Определение № 903 от 17.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 994/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от „Бургас Доор“ ЕООД, чрез процесуален представител адв.Т., срещу решение от 05.11.2019г., постановено по в.гр.д.№ 264/2019г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение от 16.05.2019г. по гр.д.№1469/2018г. на Окръжен съд – Бургас за отхвърляне на отхвърлените от „Бургас Доор“ ЕООД срещу А. М. Сахарев искове с правно основание чл.59 ЗЗД и при условията на евентуалност – иск с правно основание чл.45 ЗЗД. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата А. М. Сахарев, чрез процесуален представител адв.Н., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от „Бургас Доор“ ЕООД срещу А. М. Сахарев искове с правно основание чл.59 ЗЗ за заплащане на сумата от 45 000 лв. - обезщетение за ползване на вещи за периода от 25.09.2013г. до 25.09.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба и при условията на евентуалност – иск за обезщетение за непозволено увреждане на вещите на същата стойност. Установено е, че ищцовото дружество по силата на договори за изработка с възложител търговско дружество с управител ответника е доставило в дома на последния и монтирало кухненско обзавеждане, мебели врати и корнизи в помещения; както и че на ищеца частично е било заплатено възнаграждението, уговорено по двата договора. По договора за изработка от 12.01.2012 год. изпълнителят е издал на „АКЗ Бургас“ ЕООД фактура №000000050/13.01.2012 год. за получено авансово плащане на 17.01.2012 год. в размер на 12 600 лв. с ДДС, начислен на отделен ред в данъчния документ. По втория договор, с няколко фактури са заплатени сумите от 69 607,99 лв., 1 179,54 лв. и 610,38 лв. По този начин по договорите са изплатени общо 83 997,91 лв. през 2012г. Установено е въз основа на експертното заключение по делото, че на дружеството-възложител по двата договора е доставено договорено и изработено обзавеждане общо на стойност 82 428,63 лв. също през 2012г. Възззивният съд е приел, че следователно е доказано, че за обема, в който договорите за изработка реално са изпълнени, е извършено плащане, както и че при тези неоспорени от страните доказателства се налага извода, че от момента на плащането по двата договора ищецът е предал в собственост на възложителя изработеното. Въззивният съд е изложил съображения, че при договора за изработка собствеността върху изработеното преминава с приемането по чл. 264 ал.1 ЗЗД. Дотогава действа правилото на чл. 258 ЗЗД относно риска. С протокол от 21.05.2012 год., който изпълнителят е отказал да подпише в присъствието на свидетели, е установено каква част от обзавеждането по двата договора е било доставено и монтирано в жилището на ответника към тази дата. Поради това съдът е приел, че от този момент предвид извършеното съответно плащане собствеността върху обзавеждането е преминала в патримониума на възложителя, поради което ищецът не е собственик на описаните в протокола вещи. Приел е, че за да бъде основателен иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД е необходимо ищецът да докаже, че ответникът се е обогатил за негова сметка, но между страните не съществуват отношения, нито са установени обстоятелства, които да обосноват подобен извод. Посочено е, че доставените изделия по договорите за изработка по стойност се покриват напълно с извършените плащания. Възззивният съд е приел, че след като по несъмнен начин по делото е установено, че ищецът не е собственик на спорните вещи, ответникът не би могъл да се обогати неоснователно за негова сметка от ползването им, защото ги е придобил, нито да му причини вреди от деликт, защото поведението му не е противоправно. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1“следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството“; 2“длъжен ли е съдът при спор за конкретното съдържание на договорна клауза да проведе тълкуване на същата по реда на чл.20 ЗЗД“; 3“следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупната преценка на всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съответно връзките между отделните доказателствени средства. Според касатора по първия въпрос въззивното решение е в противоречие с посочена практика на ВКС относно задължението на съда да се произнесе по всички оплаквания и възражения на страните в предмета на въззивното дело, очертан от въззивната жалба, както и да изложи собствени мотиви по всеки един поставен за разглеждане въпрос. Според касатора по втория от поставените от него въпроси въззивното решение е в противоречие с решеине по т.д.№944/2010г. на ВКС, второ т.о. и решеине по гр.д.№6126/2013г. на ВКС, четвърто г.о., с които е прието, че съдът е длъжен да проведе тълкуване на договорните клаузи не само когато те са неясни, но и винаги когато е налице повдигнат пред него правен спор относно техния точен смисъл. Касаторът сочи, че по третия поставен от него въпрос въззивното решение е в противоречие с посочена практика на ВКС относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност; при преценка на доказателствата да се анализира взаимната връзка между отделните доказателствени средства. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: „кога настъпва вещно-прехвърлителният ефект по отношение на вещите, предмет на договора за изработка – с факта на изработката на вещите, с факта на тяхното предаване и съответно приемане, с преминаването на риска или съобразно изрично уговореното в конкретния договор прехвърляне на собственосттта при определени условия и ред“. Първият от поставените въпроси касаторът отнася към оплакването си в касационната жалба, че съдът не се е занимал с всички наведени от него оплаквания за неправилност на първоинстанционното възражение. Същите са подробно възпроизведени от въззивния съд в решението му, видно от съдържанието на което въззивният съд е възприел като правилни и е споделил мотивите на първата инстанция по тях. Установено е, че вещите са изработени и монтирани в жилището от ищеца в изпълнение на сключен от него договор за изработка с дружество, чийто управител е ответника, и че същите за заплатени на ищеца. Както е приел и първоинстанционният съд не е налице обедняване на ищеца, съответно на престираното по договора и не му се дължи обезщетение за лишаването му от ползването на вещите. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по втория от поставените от касатора въпроси, тъй като въззивният съд не е приел, че съдът не следва да провежда тълкуване на спорна договорна клауза. Поради това неоснователно се сочи противоречие на въззивното решение с цитираната практика на ВКС. По третия от поставените от касатора въпроси настящият съдебен състав не намира въззивното решение да е в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност; при преценка на доказателствата да се анализира взаимната връзка между отделните доказателствени средства. Не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се съдържат и оплаквания за неправилност на въззивното решение. Правилността на въззивното решение не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение