Определение № 70 от 10.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 466/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Г. К. против въззивно решение № 236 от 01.11.2023 г. по гр.д.№ 303/2023 г. на Окръжен съд-Враца, с което е потвърдено решение № 253 от 02.05.2023г. по гр.дело № 3541/2022г. на Районен съд-Враца, с което е признато за установено по предявен иск от Я. А. А., че касаторката не е собственик на -поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-43/16.09.2005 г., В. лозя в местността „Д.“, с площ 1329 кв.м., с трайно предназначение на територията: земеделска, седма категория, номер по предходен план: ***, ведно с изградените в имота сгради: Сграда с идентификатор ***, на един етаж, с площ от 42 кв.м, с предназначение: вилна сграда, еднофамилна и Сграда с идентификатор ***, на един етаж, с площ от 20 кв.м., с предназначение: вилна сграда, еднофамилна и -поземлен имот с идентификатор *** по ККР на [населено място], [община], област В., одобрен със Заповед № РД-18-43/16.09.2005 г., с площ от 1098 кв.м., с адрес на имота: [населено място], В. лозя в местността „Д.“, с трайно предназначение на територията: земеделска, седма категория, номер по предходен план: ***. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нот акт за признаване право на собственост по обстоятелствена проверка на В. Г. К. № 193 от 11.10.2022 г., том II, рег. № 7272, дело № 408/2022 г. на нотариус с рег. № 482 на НК. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на въззивното решение, защото е постановено по нередовна искова молба и по недопустим иск, тъй като ищцата не е доказала правният си интерес. Направено е и оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане на възражения на ответницата и на доказателства. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК за недопустимост на въззивното решение и по ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Счита, че неправилно въззивният съд е приел че не трябва да обсъжда правоизключващите възражения досежно правото на собственост на ищцата, което според касаторката е в противоречие с ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се противоречие на въззивното решение с ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, защото съдът не е изградил самостоятелни мотиви по събраните доказателства относно това каква фактическа обстановка приема за установена. Твърди се противоречие с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, защото представеният от ищцата нот акт, издаден по обстоятелствена проверка не се ползва с материална доказателствена сила, а съдът е отказал да обсъди правоизключващите възражения на ответницата, че не е обсъден довода й, че в нот. акт, който представя ищцата не фигурират сградите в единия от имотите, че не са обсъдени свидетелските показания. Касаторката счита, че решението е постановено в противоречие със съдебната практика, изразена в решения, които цитира по въпроса кога следва да се счита възстановена собствеността по ЗСПЗЗ преди промените на чл. 14, ал.1 ЗСПЗЗ в сила от 30.07.1999 г. Ответницата по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване на наведените основания, защото даденото от въззивният съд разрешение не е в противоречие със съдебната практика, а постановеното решение е допустимо. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. По предявеният отрицателен установителен иск, ищцата е обосновала правният си интерес с твърдения, че владее процесните имоти от 2003 г. след сключване на предварителен договор между К. И. А. с наследодателката на ответницата и се е позовала на н.а. № 70/04.08.2022 г. на нотиарус А. В., с който е призната за собственик на двата поземлени имота без сградите в първия. Твърденията в исковата молба, поддържани и в хода на производството са, че е владяла както дворното място, така и сградите в него. Предявява иска, защото при деклариране на имота пред Общината е установила, че ответницата В. К. е призната за собственик с нот. акт № 193 от 11.10.2022 г., том II, рег. № 7272, дело № 408/2022 г. на нотариус с рег. № 482 на НК на двата процесни имота, ведно с двете сгради в първия имот, за които е признат статут на търпимост. Ответницата В. Г. К. е наследник на А. Н. Г., и Г. И. К. и на Н. А. К.. Между Н. К. и К. И. А., представляван от пълномощника си М. А. е сключен предварителен договор с нотариална заверка на подписите от 14.03.2022г., с който К. се е задължила да продаде на К. А. лозе, съставляващо имот № ***по кадастралния план на [населено място], “В. лозя” - в местността ”Д.”, с площ от 1328 кв.м. при описани граници, масивна жилищна сграда и лятна кухня и съседния имот - лозе, съставляващо имот 20 с площ от 1,096 дка. за което е получила уговорената цена от пет хиляди лева. Установено е, че двата имота не са държавна, не са и общинска собственост. Ливада от 2,4 дка е записана на името на А. Н. Г. в декларация за непокрити имоти от 1951 г. и препис-извлечения от протоколи от ТПК комисия от 1961 г., където бивше лозе в м. Ч., бивша собственост на трето лице е записано на А. Г. Н.. СТЕ, приета от въззивната инстанция е установила, че процесните два имота са били предмет на възстановяване право на собственост в съществували реални граници с решение № 1954 /без известна дата/. Двата имота попадат в терен по пар.4а ЗСПЗЗ, но върху тях не са признавани права на ползватели. В помощен план процесните имоти са с № ***, с площ 2456, записан на А. Н., но не е посочено основание за това записване. Планът на новообразуваните имоти /ПНИ/ е одобрен със заповед 16 от 10.01.2005 г., която е обжалвана от ищцата, но жалбата й е отхвърлена. По този план въз основа на решение № 1954 двата имота № ***и № ***с обща площ 2,4 дка са записани на наследници на А. Н. Г.. Заснети са в КК с идентификатори ***и ***. От свидетелските показания е установено, че след сключване на предварителния договор не бил сключен окончателен, защото продавачката нямала никакви документи. Мястото било дадено на дядото на ответницата А. по замяна, но нямал документ за собственост. Парите по предварителния договор дали К. А. и М. А.. /св.П./. При сключване на предварителния договор имало в имота къща с коридорче и две стаи, а отвън, до къщата се влизало в нещо като маза, а от 2002 г. свидетелката и семейството й започнали да строят голяма лятна кухня към къщата и след завършването и през май 2002 г. се нанесли в имота, където живеели целогодишно майката, дъщерята /св. П./ и дъщеря й Я. идвала. Когато започнали да строят лятната кухня през 2002 г., Н. /наследодателката на ответницата/ и мъжът й дошли да си вземат нещата от къщата и след 2002 г. никой от тях - Н., мъжът й и В., не е стъпвал в имота, а от 2020 г. до 2022 г. свидетелката почистила имота, защото поради влошено здраве известно време не го посещавала. В същия смисъл са и показанията на св Л. Т., чийто имот се намира на сто метра от процесния имот. Според показанията му, след като купили имота, Л. започнали да строят постройка - лятна кухня, инсталация прокарали, а свидетелят правил ел. и ВиК инсталации. В имота жевеели Л., баба Я. – до смъртта й 2011 г., а след това поддържали имота, за да не пустее. Я. работела в Гърция, но като си идвала, помагала на майка си Л.. В момента имота бил почистен, не се гледали зеленчуци, а отглеждали лозе. Свидетелят не познава В.. Свидетелят П. е виждал В. в имота преди 20 години. Виждал и Л., но в последните години не я е виждал, не виждал и децата й. Свидетелят Б. К. знае, че. В. имала имот в м. „Ч.“ и е виждал имота, но не е влизал в него. Когато е ходел в имота, не е виждал други хора. Познава майката на ищцата и като ходел при приятел, я виждал тя живеела там. Не може да каже кога е живяла майката на ищцата и кога ответницата в процесния имот, но твърди, че родителите на ответницата поддържали имота, а преди 10-15 години майката на ищцата е живяла в имота, но колко време е живяла, не може да каже Въззивният съд е възприел фактическата обстановка, установена от първата инстанция след като е анализирал доказателствата. По същество е приел, че процесните два имота са заявени за възстановяване по ЗСПЗЗ, възстановени са в съществували реални граници, но липсва титул за собственост, поради което ответницата не е доказала реституция по ЗСПЗЗ. Тъй като е доказано, че имота е владян от ответницата чрез майка й и не е доказано ответницата да е владяла процесния имот със сградите в него, въззивният съд е приел, че и на наведеното от ответницата оригинерно основание тя не е станала собственик. Съдът е препратил към изводите на първата инстанция, но след анализ на доказателствата и формиране на самостоятелни фактически и правни изводи от тях. Затова съдът не констатира противоречие със съдебната практика по чл. 235, ал.2 ГПК и конкретно с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, актуално за правомощията на възивната инстанция при действието на ГПК от 2008 г. В отговор на заявените оплаквания във въззивната жалба и позовавайки се на т.1 от ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че предвид твърденията на ищцата, че е собственик на двата процесни имота на основание придобивна давност за дворните места, за което е представила и констативен нот. акт и е ангажирала свидетелски показания в подкрепа на изводите на нотариуса и на основание приращение за двете сгради в тях, е налице абсолютната процесуална предпоставка за предявяване на отрицателния установителен иск – позоваване и доказване притежание на правото на собственост. В съответствие с мотивите към т.1 от ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е посочил, че предмет на спора по отрицателен установителен иск е съществуването или несъществуването на отричаното с исковата молба право на собственост на ответницата. Предметът на спора не включва установяване на правоизключващите възражения на ответницата за правото на собственост на ищцата, защото тя не е предявила положителен установителен иск за установяване на нейните права. Съдът е посочил, че поради това, че ищцата обосновава правният си интерес с притежание на правото на собственост върху двата имота, което иска да отрече за ответницата, е налице конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху едни и същи обекти, но понеже избрания път на защита е чрез отрицателен установителен иск, предмет на спора е правото на собственост на ответницата и нейно е задължението да докаже правото си на собственост при пълно и главно доказване. В хода на производството са доказвани фактите, обосноваващи правния интерес на ищцата. Това доказване обаче не е част от предмета на иска, който е правото на собственост на ответницата. Тъй като ответницата не е представила реституционен акт по чл. 14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ - Решение за признаване правото на собственост при условията на параграф 4 - 4л ПЗРЗСПЗЗ или заповед на кмета на кмета по § 4к ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, въззивният съд е приел, че ответницата не се легитимира като титуляр на правото на собственост на основание реституция, а от събраните гласни и писмени доказателства не се установява тя или наследодателите й да са владяла имота в период от десет години преди издаване на констативният нот. акт, с който е призната за собственик на основание наследство и давност. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Поради това не е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.1 ГПК. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Настоящият съдебен състав не констатира недопустимост на въззивното решение поради постановяването му по недопустим иск. Исковата молба съдържа твърдения за притежание правото на собственост на ищцата и формулирано искане за отричане правото на собственост на ответницата върху същите имоти. Притежание от ищеца на самостоятелно право, което иска да отрече за ответника е една от трите хипотези, при които е допустим отрицателният установителен иск за собственост, съгласно приетото в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Приложеният към исковата молба нот. акт, с която е призната за собственик има легитимиращ ефект, съгл. ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Констатациите на нотариуса в него не са оборени, а са потвърдени и от събраните гласни доказателства. Майката и бабата на ищцата са владели имотите след сключване на предварителният договор от 2002 г., с който майката на ответницата е обещала да ги продаде срещу получената от нея цена. При уговорка, владение върху недвижим имот може да се осъществява както лично, така и чрез друг. Относно сградите в имота е приложима презумпцията, установена в чл. 92 ЗС, чието приложение не е изключено. Поради това, че ищцата е доказала фактите, обосноваващи правния й интерес, е неоснователен и довода за противоречие с ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Цитираното от касаторката Решение № 90 от 5.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 846/2010 г., II г. о. е постановено преди тълкувателният акт, задължителен за прилагане, съгласно чл. 130 ЗСВ. Предвид изложеното не са налице основанията по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК и по въпроса за допустимостта на иска и основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Според мотивите към т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретния спор, за формиране решаващата воля на съда. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. В изложението, касаторката не е формулирала ясни въпроси, което е достатъчно, за да не допусне касация. Въпреки това съдът разглежда твърденията на касаторката за наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК По предявеният отрицателен установителен иск за собственост, в отговора на исковата молба, ответницата не е навела основание, на което се счита собственик /оспорвала е само твърденията на ищцата, че притежава правото на собственост/, но доколкото в кориците на делото е приет като доказателство нот. акт от 2022 г., с който е призната за собственик на основание наследство и давност, първата инстанция е приела, че тя се позовава на придобивна давност. Едва пред въззивната инстанция е въвела твърдение, че имота е заявен за реституция по ЗСПЗЗ. Въпреки че позоваването на ново придобивно основание от ответницата е било преклдирано, съдът е изследвал тези твърдения с назначената СТЕ, която е установила възстановяване на двата имота в съществуващи реални граници и записването им на името на наследодателя на ответницата в ПНИ от 2005 г. на основание решение № 1954, но от неизвестна дата, което ответницата не е представила. С оглед разгледаното от първата инстанция придобивно основание на ответницата – придоибвна давност и установеното от СТЕ, че процедурата по възстановяване на собствеността в съществуващи реални граници е приключила, и че е приет ПНИ, въпросите относно това, с какво решение и кога е възстановено правото на собственост на ответницата освен, че са конкретни фактически, са и неопределящи за изхода от спора. Цитираните от касаторката решения не обосновават основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно Решение № 262 от 13.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 944/2011 г., I г. о. и цитираните в него съдебни актове, решенията на ПК, /респ. ОСЗ/, с които се възстановяват земи в терени по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, имат конститутивно действие, ако са издадени преди изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ /ДВ бр. 68 от 30.07.1999 г./ и възстановяват правото на собственост в реални граници, които са определени в решението. Представеното от касаторката пред въззивната инстанция решение № 281/11.10.1995 г. не е прието като доказателство поради преклузия, но освен това в него не са посочени граници. Представеното определение по чл. 288 ГПК не съставлява правораздавателен акт и поради това не е част от съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.2, пр.1 и пр.2 и ал.1, т. 1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение