Определение № 50070 от 02.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 1927/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадената чрез адв.И. М. касационна жалба на И. Б. Б. срещу решение № 7/07.01.2022г. по възз.т.д.№ 772/2021г. на Апелативен съд - Пловдив.С него е отменено изцяло решение № 260268/17.06.2021г. по т.д.№ 652/2020г. на ОС - Пловдив и вместо това е постановено друго, с което е признато за установено по предявения по реда на чл.422 ГПК иск за установяване на оспореното вземане в заповедното производство по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 4468/2017г. на РС - Пловдив, че И. Б. Б. дължи на Е. Б. С. по запис на заповед от 04.11.2010г. сумата 83 000лв., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 28.03.2017г. до окончателното заплащане, и са присъдени разноски в тежест на касатора.

Основано на доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, искането е за отмяна на обжалваното въззивно решение, за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски.Преди всичко касаторът оспорва законосъобразността на изводите на въззивния съд, че за прилагането на законовата фикция на чл.422, ал.1 ГПК, съгласно която искът по чл.422 ГПК се смята за предявен от датата на подаване на заявлението, трябва единствено искът по чл.422 ГПК да е предявен в срока по чл.415, ал.4 ГПК, приемайки, че е без правно значение бездействието на кредитора в периода след получаване на изпълнителния титул до неговото привеждане в изпълнение, в случая 3 години и 5 месеца, да сезира съдебния изпълнител по реда на чл.426 ГПК.Незаконосъобразността на посочените изводи е обоснована от касатора с доводи за извършването им в нарушение на процесуалния закон, разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК, изразяващо се в несъобразяване на релевантните факти, свързани с неоправданото според касатора бездействие на ищеца да предприеме действия за събиране на процесното вземане в продължение на 6 години и 5 месеца след неговия падеж и 3 години и 5 месеца след като се е снабдил с изпълнителен лист.Касаторът въвежда и доводи за извършване на посочените оспорени изводи и в нарушение на материалния закон, изразяващо се в несъобразяване на относимите материалноправни норми, свързани с института на погасителната давност.Касаторът поддържа, че посочените релевантни за спора обстоятелства във връзка с направеното от него възражение за погасителна давност са били подробно коментирани в подадения от него отговор на ИМ и са били изцяло възприети от първоинстанционния съд, но изобщо не са обсъдени от въззивната инстанция, което е довело до необоснованост на въззивното решение и необективно и едностранно разглеждане на доказателствата и доводите на страните.На следващо място касаторът оспорва и изводите на въззивния съд, че ищецът не е въвел каузални отношения, които да подлежат на доказване от него в производството.В тази връзка поддържа, че въззивната инстанция е допуснала съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на доводите на страните и неизвършване на проверка на правилността на първоинстанционното решение, напълно неглижирайки изводите на първоинстанционния съд за издаване на процесния запис на заповед с цел обезпечаване на неформален договор за заем за сумата 83 000лв., за отхвърляне на възражението за нищожност на договора, поради противоречие със закона и неизлагането на мотиви във връзка с реалното предоставяне на сумата 83 0000лв.Касаторът излага подробни доводи във връзка с твърденията на ищеца в ДИМ, че основанието за издаване на процесния запис на заповед е новирането на стари задължения по предходни менителници.На следващо място касаторът оспорва фактическите и правни изводи на въззивния съд във връзка с приложението на института на погасителната давност.Счита, че въззивният съд неправилно е игнорирал направените от него възражения и безмотивно е приел първоинстанционното решение за незаконосъобразно.Касаторът излага подробни твърдения и доводи във връзка с неоправданото според него бездействие на ищеца да образува изпълнително дело, за приложение на фикцията на чл.422 ГПК и за основателността на възражението за погасителна давност. Оспорва изводите на въззивния съд, основани на даденото тълкуване в т.14 на ТРОСГТК на ВКС № 2/2013г. и прилагането на императивната норма на чл.422 ГПК, в която не се съдържа субективната предпоставка „разумен срок“, незачитайки правното действие на периода от издаването, респ. получаването на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК до предприемането на конкретни действия за изпълнение, т.е. приемайки за ирелевантно на бездействието на кредитора.Касаторът поддържа, че буквалното тълкуване на чл.422 ГПК води до превръщането на едно вземане във вечно, т.е. такова, което никога не се погасява по давност, и до създаването на възможност за страните с едностранни действия да удължават безкрайно давностния срок, което е в противоречие със закона – чл.113 ЗЗД.Счита, че, прилагайки императивната норма на чл.422 ГПК, въззивният състав е изключил приложението на чл.531 ТЗ, чл.110, чл.113 и чл.116 ЗЗД, както и общите принципи на правото за погасителната давност, като санкция за бездействието на кредитора. Според касатора въззивният съд е нарушил и разпоредбата на чл.533 ТЗ, съгласно която установените в закона срокове за менителничните задължения не могат да се продължавани, чрез приложение на фикцията на чл.422 ГПК, игнорирайки бездействието на кредитора в продължение на повече от 6 години от падежа на задължението по процесния запис на заповед. Касаторът счита, че въззивният съд неправилно не е зачел решение № 118/12.12.2019г. по т.д.№ 2288/2018г., II т.о., оспорвайки мотивите, че то не съставлява задължителна съдебна практика по чл.290, ал.3 ГПК, тъй като въззивният съд не е изложил свои собствени мотиви, които да го опровергаят или разколебаят и не е съобразил, че то очевидно има значение по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК при решаването на сходни случаи.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието по т.1, предл.посл. на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси, за които касаторът поддържа, че са разрешени в противоречие с решение № 118/12.12.2019г. по т.д.№ 2288/2018г., I т.о. и ТРОСГТК на ВКС № 2/26.06.2015г. по тълк.д.№ 2/2013г.:

1. Тече ли погасителна давност в периода между падежа на задължението по запис на заповед, респ. получаването на заповед за изпълнение, ведно с изпълнителен лист, в производството по чл.417, във вр. с чл.418 ГПК и предприемането на действия по принудително събиране на вземането, чрез сезиране на съдебния изпълнител и образуване на изпълнително производство, респ. подаването на искова молба по чл.422 ГПК?

2. Ако кредиторът бездейства в един продължителен период от време( в рамките на предвидената в закона погасителна давност), през който не получава издадения в негова полза изпълнителен лист или не образува изпълнително производство, в което да провокира връчването на заповедта за изпълнение и по този начин завършване на фактическия състав на заповедното производство, образувано въз основа на документ по чл.417 ГПК, предявеният от него иск по чл.422 ГПК прекъсва ли давността към минал момент- този на подаване на заявление за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение или фикцията по чл.422, ал.1 ГПК е приложима само в случай, че не е налице бездействие на кредитора и горните действия са упражнени незабавно, респ. в разумен срок?

3. Съотнася ли се по еднакъв начин обратното действие на исковата молба и фикцията по чл.422, ал.1 ГПК към заповедите за изпълнение по чл.411, ал.3 ГПК и тези по чл.417, във вр. с чл.418 ГПК?

4. Следва ли да бъде зачетена изтеклата погасителна давност след подаване на заявлението по чл.417 ГПК в производството по чл.422 ГПК?

Въведено е и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, основано с доводи, че нормата на чл.422 ГПК е непълна, неясна и противоречива и приносът в тълкуването й би осигурил разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, по следните правни въпроси:

5. Тече ли давност при бездействие на кредитора да предяви иск по чл.422 ГПК след като е получил заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.418 ГПК?

6. / № 7 според номерацията в изложението, л.28/ В какъв срок следва да пристъпи към изпълнение кредитора, който е снабден със заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, за да бъде зачетено обратното действие на предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК?Как следва да се тълкува понятието „разумен срок“ за упражняване на правата на кредитора по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.4 ГПК, с оглед тяхното запазване и прекъсване на давността?

7. / № 8 според номерацията в изложението, л.28/ Как се съотнася чл.422 ГПК, касателно фикцията за предявяването на иска към един минал момент/ този на подаване на заявлението по чл.417 ГПК/ към нормите на чл.116 чл.115 ЗЗД, относно спирането и прекъсването на давността?Ако преди предявяването на иска по чл.422 ГПК давностният срок по чл.110 и чл.111 ЗЗД, респ. този по чл.531 ТЗ, вече е изтекъл, то може ли същият да се счита прекъснат след предявяване на иска, с оглед обратното действие на исковата молба, прогласено с нормата на чл.422, ал.1 ГПК?

Основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е въведено и по следните въпроси:

8. /№ 9 според номерацията в изложението, л.29/ Длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички възражения и доводи на страните, както и доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои от тях приема за установени и кои за недоказани? Въпросът се поставя във връзка с въведените от касатора доводи за неправилност на мотивите на въззивния съд, че ищецът не е въвел каузално правоотношение, както и за необсъждане от въззивния съд на твърденията на ищеца за издаването на процесния запис на заповед с цел новиране на стари задължения по издадени преди него записи на заповед от ответника и представените в тази връзка от ответника писмени доказателства по ДП № 534/2019г. на IV РПУ на МВРІ Пловдив и данъчни декларации на ищеца. По него касаторът се позовава на решение № 800/22.03.2011г. по гр.д.№ 776/2009г., IV г.о., решение № 65/16.07.2010г. по гр.д.№ 4216/2008г,. IV г.о. и решение № 12/11.02.2022г. по д.№ 2032/2021г.

9. /№ 10 според номерацията в изложението, л.29/ Относно дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора. По него касаторът се позовава на т.2 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.19 на ТР № 1/04.01.2001г. по т.д.№ 1/2001г. на ОСГТК на ВКС, т.10 и т.14 от ТР № 2/26.06.2015г. по т.д.№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.9 и т.17 на ТР № 4/18.06.2014г. по т.д.№ 4/2013г. на ОСГТК и решение № 63/28.06.2019г. по гр.д.№ 2296/2018г.

Основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е въведено и по следните правни въпроси:

10. При формулиране на твърдение с искова молба, че записът на заповед е издаден с цел да с новира старо задължение, въвежда ли се каузално правоотношение? По него касаторът се позовава на решение № 789/22.04.2002г. по гр.д.№ 2292/2001г.

11. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение – заем, новация, следва ли последното да бъде доказано при условията на пълно и главно доказване? По него касаторът се позовава на т.17 на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Наред с това, е въведено и основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК.

В подадения чрез адв.Я. Р. писмен отговор от ответника по касация Е. Б. С. се оспорват въведените основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.Претендира се за присъждане на разноски.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Преди всичко въззивният съд е обсъдил изводите на първоинстанционния съд за погасяване по давност на процесното вземане, приемайки ги за незаконосъобразни, като противоречащи на императивните правни норми на чл. 422, ал.1 от ГПК и чл. 116, б. „б“ и чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД.В тази връзка е посочил, че прилагането на законовата фикция на чл. 422, ал.1 от ГПК, съгласно която искът се смята за предявен от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение, се свързва единствено с изискването искът да е предявен в срока по чл. 415, ал.4 от ГПК, което в случая безспорно е спазено.Формирани са мотиви, че периодът от време, изтекъл между подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и предявяване на исковата молба, е без правно значение по отношение на нормата на чл.422, ал.1 ГПК, която важи и в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК и допуснато незабавно изпълнение по чл.418 ГПК. За т.14 и мотивите към т.10 на ТРОСГТК на ВКС № 2/2013г. въззивният съд е посочил, че са във връзка с подаване на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по отменения ГПК, респективно поискване и/или предприемане на валидни изпълнителни действия в изпълнителното производство, но нямат отношение към това кога се смята предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК и не могат да дерогират приложението на посочената императивна правна норма, с която изрично е предвидено обратно действие на предявяването на иска, когато е спазен срокът по чл.415, ал.1 ГПК.Въззивният съд е посочил, че с мотивите към т.14 на ТРОСГТК на ВКС № 2/2013г. по никакъв начин не е отречено обратното действие на предявяването на иска по чл.422, ал.1 ГПК, а в тях е изрично посочено, че при уредбата на заповедното производство давността не се счита прекъсната с подаване на заповед за изпълнение, когато иск не е предявен или е предявен след срока по чл.415, ал.1 ГПК, без да се прави разграничение между хипотезите по чл.410 и чл.417 ГПК, ерго, в обратния случай, когато искът е предявен в срок, давността се счита прекъсната от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, за разлика от уредбата по отменения ГПК.Въззивният съд не е споделил изводите на първата инстанция за изтекла погасителна давност, основани на непредявяване на иска по чл.422, ал.1 ГПК в разумен срок.Формирани са мотиви, че нормата на чл. 422, ал.1 от ГПК, както и нормите на ЗЗД относно прекъсване и спиране на давността, са императивни и следва да бъдат прилагани в точния им смисъл, като те не съдържат предпоставки, даващи основание да се тълкуват във връзка с това дали искът е предявен в разумен срок, още повече, че понятието „разумен срок“ е от субективен характер.Въззивният съд е посочил, че материалноправните последици от предявяването на иск, каквато последица е и прекъсването на давността, са законово установени и зачитането им не може да бъде предопределено от субективни преценки, каквито не са заложени в закона.Според въззивния съд такъв извод не следва и от т.14 и т.10 на ТР 2/2013, които касаят различни хипотези, а за решение № 118/12.12.2019 г. на ВКС по т.д.№ 2288/2018 г., ІІ т.о., е посочил, че не представлява задължителна съдебна практика.Изведени са решаващи мотиви, че в случая погасителната давност е прекъсната на датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение - 28.03.2017г., предвид нормата на чл.422, ал.1 от ГПК, като от същата дата давността е спряла да тече, предвид висящността на процеса по предявения установителен иск.

На следващо място въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявения иск по чл.422 ГПК, във връзка с чл.505, ал.1 ТЗ и чл.537 ТЗ, споделяйки изложените в тази връзка в първоинстанционното решение изводи.Формирал е и свои самостоятелни мотиви, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна и съдържа реквизитите, посочени в чл.535 ТЗ.В този връзка е приел, че, тъй като законът не въвежда ограничения по отношение на това по какъв начин следва да бъдат изписани реквизитите на записа на заповед (ръкописно, печатно, чрез печат и т.н.), по никакъв начин не опорочава процесния запис на заповед попълването чрез полагане на мокър печат от ищеца на реквизитите „място на плащане“ и „място на издаване“.Въззивният състав е приел за недоказани възраженията, че записът на заповед не е подписан от ответника, с оглед категорично установеното от заключението на графологичната експертиза по делото, че подписът след издател е положен от ответника, който е изписал и ръкописната част на документа, както и, че няма реквизити, написани от ищеца.Наред с това, въззивната инстанция е приела, че няма законова пречка ръкописният текст на записа на заповед да е изписан от друго лице, различно от неговия издател. За недоказано е прието възражението на ответника, че е подписал бланков запис на заповед, в който не е отразена сума за плащане, с оглед установеното от заключението на графологичната експертиза, че сумата 83 000лв. е ръкописно изписана от самия ответник цифром и словом, като това се отнася и за датата на издаване, имената на поемателя и датата на падежа на задължението.По отношение на годината в датата на падежа въззивният съд е приел въз основа на заключението на графологичната експертиза, че тя е изписана от ответника в момента на изписването на целия ръкописен текст и подписването на документа. По отношение на изписаните чрез мокър печат реквизити „място на издаване“ и „ място на плащане“ е прието, че те също са положени в момента на подписване на документа, като печатът е бил изготвен и използван с цел да се спести време.Изведени са решаващи мотиви за неоснователност на възраженията за подписване на бланков запис и за наличие на злоупотреба с бланков подпис.

На следващо място въззивната инстанция е приела, че в случая нито ищецът, нито ответникът са въвели възражения или твърдения за конкретна каузална сделка – конкретен договор за паричен заем, за определена сума, сключен на определена дата и т.н., поради което не се дължи изследване и произнасяне по въпроса налице ли са каузални правоотношения, обезпечени с процесния запис на заповед. Тези изводи са обосновани от въззивния съд с констатации, че, както в първоначалната искова молба, така и в допълнителната ИМ, ищецът не е въвел каузално правоотношение, а в т.3 от ДИМ единствено е посочил, че процесният запис на заповед е издаден, за да се новират неплатени задължения по издадени от ответника в предишни години по-стари записи на заповед с настъпили падежи, а и ответникът също не е въвел твърдение за свързаност на запис на заповед с конкретно каузално правоотношение, като в подадения отговор на исковата молба само е възразил за непосочване от ищеца на каузална сделка, която да е обезпечена с издаването на процесния запис на заповед, които възражения са условни и неконкретни.Формирани са мотиви, че ищецът не е длъжен да посочва каузално правоотношение, а има право да претендира вземането единствено въз основа на издадената ценна книга, както и, че, за да са налице условия за изследване на каузална сделка, свързана с издадената ценна книга, същата следва да е въведена изрично от някоя от страните по делото, конкретизирана със съществените си елементи. Изведени са решаващи мотиви, че не се дължи изследване и произнасяне по въпроса налице ли са каузални правоотношения, обезпечени с процесния запис на заповед.

Преди всичко настоящият състав на касационния съд намира, че не е налице приложното поле на въведеното основание за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК- очевидна неправилност.

Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен или при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован, и този порок да е установим от касационния съд пряко от мотивите към решението, без същинската контролна дейност на касационната инстанция, която се извършва в производството по чл.290, ал.2 ГП.Проявни форми на очевидната неправилност, изведени от практиката на касационния съд, са, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem“ - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem“ - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, формирал е изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на елементарната формална логика и др. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, както и такава, която да не може да бъде установена пряко въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от касационния съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая касаторът не е обосновал приложното поле на основанието „очевидна неправилност“, като не е въвел доводи, кореспондиращи на посочените по-горе критерии, а въведените от него доводи съставляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на преценка в производството по чл.288 ГПК.Настоящият състав не констатира обективна и пряко установима от мотивите очевидна неправилност на обжалваното решение.

Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по въпроси № 3, № 10 и № 11 произтича от липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по см., разяснен в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Въпрос № 3 не отговаря на характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като той е преди всичко неясно формулиран.Същият не кореспондира на мотивите на въззивния съд, каквито не са формирани за прилагане на фикцията по чл.422, ал.1 ГПК по иск за оспорено вземане в производство по чл.410 ГПК.Значимостта на въпроса по см. на чл.280,ал.1 ГПК по конкретното дело не може да бъде изведена от формираните от въззивния съд мотиви, който са във връзка с иск по чл.422, ал.ГПК за установяване на оспорено вземане в заповедно производство по чл.417 ГПК.

Формулираните от касатора въпроси № 10 и № 11 също не удовлетворяват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.Те също не кореспондират на изложените мотиви от въззивния съд, че никоя от страните не е въвела конкретно каузално отношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед.Отделно от това, значимостта на въпрос № 11 следва да бъде отречена, тъй като, отричайки да е въведено от някоя от страните каузално отношение, въззивният съд не е формирал мотиви във връзка с доказването на релевантните в тази връзка факти.Същевременно, по тези въпроси не е налице и въведената допълнителна предпоставка на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.Атакуваното въззивно решение е постановено в съответствие с т.17 на ТР № 4/2014г. по тълк.д.№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.Съгласно даденото в него нормативно тълкуване, предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед; При въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение; В производството по установителния иск, предявен по реда чл.422, ал.1 ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение; При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.При редовен от външна страна запис на заповед и направено от ответника общо оспорване на вземането, какъвто е настоящият случай, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед.

Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по процесуалноправните въпроси № 8 и № 9/ № 9 и № 10 според номерацията в изложението/.Макар да отговарят на характеристиките, очертани в чл.280, ал.1 ГПК, по тях не е налице въведеното допълнително основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.В случая въззивният съд се е произнесъл по направеното от касатора възражение за погасяване по давност на оспореното вземане в заповедното производство по чл.417 ГПК, произтичащо от процесния запис на заповед.Въззивният съд е изпълнил правомощията си, съгласно ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, като е изложил мотиви защо не възприема направените в тази връзка изводи на първия съд, както и е изложил свои собствени мотиви по съществото на спора, приемайки, че за прилагане на фикцията на чл.422, ал.1 ГПК е ирелевантно бездействието на кредитора да образува изпълнително дело в периода след издаване на заповедта по чл.417 ГПК и изпълнителния лист, поради което именно не е обсъждал доказателствата във връзка с релевантните бездействието на кредитора факти.

Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по въпроси № 5, № 6/ № 7 според номерацията в изложението/ и № 7/ № 8 според номерацията в изложението/ произтича от необосноваване от касатора на приложното поле на въведеното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно даденото нормативно тълкуване в т. 4 на ТР № 1/2010г.по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС основанието за допускане до касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК „ от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“изисква или 1/ разглеждането на въпроса да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или 2/ разглеждането на въпроса да допринася за осъвременяване на тълкуването на създадената съдебна практика с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или 3/ когато законите са непълни, неясни или противоречиви, разглеждането на въпроса да допринася да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.В разглеждания случай касаторът не е обосновал нито една от посочените проявни форми на основанието по по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът не твърди по поставените въпроси да е създадена, поради неточно тълкуване, съдебна практика, която следва да бъде изменена.Касаторът не поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на създадената съдебна практика. Не е обоснована от касатора и третата проявна форма на основанието по т.3 чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като наред с въведените доводи, че нормата на чл.422 ГПК е непълна, неясно и противоречива, е следвало да бъдат, но не са въведени доводи, че разглеждането на въпроса ще допринесе да се създаде съдебна практика по прилагането й или за осъвременяване на създадената съдебна практика, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Позоваването от касатора на решение № 118/12.12.2019г. по т.д.№ 2288/2018г.по посочените въпроси, които са свързани с правното значение за прекъсване на давността от момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, съгласно фикцията на чл.422, ал.1 ГПК, на бездействие на кредитора да предприеме изпълнение незабавно, респ. в разумен срок, след получаването на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.418 ГПК, изключва въведеното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне на въведеното основание по т.1, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК по формулираните в изложението въпроси №1, № 2 и № 4, които следва да се обобщят и конкретизират от въззивния съд, с каквито правомощия касационният съд разполага, съгласно мотивите към т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2010г. на ОСГТК на ВКС, така: При спазен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, бездействието на кредитора за предприемане на изпълнение незабавно, респективно в разумен срок от издаването, респективно получаването, на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителния лист има ли правно значение за прекъсване на давността, считано от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съгласно чл.422, ал.1 ГПК?

На касатора следва да бъдат дадени указания за внасяне на таксата по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата.

Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: