Определение № 301 от 14.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1601/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Г. Д., гр. София, срещу решение № 258/28.01.2020г., постановено по в.гр.д.№ 4381/2019г. от Софийски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение № 4377/17.06.2019г. по гр.д.№ 6170/2018г. на Софийски градски съд е осъден Гаранционен фонд, гр. София, да заплати на С. В. Т., с. Мало Бучино, сумата от още 10000 лв., представляващи разлика между присъдените 5000 лв. и дължимите 15000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 04.03.2017г. на основание чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ, както и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за присъждане на обезщетение в размер на 5000 лв., ведно със законната лихва от 17.07.2017г. до окончателното изплащане на обезщетението. Касаторът е участвал в производството по делото като трето лице помагач на страната на ответника Гаранционен фонд. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът С. В. Т. оспорва касационната жалба. Ответникът Гаранционен фонд не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че следва да се ангажира отговорността на Гаранционния фонд за причинените на ищеца С. Т. неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 04.03.2017г. и причинено виновно от водача Н. Д. – настоящ касатор, без последният да има сключена застраховка „Гражданска отговорност“. При определяне размера на обезщетението решаващият състав е съобразил получените телесни увреждания (мозъчно сътресение без загуба на съзнанието, контузия на челната област, контузия и разкъсно-контузна рана на носа, счупване на носните кости, травматичен кръвоизлив от носа и кръвонасядане на лявото коляно); възрастта на пострадалия, предполагаща по-бързо възстановяване; краткия възстановителен период и липсата на неблагоприятни последици, но също така и първоначалните болки и дискомфорта от няколко травми по различни части на тялото, ведно с неприятните изживявания, свързани с мозъчното сътресение, както и стандарта на живот в страната, конкретните икономически условия и нивата на застрахователно покритие. Касаторът поставя въпросите „за размера на обезщетението за неимуществени вреди“ и за „адекватния размер на приноса на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат по чл.51, ал.2 ЗЗД. И по двата въпроса са въведени основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, които са мотивирани с довода, че не е отчетен начинът на извършване на увреждането и обстоятелствата, които са от значение за отчитане на съпричиняването. Очевидната неправилност на въззивното решение е заявена като твърдение за „пълна липса на отчитане на съпричиняване от страна на пострадалия“. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно задължителните за съдилищата постановки, дадени в ППВС № 4/23.12.1968г., понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не представлява абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, неизчерпателно посочени в Постановлението. Същите следва не само да се изброят, а да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо обема на търпените вреди (в този смисъл са решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о. и решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о.). По приложението на понятието „справедливост“ е налице константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, съгласно която, за да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, както и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Следва да се отбележи, че в конкретните фактически хипотези по отделните дела е налице различие при определяне размера на обезщетението, доколкото критериите, дори и да са единни, не водят до един и същ размер на обезщетенията, предвид различния по вид и обем вреди, които обезщетяват. В настоящия случай, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд, прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които е обсъдил във връзка едни с други, както и ги е съпоставил със социално – икономическата обстановка в страната. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетенията, при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, която съответно попада в основанията за касационен контрол по чл.281, т.3 ГПК. В този смисъл не е налице както основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, така и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставеният от касатора правен въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ако е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Предпоставки за допускане на касационно обжалване са и обстоятелствата, като създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или наличието на непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Посочените обстоятелства не са налице. Следва да се отбележи, че основният довод на касатора за неправилност на въззивното решение е, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди не е отчетено съпричиняване на увредения. Допринасянето на пострадалия за настъпване на вредите би било основание за намаляване на обезщетението по чл.51, ал.2 ЗЗД, но не е част от критериите за формиране на размера му. Вторият въпрос, свързан изцяло с приложението на нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД, не следва да се разглежда, тъй като в производството по делото не е било въведено възражение за намаляване на обезщетението поради принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, поради което и съдилищата не са се произнасяли по същия. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай касационният жалбоподател излага доводи за явна необоснованост на въззивното решение по формулираните правни въпроси. Когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, или е постановен по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а не е налице очевидна неправилност. В случая очевидната неправилност е обусловена изцяло с довод за съпричиняване на пострадалия, каквото възражение не е било въведено в преклузивните срокове, а за допринасяне за настъпване на вредите съдът не се произнася служебно. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. Разноски за настоящото производство не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд