Определение № 702 от 26.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 1148/2011 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма]. С Решение № 149 от 30.06.2011 год. по гр.д.№ 155/2011 год. Варненският апелативен съд, произнасяйки се по жалбите и на двете страни по спора – [фирма] и [фирма] е потвърдил Решение № 76 от 19.02.2009 год. по т.д.№ 830/2005 год. на Варненския окръжен съд в частта с която ответникът [фирма] е осъден да заплати на ищеца [фирма] сумата 61916.92 лв. на основание чл.266 ал.1 ЗЗД, както и сумата 3653.01 лв. на основание чл.92 ал.1 ЗЗД; счел е за основателно до размера на 1764 лв. заявеното от ответника възражение за прихващане; отменил е първоинстанционното решение в частта с която исковите претенции по чл.266 ал.1 ЗЗД и чл.92 ал.1 ЗЗД са били отхвърлени за размера съответно над 61916.92 лв. и до 65883.40 лв. по първата от тях и над 3563.01 и до 3966.48 лв. по втората и е присъдил разликите. Присъдил е разноски. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът [фирма] сочи всички основания по чл.280 ал.1 ГПК. Позовал се е на 9 бр. решения на ВКС, постановени при действието на ГПК-1952 год. и на 3 бр. определения, както и на едно решение на НК на ВКС. Посочил е ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС и по едно решение на Пловдивския окръжен съд, на Софийски градски съд и на Варненския районен съд. В депозирани по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК отделни писмени отговори на жалбата и изложението, ответникът по касация [фирма] е изразил становище, че липсват основания по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол. Посочил е, че касационната жалба е неоснователна. Няма искане за присъждане на разноски. Становището на настоящия съдебен състав, че не е налице нито едно от основанията за допускане на факултативния касационен контрол, произтича от следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от [фирма] обективно съединени искове с правно основание: 1./ чл.266 ал.1 ЗЗД за сумата 120835.10 лв.; 2./ Чл.92 ал.1 ЗЗД за сумата 7204.49 лв.; 3./Чл.55 ал.1 ЗЗД за сумата 11152.58 лв. – връщане на неоснователно задържана гаранция. Исковете произтичат от сключен на 27.12.2004 год. договор за изработка (подвид „строителство) – строително-монтажни работи (СМР) на обект „Клуб П. Парк” в курортен комплекс „Златни пясъци”. Твърдението на изпълнителя ищец е, че има извършени и приети, но незаплатени СМР, както и, че му се дължи договорна неустойка. Ответникът-възложител е оспорил исковете, като е предявил и възражение за прихващане с недължимо извършени от него разходи по отстраняване на недостатъци по извършените СМР. Както бе посочени по-горе, първоинстанционният съд е приел, че първият иск е основателен до размера на 61916.92 лв., а вторият – до размера на 3653.01 лв. Счел е за основателно до размера на 1764 лв. възражението за прихващане, компенсирайки го със задължението по чл.266 ал.1 ЗЗД. С решението си по т.д.№ 263/2009 год. състав на ВнАС е потвърдил първоинстанционния акт в частта с която исковете са уважени и е присъдил допълнителни суми по претенциите за възнаграждение и неустойка. С Решение № 32 от 02.03.2011 год. по т.д.№ 328/2010 год., състав на ІІ т.о. на ВКС е отменил въззивното решение и е постановил връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, като е дал указания относно проверката и произнасянето по представени във въззивното инстанция доказателства. При новото разглеждане, въззивният съд е съобрази указанията на ВКС и крайните му изводи по основателността на исковете са посочени по-горе. Обуславящи материалноправни или процесуалноправни въпроси по който Варненския апелативен съд се е произнесъл, съответстващи на критериите на т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС не са формулирани. Посочените в изложението въпроси са структурирани, като противоречие при произнасянето по конкретен въпрос по казуса с конкретно решение на ВС на РВ и на ВКС – необсъждане на експертиза, необсъждане на доказателства, нарушение на чл.101 ГПК ; неправилна преценка за съответствие на Актовете обр.19 с изискванията на Наредба № 3 и ЗУТ и пр. Т.е под формата на въпроси касаторът е въвел твърдения за допуснати от ВнАС нарушения на материалния закон и процесуалните правила при разглеждането на спора. Дори това да е така, то би съставлявало основание по чл.281 ГПК, но не и такова по чл.280 ал.1 ГПК. и такъв не може да се изведе от изложението. Освен това, цитираните решения на ВС и ВКС не обективират задължителна практика по смисъла на ТР № 1/2009 год. и касационен контрол не следва да бъде допуснат. Не следва да бъдат присъдени разноски на ответника по касация, доколкото доказателства за направени такива в настоящето производство не са направени. По искането за разноски за предходните се е произнесъл ВнАС. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.