Определение № 825 от 27.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2229/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Я. П. срещу решение № 12 от 10.02.2020 г., постановено по гр. д. № 524 по описа за 2019 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 147 от 24.07.2019 г. по гр.д. № 104/2019 г. по описа на Разградския окръжен съд за отхвърляне на предявения от Р. Я. П. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал.1, т. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат от незаконно лишаване от свобода за период от 7 години в размер 5 000 000 лева, ведно със законната лихва. Касаторът твърди, че решението е неправилно и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения - основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Смята, че съдилищата не са му предоставили правна помощ, а публичното заседание на 22.01.2020 г. е било проведено в негово отсъствие и без негов представител в нарушение на чл.8 - чл. 10 ГПК. Въззивният съд не е допуснал писмени и гласни доказателства, които са от съществено значение за основателността на иска. Освен това неправилно съдът е заключил, че прокурорска преписка № 879/2010 г. съдържа 222 страници, тъй като той е заплатил такса за преписи на 240 страници, което е довело до игнориране на 18 страници от тази преписка. Моли настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Като основание за допускане на касационното обжалване, касаторът възпроизвежда разпоредбата на т.3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, без обаче да формулира конкретен правен въпрос. В изложението си повтаря оплакванията в касационната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения. Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: Касаторът е предявил срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал.1, т. 1 ЗОДОВ във връзка с чл. 5, §1 ЕКЗПЧОС за присъждане на сумата от 5 000 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконно лишаване от свобода за период от 7 години, считано от 01.06.2012 г. Твърдението на ищеца в исковата молба е, че в периода от 01.06.2006 г. до 01.06.2012 г. е изтърпял наказание „лишаване от свобода“ по присъда, постановена по НОХД № 203/2002 г. на Разградския районен съд, влязла в сила на 14.01.2008 г. По негова жалба до прокуратурата и предложение на окръжния прокурор на гр. Разград до ВКС НОХД № 439/2006 г. е върнато за ново разследване а присъдата е отменена. На 3.11.2010 г. е образувана прокурорска преписка № 879/2010 г. по описа на Разградската окръжна прокуратура, която е засекретена и информация не му е предоставена. Ето защо ищецът счита, че от 1.06.2012. г. до завеждане на исковата молба вече седем години е лишен от свобода без присъда и без обвинение. В отговора на исковата молба Прокуратурата на Република България е заявила, че предявеният иск е неоснователен. Посочила е, че ищецът изтърпява наказание „доживотен затвор“ въз основа на влязла в сила присъда по НОХД №439/2006 г. Разградският окръжен съд е отхвърлил предявения иск, понеже е приел, че ищецът не е лишен от свобода без основание, а спрямо него е приведено в изпълнение наказание „доживотен затвор“, наложено с присъда № 5 от 22.02.2007 г. по НОХД 439/2006 г. на Разградския окръжен съд, потвърдено с решение № 828 от 14.01.2008 г. по н.д. 597/2007 г. на ВКС. Липсват доказателства за възобновяване на наказателното производство по НОХД 439/2006 г. на Разградския окръжен съд, тъй като по подадените от ищеца молби за възобновяване са постановявани откази, потвърдени по реда на инстанционния контрол. Приел е за неоснователно оплакването, че липсват материали от прокурорската преписка, тъй като тя съдържа последователно всички 222 листа, които са посочени в поставения при изпращането и на съда печат. Варненският апелативен съд е споделил изводите на Разградския окръжен съд, поради което е потвърдил първоинстанционното решение. Позовал се е на липсата на доказателства за твърденията на ищеца, че е незаконно задържан и изтърпява наказание „лишаване от свобода“ по отменена присъда. Приел е за установено по делото, че от 01.06.2012 г. по отношение на ищеца е приведено в изпълнение наказание „доживотен затвор“ по присъда № 5/22.02.2007 г. по НОХД № 439/2006 г. на Разградския окръжен съд, влязла в сила на 14.01.2008 г. съгласно решение № 828 от 14.01.2008 г. по н.д. № 597/2007 г. на ВКС, за която няма доказателства да е отменяна или наказателното производство да е възобновявано. Въз основа на тези обстоятелства е достигнал до извода, че не е налице предпоставката по чл. 2, ал.1, т. 1 ЗОДОВ за основателност на иска за обезщетение за неимуществени вреди, тъй като липсва нарушение по чл. 5, §1, б. „а“ ЕКЗПЧОС при лишаването от свобода на ищеца. Във връзка с мотивите на обжалваното решение касаторът не е формулирал въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и разрешението на този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото. Съобразно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ВКС касационният съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Ето защо липсата на такъв въпрос е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че въззивният съд не е допуснал твърдените от касатора процесуални нарушения. В публичното съдебно заседание на 27 ноември 2019 г. пред Варненския апелативен съд касаторът е заявил, че не желае да му бъде предоставена правна помощ и иска сам да ангажира адвокат. В следващото съдебно заседание обаче той не се е явил лично по негово желание и не е изпратил свой пълномощник. Следователно касаторът сам се е отказал от предоставяне на правна помощ и от възможността да бъде лично изслушан пред въззивния съд. Доказателствата, които съдилищата са отказали да допуснат, са били напълно неотносими към спора, а прокурорската преписка, на която се е позовал в исковата молба, е била приета по делото в цялост, без липсващи от нея документи, видно от поставения печат, записания в него брой на страниците и тяхната ненарушена последователност. От съдържащите се в тази преписка постановления на стр.37, 34 и 14 се установява, че Окръжният прокурор на Окръжна прокуратура-Разград е отказал да възобнови наказателното производство на някое от основанията, посочени в чл.422, ал.1, т.1-3 от НПК и отказът му е бил потвърден от Варненската апелативна прокуратура и от Върховна касационна прокуратура. Следователно възобновяване на наказателното производство въобще не е било извършено и изобщо не е могло да се достигне до отмяна на присъдата му, както невярно се твърди в исковата молба. Затова лишаването му от свобода не е произволно, а в изпълнение на влязла в сила присъда, поради което до друг изход на спора не би могло да се достигне, дори съдът да формулира въпрос, по който да допусне касационно обжалване. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд не следва да се допуска Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение