Определение № 243 от 24.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1911/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ ЕАД и касационна жалба на В. С. Генкова срещу решение №515/30.04.2024г. по в.гр.д. № 547/2024г. на Софийски апелативен съд, 1-ви граждански състав, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение №6495/18.12.2023г. по гр.д. № 3014/2023г. на Софийски градски съд, ГО I-21 състав. Касаторът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на първоинстанционното решение е осъден на основание чл.432, ал.1 от КЗ да заплати на В. С. Генкова разликата над сумата 15 000 лв. до присъдения размер от 40 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 17.09.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.11.2022г. до окончателното изплащане. Поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, приемайки, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата пешеходка. В тази връзка твърди, че съдът не е извършил комплексен анализ на степента на каузалност на действията на делинквента и пострадалата, като съдебното решение не отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Поставя като обуславящ изхода на спора следния въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия, и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл.236, ал.2 вр. чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК?“ Поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Едновременно с това твърди, че въззивното решение противоречи на практика на ВКС, като се позовава на т.7 от ППВС №17/1963г., определение № 750/30.11.2010г. по т.д. № 442/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 18/17.09.2018г. по гр.д. №60304/2016г. на ВКС, IV г.о., решение №157/11.02.2016г. по т.д. №3638/2014г. на ВКС, I т.о., решение №42/05.03.20214г. по гр.д. №488/2013г. на ВКС, IV г.о., решение №42/09.06.2014г. по т.д. №799/2011г. на ВКС, II т.о., решение №36/24.03.2014г. по т.д. №2366/2013г. на ВКС, II т.о., решение №197/23.12.2014г. по гр.д. №7364/2013г. на ВКС, III г.о., решение №146/13.11.2015г. по т.д. №2687/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 115/17.09.2018г. по гр.д. №2150/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №28/06.03.2019г. по т.д. №205/2018г. на ВКС, II т.о., решение №22/02.07.2019г. по т.д. №587/2018г. на ВКС, I т.о., решение №97/15.09.2020г. по гр.д. №2479/2019г. на ВКС, IV г.о. и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Ответницата по касационната жалба В. С. Генкова оспорва жалбата, като твърди, че не са налице сочените допълнителни основания по чл.280, ал.1 от ГПК. Твърди и неоснователност на жалбата по същество. Касационната жалбоподателка В. С. Генкова обжалва въззивното рещение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения от нея против „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 от ГПК, за разликата над присъдените 40 000 лв. до пълния предявен размер от 80 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 17.09.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.11.2022г. до окончателното изплащане. Поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на чл.52 от ЗЗД, тъй като въззивният съд не е оценил в достатъчна степен всички увреждания и техния постоянен характер, тежкото психическо състояние на пострадалата, както и обществено – икономическата конюнктура в страната и нивата на застрахователните лимити към датата на ПТП. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационната жалбоподателка се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора следните въпроси: 1. Кои обективно съществуващи обстоятелства следва да бъдат взети предвид при определяне на справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застраховател?; 2. Следва ли съдът при приложението на чл.52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС № 4/1968г., и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 3. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид, наред с указанията в ППВС № 4/1968г., и нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“, икономическата конюнктура в страната и промените на обществено – икономическите и социални условия? Твърди противоречие на обжалваното решение със задължителните указания в ППВС №4/23.12.1968г. Ответникът по касационната жалба „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД не изразява становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил заключението на вещите лица по приетата САТЕ и е приел за установен следния механизъм на ПТП: на 17.09.2022г. ищцата, заедно с още една пешеходка, са предприели пресичане на [улица], в района на кръстовището с [улица]с посока на движение към Руската църква, като са били ударени от застрахования при ответника лек автомобил „Шевролет О.“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Т. И. Ц., който се е движел в посока от [улица]към [улица]. По отношение на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил заключенията на приетите съдебно – медицинска и съдебно – психологична експертизи, както и свидетелските показания на сина на пострадалата – К. В. Г.. Съобразил е вида на получените телесни увреждания – открито счупване на двете кости на лява подбедрица в средната, придружено с разкъсно – контузна рана по предната страна на лява подбедрица; продължителния период на възстановяване – повече от осем месеца; извършеното оперативно лечение, изразяващо се в открито наместване на счупването и фиксиране на фрагментите на големия пищял с интрамедуларен пирон, а на малкия пищял с плака и винтове; преживените значителни по интензитет болки и страдания в първите месеци след увреждането и проведеното оперативно лечение, както и обстоятелството, че са налице болки и страдания при движение и физическо натоварване на крайника, същите ще се проявяват и при промяна на времето, както и ще продължат до края на живота на ищцата. Съобразил е още преживения от нея силен стрес и уплаха вследствие на ПТП, както и трайните увреждания на психиката й. Отчел е също възрастта на пострадалата при настъпване на ПТП – 79 години, както и обществено – икономическите условия в страната към релевантния момент – втората половина на 2022г. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 40 000 лв. По втория спорен въпрос относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат, апелативният съд е намерил, че към момента на възникване на ПТП пострадалата е предприела пресичане на пътното платно на място – продължение на дясната тротоарна площ на [улица]върху платното на [улица]в посока на движение на пешеходката. Приел е, че е налице пресичане на пешеходна пътека, явяваща се продължение на тротоара върху платното за движение. Намерил е още, че водачът е управлявал лекия автомобил с превишена скорост от 65 км/ч. Във връзка с това е подчертал становището на вещото лице по приетата САТЕ, че при спазване на ограничението на скоростта от 50 км/ч процесното ПТП би било предотвратимо. Акцентирал е и върху липсата на данни по делото за внезапно навлизане от пострадалата на платното за движение, както и за предприето пресичане при ограничена видимост. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че не е налице основание за приложение на чл.51, ал.2 от ЗЗД, тъй като пострадалата е могла да бъде забелязана от водача на МПС, който е следвало да спре и да избегне удара й. По касационната жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД: Единственият поставен в изложението въпрос касае задължението на съда да обсъди всички доводи и доказателства, посочени от въззивника и настоящ касатор по отношение на възражението за съпричиняване. По начина, по който е формулиран, този въпрос не обосновава общия селективен критерий по чл.280, ал.1 от ГПК, доколкото е предпоставен от тезата на касатора, която не е възприета за основателна от въззивния съд, че възражението за съпричиняване е доказано. Следователно въпросът е от значение единствено за правилността на обжалваното решение, тъй като преценката за приноса на пострадалия за настъпване на вредите е обусловена от констатациите по конкретните факти и обстоятелства, приети за установени по делото, след обсъждане на становищата на страните и на събраните доказателства. По аргумент на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правилността на изводите на съда не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. По отношение на поставения въпрос не е изпълнено и допълнителното изискване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора, както и служебно известните на настоящия състав на ВКС решение № 165/26.10.2010г. по т.д. № 93/2010г. на ВКС, II т.о., решение №153/31.10.2011г. по т.д. №971/2010г. на ВКС, II т.о., решение №169/28.02.2012г. по т.д. №762/2010г. на ВКС, II т.о., решение №252/05.02.2015г. по т.д. №3320/2013г. на ВКС, I т.о., решение №66/01.06.2017г. по т.д. №650/2016г. на ВКС, I т.о. и други, принос по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им, като приносът трябва да е установен конкретно и е обстоятелство в доказателствена тежест на ответника, който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 от ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. За да бъде намалено на основание чл.51 ал.2 от ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Също така в постановените по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС на РБ - решение №15/19.02.2020г. по т.д.№146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение №118 от 27.06.2014г. по т.д.№3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №97 от 06.07.2009г. по т.д.№745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., и др., се приема, че при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. В случая, за да се произнесе по въведеното възражение за съпричиняване въззивният съд е съобразил събраните по делото доказателства относно механизма на настъпване на ПТП и поведението на всеки от участниците в произшествието. Също така решаващият състав на САС подробно е обсъдил и данните от заключението на вещото лице по приетата автотехническа експертиза. Въз основа на съвкупния анализ на тези доказателства е констатирал, че пострадалата е осъществила пресичане на пешеходна пътека, явяваща се продължение на тротоара върху платното за движение и се е позовал на липсата на данни по делото за внезапно навлизане от пострадалата на платното за движение, както и за предприето пресичане при ограничена видимост. По този начин въззивният съд е съобразил практиката на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД, а правилността на изводите, до които е достигнал не подлежи на проверка в стадия по допускане на касационно обжалване. По касационната жалба на В. С. Генкова: Формулираните от касационната жалбоподателка въпроси могат да бъдат обобщени като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя. Този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил изхода на спора, поради което е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. В случая обаче не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съгласно практиката на ВС и ВКС, обективирана в цитираното от касационната жалбоподателка ППВС № 4/23.12.1968г., както и в служебно известните на настоящия състав решение № 31/25.03.2014г. по т.д. № 1203/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 130/09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 88/09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о. и други, понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинени телесни увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент – момента на настъпване на увреждането. В случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил вида и тежестта на претърпените от пострадалата травматични увреждания, обстоятелството, че са налице трайни болки и страдания при движение и физическо натоварване на крайника, както и трайните психически увреждания вследствие на инцидента. Преценил е също обществено – икономическите условия в страната и съответните застрахователни лимити към датата на настъпване на произшествието. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 от ЗЗД с постоянната практика на ВКС, респ. не е налице наведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Несъгласието на касационната жалбоподателка с извода на въззивния съд относно справедливия размер на обезщетението представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение, която не подлежи на проверка в стадия по селекция на касационните жалби. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд