква, че във всяка фактура за неустойка, представена от ищеца по делото, изрично е посочен като основание чл.7.4 от договора. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставя като обуславящ изхода на спора въпроса: 1/ В случай, че нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор – клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, длъжен ли е съдът да установи нищожността служебно?; Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по поставения материалноправен въпрос в противоречие със задължителните разяснения в ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по т. дело №1/2020г. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение №229 от 21.01.2013г. по т.д.№1050/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №247 от 11.01.2011г. по т.д.№115/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №89 от 02.10.2019г. по т.д.№1214/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №43 от 26.05.2016г. по т.д.№3027/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №50063 от 23.10.2023г. по т.д.№484/2022г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Ответникът по касационната жалба „Булгаргаз” ЕАД поддържа, че не са налице посочените в жалбата основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Пловдивски апелативен съд решение, както и че решението е законосъобразно и правилно. Подробни съображения излага в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че между страните са възникнали валидно облигационни отношения, произтичащи от договор №520-224 за доставка на природен газ на изходен продукт на газопреносната мрежа по регулирана цена от 31.12.2021г., по силата на който „Булгаргаз“ ЕАД, в качеството на обществен доставчик на природен газ, доставя на „Карловогаз“ ООД, в качеството на клиент, природен газ – при условия, включително и цени и начин на изпълнение, подробно регламентирани в договора. Също е счел за безспорен факта на непълно изпълнение към момента на предявяване на исковата молба на задълженията на клиента за заплащане на цени по този договор за м.февруари и м. март 2022г. Отчел е наличието на извършени от ответника / клиент плащания след датата на предявяване на исковата молба, като е посочил, че съгласно заключенията на допуснатите при първоинстанционното разглеждане на делото основна и допълнителна съдебно - счетоводни експертизи, тези плащания са в размер на 704 200 лв., по отношение на който факт няма пренесен пред въззивната инстанция спор. Като спорен между страните е изведен въпросът относно реда, по който следва да се извърши погасяването на главното задължение за цена на доставките и акцесорното задължение за неустойка по всяка от процесните фактури с извършените в хода на процеса плащания. Съставът на ПАС е определил извода на окръжния съд относно реда за погасяване на акцесорните и главните задължения по договора за неправилен и разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика – т.1 от Тълкувателно решение №3/27.03.2019г. на ВКС по тълк. д. №3/2017г., ОСГТК. Изложил е съображения, че между страните е налице уговорка относно реда за погасяване на задълженията – а именно чл.12.12 от договора, съгласно който, когато в платежното нареждане не е посочено кое задължение се погасява, с получения превод се погасяват най – напред разноските, след това неустойките и най-накрая главниците. Поради това е счел за неприложим приложения от първостепенния съд ред по чл.76 ал.1, пр.1-во от ЗЗД. Констатирал е, че при предвидения в чл.12.12 от договора ред на погасяване задълженията по фактура №[ЕГН]/07.03.2022г., фактура №[ЕГН]/09.03.2022г. и УДП №[ЕГН]/09.03.2022г. са изцяло погасени, както главница, така и неустойка, при което е налице неплатен остатък по фактура №[ЕГН]/07.04.2022г. – главница в размер на 15 675,11 лв. /като неустойката в размер на 1 532,54 лв. е погасена/. Установил е също, че е неплатена изцяло главницата по дебитно известие №[ЕГН]/07.04.2022г. в размер на 30 259,30 лв., както и дължимата неустойка върху това задължение в размер на 378,24 лв. и главницата, дължима по УДП №[ЕГН]/07.04.2022г. на стойност 2 112,43 лв., както и дължимата неустойка по това задължение в размер на 26,40 лв. Относно поддържаното във въззивната жалба възражение за нищожност на клаузата за неустойка по чл.7, т.4 от договора, поради противоречие с добрите нрави с оглед възникналата война в Украйна и многократното увеличение на цената на природния газ, съдът е посочил, че същото е заявено едва в съдебно заседание на 05.04.2023г., поради което е преклудирано. Позовавайки се на указанията в ТР №1/27.04.2022г. по тълк.д. №1/2020г. на ВКС, ОСГТК, е изтъкнал, че в случая релевираният порок - нищожност поради нарушение на добрите нрави, не е такъв, произтичащ пряко от съдържанието и формата на договора и при ограниченията на диспозитивното начало съдът не дължи служебно произнасяне. Наред с това е изложил аргументи, че позоваването на нищожност на клаузата на чл.7.4 от договора е неотносимо към очертания спор и дори и при положителен извод за основателност това възражение за нищожност, това не би се отразило на крайния изход по спора, тъй като според обстоятелствата, изложени в исковата молба и заявеното в нея искане, се претендира неустойка не на основание чл.7.4 от договора, а неустойка за забава на плащането, регламентирана в чл.12.14. от договора. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касационния жалбоподател въпрос не се явява обуславящ за изхода на спора, тъй като не съответства на данните по делото и мотивите на въззивния съд. В настоящата хипотеза въззивният съд е взел предвид, че доводите на касатора за нищожност на клаузата за неустойка не са свързани със самото съдържание на клаузата и нейното уговаряне извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а с факти от действителността – войната в Украйна и последвалото я многократно увеличение на цената на природния газ, които не са били заявени своевременно от страната, позоваваща се на тях. Позовавайки се на разясненията в ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по т. д. №1/2020г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че в тази хипотеза релевираният порок не е такъв, произтичащ пряко от съдържанието и формата на договора и при ограниченията на диспозитивното начало съдът не дължи служебно произнасяне по валидността на клаузата за неустойка. По отношение на поставения въпрос не е налице и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В посочените от касатора решение №229 от 21.01.2013г., както и в цитираното в него решение №247/11.01.2011 г. по т. д. №115/2010г. на ВКС, ІІ т. о., е прието, че засиленото служебно начало при съблюдаване на добрите нрави и на императивните правни норми, които имат значение за спорните граждански и търговски правоотношения, изключва приложението на преклузията по чл.367, ал.1 във вр. с чл.370 от ГПК спрямо възражението на ответника по иск с правно основание чл.92 от ЗЗД за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави /и закона/. В цитираните решения, постановени преди приемането на ТР №1/2020, не е разграничено дали се касае за противоречие с добрите нрави, установимо от съдържанието на договора или за поведение на страните извън сключването на договора, което не може да бъде преценено от съда без да има въведени фактически твърдения от страните. Такова разграничение е проведено изрично в мотивите на ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по т. д. №1/2020г. на ОСГТК на ВКС, като е посочено, че независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Когато нищожността произтича от формата или съдържанието на договора, съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този случай правото на страната да се позове на нея не е обвързано със срок. Отчитайки, че в разглежданата от него хипотеза се налага обсъждане на факти, които не могат да се установят от съдържанието на самата сделка въззивният съд се е съобразил с указанията, дадени в ТР №1/2020 г. на ОСТК на ВКС. Не е налице и противоречие на въззивното решение с цитираните от касатора решение №89 от 02.10.2019г. по т.д.№1214/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №43 от 26.05.2016г. по т.д.№3027/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №50063 от 23.10.2023г. по т.д.№484/2022г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., относно визираното в тях задължение на въззивния съд да следи служебно за нищожността на клаузата за неустойка. Въззивният съд не е отрекъл задължението да следи служебно за спазването на добрите нрави при присъждане на неустойка, а е взел предвид, че в случая доводите на ответника за нарушение на добрите нрави не са свързани със съдържанието на договора, а с външни за него факти. Следва да се отбележи и че доводите на касатора не са съобразени с разясненията в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСТК на ВКС, че преценката относно валидността на неустоечната клауза се извършва към момента на сключване на договора. В случая той се позовава на събития, настъпили в срока на изпълнение на договора, но след неговото сключване, които в изрично предвидените от закона хипотези могат да съставляват основания за освобождаване от поети с договора задължения или от отговорност за неизпълнението им, но не и да опорочат валидността на включените в договора клаузи. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение. На ответника по касация не следва да се присъждат разноски доколкото не е направено такова искане. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд