Определение № 2090 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2525/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор К. Г., против въззивно решение № 509 от 26.04.2024 г. по в.гр.д. № 3300/2023 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 5291 от 19.10.2023 г. по гр.д. № 5401/2022 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение частично е уважен предявеният от С. М. М. иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и Прокуратурата на Република България е осъдена да му заплати 25 000 лв., представляващи обезщетение за причинените му неимуществени вреди, вследствие на незаконно повдигнато обвинение по ДП № 46/2015 г. описа на СО-СП-гр. София, ведно със законната лихва върху нея, считано от 14.07.2021 г. до окончателното ѝ изплащане. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени въпросите за приложението на чл. 52 ЗЗД и по-конкретно за определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, включително и за наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите. Твърди се, че са разрешени в противоречие с възприетото в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и в противоречие с практиката на ВКС по искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вр. чл. 52 ЗЗД, постановена по реда на чл. 290 ГПК. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от С. М. С., със съдебен адрес – [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Д. В., в който е изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на подадената жалба. Няма искане за присъждане на разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че са предявени обективно кумулативно съединени искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД. Установено е, че със заповед от 24.02.2016 г. на разузнавач при ГД БОП-МВР е постановено задържането на ищеца за срок от 24 часа, като на същата дата му е извършен личен обиск, както и са извършени претърсвания и изземвания от имоти, негова собственост, и от ползвания от него лек автомобил. С постановление от 27.02.2016 г. му е наложена „Забрана за напускане пределите на Република България“. Протоколите относно извършените процесуални действия по ДП № 46/2015 г. по описа на СО-СП-гр. София са връчени на ищеца на 07.04.2016 г., а с постановление от 25.04.2016 г. същият е привлечен и като обвиняем за извършени престъпления по чл. 282 НК, чл. 301 НК, чл. 214 НК и чл. 321, ал. 6 НК и отново е задържан за 72 часа. След повторното задържане първоначално му е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 20 000 лв., като след обжалването ѝ от ищеца, е намалена на 7000 лв. Наложените спрямо ищеца мерки за процесуална принуда са отменени с постановление от 28.12.2017 г., а досъдебното производство спрямо него е окончателно прекратено с постановление от 14.07.2021 г. поради недоказаност на обвинението. Във връзка с оспорването на Прокуратурата за наличието на основание за ангажиране на отговорността ѝ, съдът се е позовал на задължителните разяснения, дадени с ТР № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, т. 7, че съответният правозащитен орган отговаря и в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението. Приел е, че с оглед събраните по делото доказателства, ищецът е установил всички елементи от фактически състав на предявения иск, като спорен между страните е останал въпросът за обема на отговорността на ответника. Съдът е посочил, че наказателното производство срещу ищеца от привличането му като обвиняем до прекратяването му е продължило 5 години, 4 месеца и 19 дни, в рамките на които ищецът е бил задържан за срок от 72 часа, взета му е мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 7 000 лв., както и е постановена забрана да напуска пределите на страната. Приел е, че това е причинило на ищеца интензивен стрес, напрежение и притеснение, които видно от представената медицинска документация са наложили оказване на спешна медицинска помощ във връзка с констатирани високи нива на артериално налягане, които първоначално не са се повлияли от приетите медикаменти. От представените извлечения от сайта на Апелативна специализирана прокуратура и от множество медии – печатни и онлайн, както и от свидетелските показания, кредитирани като достоверни, последователни и кореспондиращи с останалия доказателствен материал, съдът е приел, че обстоятелствата във връзка със задържането на ищеца и повдигането на обвинение срещу него са станали достояние на неограничен кръг лица, предвид широкото им медийно отразяване. Установено е, че обвинението значително е засегнало професионалната му репутация, доколкото същото е свързано със заеманата от него длъжност „директор“ на ТД на НАП – Велико Търново, както и пряко е рефлектирало не само върху професионалния му авторитет, но и на общественото доверие в него и на социалните му контакти – затворил се в себе си и много от приятелите му спрели да общуват с него. Освен установеното неблагоприятно отражение на наказателното преследване върху социалната среда на ищеца и преживените негативни емоции на стрес, безпокойство и страх, при определянето на размера на справедливото обезщетение е взел предвид още, че повдигнатото на ищеца обвинение е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, продължителността на разследването надхвърля както законоустановените срокове, така и разумния срок за приключването му, били са предприети множество процесуално-следствени действия с участието на ищеца, включително са използвани и специални разузнавателни средства, както че допълнително неудобство за ищеца е произтекло и от наложителното пътуване от [населено място] до [населено място] във връзка с разследването, водено от Специализираната прокуратура. Съобразявайки още възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението, както и обществено-икономически условия на живот към този момент, с оглед конкретните обстоятелства по делото, съдът е определил, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 25 000 лв. Имайки предвид така изложените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска, поради липса на посоченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Повдигнатите в изложението въпрос са относими, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, включително и посочената от касатора. Според нея само при доказана причинна връзка между предприетите следствени действия, по образуваното срещу ищеца досъдебно производство и претърпените от него вреди в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, държавата отговаря за дейност на правозащитните органи и на пострадалия се дължи обезщетение за неимуществените вреди, което съдът определя глобално по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, и др. съгласно ППВС № 4 от 23.12.1968 г. Съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В обжалваното решение не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 235 ГПК, в противоречие с трайно установена съдебна практика. Видно от мотивите на обжалваното решение съдът след анализ на събрания доказателствен материал е приел, че ищецът е доказал наличието на основание за ангажиране на отговорността на ответника, във връзка с чиито действия е претърпял неимуществени вреди. Съдът е обсъдил всички относими към спора доказателства, доводи на страните и обстоятелства около наказателното преследване на ищеца, като преценката им за конкретния размер на определеното обезщетение е такава по правилността на правните му изводи, поради което не е предмет на настоящото производство. Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд