Определение № 3708 от 23.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1094/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Д. П., чрез процесуален представител адв. Х. П., против въззивно решение № 1003 от 05.07.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2931/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 06.08.2021 г. по гр. д. № 2476/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от жалбоподателката против „Банка ДСК“ ЕАД отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника като взискател, че правото му на принудително изпълнение по изпълнителен лист издаден въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 05.11.2013 г. по гр. д. № 37391/2013 г. по описа на Софийски районен съд се е погасило по давност. Решението е постановено при участието на третото лице помагач на жалбоподателката – Е. В. П.. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Жалбоподателката счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответната страна по жалбата „Банка ДСК“ АД в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител юрк. М. Бъбрекова, оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и изразява становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото не е било спорно и е установено от събраните доказателства, че в полза на „Банка ДСК“ АД е издаден изпълнителен лист против ищцата Р. Д. П. солидарно с Е. В. П. да заплати сумите 32 320,50 евро – главница по договор за ипотечен кредит от 22.10.2008 г. и допълнително споразумение от 12.11.2009 г., ведно със законната лихва за периода от 04.09.2013 г., заемна такса в размер на 183,24 евро; договорна лихва в размер на 5087,88 евро за периода 24.12.2011 г. – 04.09.2013 г., наказателна лихва в размер на 3822,56 евро за периода 28.06.2012 г. – 04.09.2013 г. и 2879,97 лв. разноски, въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение на основание документ от 05.11.2013 г. по гр. д. № 37391/2013 г. на Софийски районен съд. По молба на банката – кредитор срещу двамата солидарни длъжници е образувано изпълнително производство под № 860/2015 г. по описа на ЧСИ Г. Д., като със същата е възложил на ЧСИ извършването на всички действия по принудително изпълнение по чл. 18 ЗЧСИ. На ищцата е връчена покана за доброволно изпълнение на 12.01.2016 г. при условията на отказ, като по реда на чл. 423 ГПК тя е оспорила редовността на връчването. С определение от 26.01.2021 г. по гр. д. № 4208/2020 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено определение № 264085/10.11.2020 г. по гр. д. № 11810/2020 г. на Софийски градски съд, с което е оставено без разглеждане подаденото от ищцата възражение против заповедта за изпълнение на парично задължение, като е прието, че заповедта е редовно връчена на 12.01.2016 г. и съответно срокът по чл. 423 ГПК е изтекъл. Въззивният съд е приел, че за ищцата заповедта за изпълнение е влязла в сила на 26.01.2016 г., когато е изтекъл двуседмичният преклузивен срок по чл. 414, ал. 2 ГПК и от този момент е започнала да тече релевантната 5 годишната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. За събиране на сумите, обективирани в заповедта за изпълнение на 25.04.2016 г. банката-взискател е образувала изпълнително дело № 315/2016 г. по описа на ЧСИ Г. Д. допълнително в молбата е поискано същото да бъде присъединено на основание чл. 426 ГПК към изп. дело № 860/2015 г., образувано срещу същите длъжници. Съгласно т. 10 ТР № 2/2013 г. на ОСТГК на ВКС, присъединяването на кредитор е действие, прекъсващо давността на 25.04.2016 г., от който момент тече нова 5-годишна давност до 25.04.2021 г. Проведените същински изпълнителни действия спрямо другия солидарен длъжник Е. В. П. – 17.12.2015 г. опис и възбрана на недвижим имот, негова лична собственост, провеждането на публична продан върху този имот в периода 13.03.2016 г. – 13.04.2016 г. нямат действие и не прекъсват давността по отношение на ищцата. Такъв прекъсващ давността ефект нямат и изпратените запорни съобщения до Уникредит Булбанк и ЦКБ, защото ищцата не е имала открити в тези банки сметки и изпълнителният способ не би могъл да бъде реализиран. А насроченият за 20.01.2016 г. опис на движими вещи на ищцата не е бил проведен, поради невнасяне на дължимата държавна такса от взискателя и с това осуетяване провеждането на изпълнителното действие. Въпреки това не е изминал период от 5 години от последното валидно изпълнително действие или между две изпълнителни действия, за да се приеме че вземането на ответника „Банка ДСК“ ЕАД се е погасило по давност. На 14.08.2020 г. взискателят е поискал образуване на ново изпълнително дело въз основа на същия изпълнителен лист при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, а течението на давността е прекъснато с предприетото валидно изпълнително действие в рамките на посочения изпълнителен способ запор върху трудово възнаграждение на 06.10.2020 г., което прекъсва давността на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. От този момент до завеждане на исковата на 23.02.2021 г. не е изтекъл давностен срок, който да отнеме правото на принудително удовлетворяване на вземанията на ответото дружество, поради което искът е неоснователен. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката е формулирала следните правни въпроси: 1. „От коя дата започва да тече срока на погасителната давност при заповед за изпълнение по чл. 417, т. 1 - 9 ГПК, допуснато незабавно изпълнение и издаден изпълнителен лист – от датата на издаване изпълнителния лист или от датата, когато заповедта с допуснато незабавно изпълнение и издаден изпълнителен лист е влязла в сила?“; 2. „Приложима ли е разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД при издаден изпълнителен лист на основание чл. 410 и 417 ГПК – издадена заповед за изпълнение, доколкото цитираната разпоредба на ЗЗД се отнася само за съдебно решение, но не и за заповед за изпълнение или в случая важат общите разпоредби на ЗЗД за погасителна давност – главница и лихви? Допустимо ли е по пътя на тълкуванието, съдът да измени императивна законна разпоредба и да я допълни – в случая същата да се прилага не само за съдебните решения, но и за други актове, като заповед за изпълнение?“; 3. „Е ли т. н. „присъединяване“ на едно изпълнително дело към друго валидно изпълнително действие, прекъсващо давността, при положение че в ГПК няма такава процедура и същата не е упомената в ТР 2/2013 ОСГТК?“; 4. „Присъдените по заповед за изпълнение лихви - моратарна и др., изключена законната, с каква давност се погасяват – с 5 годишна давност или 3 годишна давност?“; 5. „За какъв срок назад може да бъде търсена законната лихва върху главницата, при положение, че са изминали повече от 3 години непрекъсната давност от сдобиването с изпълнителен лист до завеждането на изпълнителното дело – само законната лихва след завеждане изпълнителното дело или 3 години назад от датата завеждане изпълнителното дело?“; 6. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си да обсъди всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните?“ и 7. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?“. Сочи, че шестият въпрос е решен в противоречие с решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о., ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т. о., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., а седмият с решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 222/06.04 2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. По първите два въпроси настоящият състав споделя установена практика на ВКС, съгласно която изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за пет годишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години /без значение колко кратка е била началната давност/. Заповедта за изпълнение, обаче замества съдебното решение като изпълнително основание. Заповедта за изпълнение се ползва със стабилитет, сходен по последици със силата на пресъдено нещо. Тя установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. След изтичане на срока по чл. 414 ГПК за длъжника остава само възможността за оспорване на вземането по чл. 424, ал. 1 ГПК. Извън това и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК, за длъжника не съществува форма за искова защита, с която да оспорва вземането. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК - отм./ и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудират /така, решение № 118 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 6 от 21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на ВКС, ІV г. о. и др./. Въззивното решение е съобразено с горепосочената практика на ВКС, което изключва поддържаното от жалбоподателката специално основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Третият формулиран въпрос е неотносим. Съдът не се е произнасял в сочения от жалбоподателката смисъл – приемайки, че присъединяването на едно изпълнително дело към друго валидно изпълнително действие, прекъсващо давността. С оглед отговора по първия и втория въпроси, поставените в изложението под номер 4 и 5 въпроси са безпредметни. Както се изясни вземането по изпълнителния лист се погасява всякога с изтичането на 5 годишна „изпълнителна“ давност. По шестия и седмия въпроси за задълженията на въззивния съд няма колебание в практиката на ВКС, че въззивният съд в качеството си на инстанция по същество на спора следва да изведе свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. В случая, въззивният съд е извършил анализ на събраните по делото доказателства заедно и поотделно, включително и в тяхната съвкупност и взаимовръзка и е направил обосновани изводи по всички наведени от страните доводи и възражения относно правилността на първоинстанционното решение. Ето защо, съдът не е постановил решението си без обосновка. Така формулирани въпросите се отнасят до правилността на въззивното решение, която е предмет на контрол само, в случай, че се допусне касационното обжалване. Дори да се приеме, че по тези въпроси е налице общото основание за допускане на касационно обжалване, то по тях не се разкрива поддържаното допълнително основание – противоречие с приетото в практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 120 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение