Определение № 50313 от 15.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1318/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Д. К., представляван от адв.Ц. В., срещу решение № 94 от 21.01.2022г. по в.гр.д. № 3512/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 – ти състав, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 2602 от 27.04.2020г. по гр.д. № 10050/2018г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, I ГО, 13-ти състав, са отхвърлени предявените от Т. Д. К. против ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на сумата от 30 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди и на сумата от 50 лева – обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие ПТП, настъпило на 11.07.2017г., ведно със законната лихва, считано от 18.06.2018г. до окончателното изплащане на сумите.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд неправилно е извел изводите си от събраните доказателства, като е кредитирал изборно само части от тях, без да аргументира защо не кредитира останалите, както и без да обсъди свидетелските показания с оглед чл.172 ГПК, твърденията, възраженията и оспорванията на страните. Изразява несъгласие с извода на апелативния съд, че водачът на застрахования при ответника автомобил не е станал причина за настъпването на процесното ПТП, като твърди, че вината му е доказана с необсъдените влязло в сила решение на Бургаски административен съд и заключението на САТЕ. Счита, че обжалваното решение е очевидно неправилно, доколкото се обосновава на несъществуваща правна норма. Поддържа, че решението е основано само на част от събрания доказателствен материал, като липсва извод относно причината за настъпване на процесното ПТП. Счита извода на съда за липса на нарушение на разпоредбата на чл.37 ЗДвП за неправилен. Счита още за неправилни и мотивите на съда относно частичното кредитиране на свидетелските показания на К. Т., като поддържа, че обстоятелството, че свидетелят и пострадалият са в приятелски отношения, не е основание за некредитиране на показанията, доколкото на свидетеля е указана наказателната отговорност, която носи. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като изложи съображения защо възприема едни, а други не възприема, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи, спазвайки правилата за формалната логика, опита и научното знание, както и да изложи собствени мотиви по всички доказателства, доводи и възражения на страните във връзка със спорното право? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени с оглед целия доказателствен материал събраните в хода на производството свидетелски показания, като изложи мотиви защо кредитира едни свидетелски показания, а други не? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени с оглед целия доказателствен материал заключението на вещото лице, както и да изложи мотиви защо не кредитира заключението? Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалия събран доказателствен материал и без да изложи съображения защо отхвърля част от доказателствата? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и доводи на страните с оглед нормите на чл.325, ал.2 ГПК и чл.12 ГПК? Поддържа, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 1 от 13.07.1953г., ППВС № 6 от 21.02.1979г., ППВС № 7 от 30.12.1959г., ППВС № 7 от 27.12.1965г., ППВС № 1/1985г., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 100 от 08.07.2020г. по гр.д. № 4564/2019г. на IV г.о. на ВКС, решение № 210 от 09.02.2018г. по т.д. № 1115/2017г. на ВКС, I т.о., решение № 554 от 08.02.2012г. по гр.д. № 1163/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 493 от 05.03.2013г. по гр.д. № 236/2012г. на ВКС, I г.о., решение № 409 от 28.02.2013г. по гр.д. № 59/2011г. на ВКС, I г.о., решение № 134 от 08.12.2021г. по гр.д. № 1081/2020г. на ВКС, IV г.о., решение № 97 от 15.09.2020г. по гр.д. № 2479/2019г. на ВКС, IV г.о., решение № 163 от 03.02.2021г. по гр.д. № 123/2020г. на ВКС, III г.о., решение № 89 от 27.10.2020г. по гр.д. № 1694/2019г. на ВКС, III г.о., решение № 69 от 07.07.2021г. по гр.д. № 3418/2020г. на ВКС, I г.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 136 от 06.11.2015г. по т.д. № 2483/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 180 от 11.01.2016г. по т.д. № 1618/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 94 от 13.09.2016г. по т.д. № 3768/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 161 от 04.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 81 от 09.06.2017г. по гр.д. № 2631/2016г. на ВКС, III г.о., решение № 222 от 06.04.2017г. по т.д. № 425/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 147 от 31.07.2018г. по т.д. № 1715/2017г. на ВКС, II т.о., решение № 145 от 05.08.2021г. по гр.д. № 1178/2020г. на ВКС, IV г.о., решение № 283 от 14.11.2014г. по гр.д. № 1609/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 237 от 24.06.2010г. по гр.д. № 826/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 67 от 16.06.2020г. по т.д. № 882/2019г. на ВКС, I т.о., решение № 207 от 17.03.2021г. по гр.д. № 165.2020г. на ВКС, IV г.о. и решение № 19 от 12.04.2021г. по гр.д. № 1709/2020г. на ВКС, II г.о.

2. Кои свидетели са заинтересовани в полза или вреда на една от страните и как следва да се преценяват дадените от тях показания? Твърди, че по въпроса въззивният съд не е съобразил ППВС № 17 от 18.11.1963г., решение № 194 от 02.07.2012г. по гр.д. № 92/2012г. на ВКС, II г.о., решение № 428 от 15.07.2010г. по гр.д. № 843/2009г. на ВКС, I г.о., решение № 176 от 28.05.2011г. по гр.д. № 759/2010г. на ВКС, II г.о., решение № 79 от 12.07.2017г. по гр.д. № 3244/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 65 от 16.07.2010г. по гр.д. № 4216/2008г. на ВКС, IV г.о., решение № 207 от 17.03.2021г. по гр.д. № 165/2020г. на ВКС, IV г.о., решение № 189 от 14.07.2005г. по гр.д. № 2219/2003г. на ВКС, IV г.о., решение № 700 от 28.10.2010г. по гр.д. № 91/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 140 от 23.03.2010г. по гр.д. № 4755/2008г. на ВКС, II г.о., решение № 131 от 12.04.2013г. по гр.д. № 1/2013г. на ВКС, IV г.о. и решение № 297 от 22.12.2014г. по гр.д. № 4004/2014г. на ВКС, I г.о.

Поддържа, че поставените въпроси са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Поддържа също, че е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното решение, доколкото същото се обосновава на несъществуваща правна норма.

Ответникът ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“, представляван от юрк.А. П., оспорва касационната жалба. Твърди, че въззивното решение не е очевидно неправилно, не е явно необосновано, не нарушава императивна материалноправна или процесуалноправна норма или правилата на формалната логика, както и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са поставени конкретни правни въпроси, които да са обусловили изводите на апелативния съд. Излага съображения и за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови обжалваното решение, е приел за доказано, че на 11.07.2017г. е настъпило ПТП между лек автомобил „БМВ 318“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от застрахования при ответника водач К. Г. Н., и мотоциклет „Сузуки GSXR 750” с рег. [рег.номер на МПС], управляван от ищеца Т. Д. К..

По отношение на механизма за настъпване на ПТП апелативният съд е съобразил свидетелските показания на К. Н. и К. Т. и е приел, че лек автомобил „БМВ 318“ се е движел в попътната лента за движение със скорост около 30 км/ч, като пътното платно е с двупосочно движение, с по една лента за движение в двете посоки, непосредствено след лекия автомобил със същата скорост на движение и на необходимата дистанция се е движел лек автомобил „Тойота“, управляван от К. Т., а след него – управляваният от ищеца мотоциклет; К. Н. е предприела маневра „завой наляво“, след като се е убедила, че няма насрещно движещо се превозно средство, а движещият се зад нея лек автомобил не е подал светлинен сигнал за изпреварване; при вече извършена маневра, в момент, в който лекият автомобил е бил изцяло в лентата за насрещно движение, ищецът се е движел в същата лента, като ударът между лекия автомобил и мотоциклета е настъпил по средата на ширината на лентата за насрещно движение.

Въззивният съд не е кредитирал заключението на приетата в първа инстанция съдебна автотехническа експертиза, като е изложил съображения, че вещото лице не е съобразило, описало и формирало своите фактически констатации за настъпване на ПТП с отчитане на фактите за наличието на формирана колона от попътно движещи се три МПС; предприетото от ищеца последователно изпреварване и на двата движещи се пред него леки автомобили; подадения от първия водач в колоната светлинен сигнал за завой наляво; дистанцията между първия и втория автомобил, както и освободената от лекия автомобил „БМВ“ лента за движение, в която ищецът е бил длъжен и е могъл да се върне обратно.

Апелативният съд е приел, че предвид установените в първа инстанция приятелски отношения между ищеца и свидетеля К. Т. кредитира само тези показания, които установяват неизгодните за ищеца факти, а именно че лекият автомобил, управляван от свидетеля, се е движил със същата скорост на движение на лекия автомобил „БМВ“ и е държал дистанция, която да му позволи да избегне удар при внезапно спиране или намаляване на скоростта от водача К. Н., както и че осигурената от него дистанция е позволявала на ищеца да се върне след изпреварването безпрепятствено в предназначената му лента за движение.

Въззивният съд е намерил, че доказателствата по делото, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, обосновават извода, че К. Н. като водач на лекия автомобил „БМВ“ при неговото управление и извършената маневра е изпълнила всички предписания на ЗДвП и ППЗДвП, включително и на разпоредбата на чл.37, ал.1 ЗДвП. Отбелязал е, че не е имало насрещно движещо се МПС, за да предупреди останалите участници в движението за нейното намерение да извърши маневрата чрез подаването на сигнал – светлинен ляв пътепоказател, така както повелява нормата на чл.28, ал.1 ЗДвП. С оглед на тези съображения решаващият съдебен състав е заключил, че поведението на К. Н. е правомерно и не е виновно, поради което не осъществява състава на непозволеното увреждане по смисъла на чл.45 ЗЗД.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.

Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения втори процесуалноправен въпрос. Този въпрос е релевантен, доколкото в обжалваното решение въззивният съд е приел, че предвид приятелските отношения между ищеца и свидетеля К. Т. ще кредитира само показанията, които установяват неизгодните за ищеца факти по отношение на механизма на настъпване на процесното ПТП. По въпроса е създадена постоянна съдебна практика, обективирана в цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК - решение № 176 от 28.05.2011г. по гр.д. № 759/2010г. на ВКС, II г.о., решение № 79 от 12.07.2017г. по гр.д. № 3244/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 65 от 16.07.2010г. по гр.д. № 4216/2008г. на ВКС, IV г.о., решение № 207 от 17.03.2021г. по гр.д. № 165/2020г. на ВКС, IV г.о., решение № 700 от 28.10.2010г. по гр.д. № 91/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 140 от 23.03.2010г. по гр.д. № 4755/2008г. на ВКС, II г.о., решение № 131 от 12.04.2013г. по гр.д. № 1/2013г. на ВКС, IV г.о. и решение № 297 от 22.12.2014г. по гр.д. № 4004/2014г. на ВКС, I г.о., в които е прието, че съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване на евентуалната им заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл.172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката /ден, нощ, виелица, дъжд и пр./, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към този момент, физиологични особености – зрение, слух, възраст, заболявания; паметово – интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането – възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. В решение № 79 от 12.07.2017г. по гр.д. № 3244/2016г. на ВКС, IV г.о. е изтъкнато, че съдът не може да преиначава свидетелските показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства. Посочено е, че законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът поради това е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. В решение № 207 от 17.03.2021г. по гр.д. № 165/2020г. на ВКС, IV г.о. е отбелязано, че съдът е длъжен да извърши преценка на обективността на свидетеля и доколко поведението му и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната.

Предвид така формираната практика и съобразявайки мотивите на въззивния съд, искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва да бъде уважено за проверка на съответствието на обжалваното решение с дадените разрешения. С оглед наличието на формирана практика по поставения въпрос е неоснователно искането за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Доводите, свързани с обосновката на първия въпрос и касаещи извършената преценка на събраните по делото доказателства, са пряко относими към правилността на формираните от въззивния съд изводи по съществото на правния спор, поради което отговор на същите ще бъде даден с решението по чл.290 ГПК.

Не следва да бъде разглеждан и довода за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, като преценката за правилността на въззивното решение ще бъде извършена в решението по чл.290 ГПК.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 601 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение