Определение № 1105 от 09.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 102/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу решение № 136 от 08.07.2024г. по в.гр.д.№ 129/2024г. на Апелативен съд Бургас за потвърждаване на решението по гр.д.№ 35/2023г. на ОС Сливен в частта, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати на основание чл.432,ал.1 КЗ на ищеца М. И. М. застрахователно обезщетение за разликата над 25 000лв. до присъдените 50 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при пътен инцидент, настъпил на 04.08.2022г.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон - на разпоредбата на чл.52 ЗЗД с твърдения за прекомерно завишено по размер обезщетение. Изложени са и оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения - превратно тълкуване и оценка на доказателствата, кредитиране на свидетелски показания без анализ с останалия събран по делото доказателствен материал и конкретно с изслушаната и приета по делото медицинска експертиза. Твърдението е, че вредите не са доказани в размера, в който са обезщетени, при приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД не са отчетени обективните икономически критерии - икономическите условия на живот в страната към датата на ПТП, стандарта на живот и доходи в конкретното населено място, където живее ищецът. При твърдение, че застрахователят е заплатил сумата от 25 000лв., която счита за достатъчна за репариране на вредите, искането е за отмяна на решението и отхвърляне на иска за разликата до 50 000лв.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени въпросите при посочени допълнителни предпоставки чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. „ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли при прилагането на критерия на справедливостта да се отчитат въведените принципи на „възстановителна справедливост“ и „разпределителна справедливост"?

2/ „ При довод във въззивната жалба за необоснованост на фактическите констатации относно размера на присъденото обезщетение спрямо социално- икономическата обстановка в страна към момента на настъпване на увредата, както и съдебната практика при сходни случай, въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалбата оплаквания, всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235 ал. 2 и ал. 3 ГПК, и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материално правни норми ? “

В изложението не са посочени актове, които да обосноват приложното поле на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Няма изложени аргументи за наличието на тази, цитирана като т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.

Поддържа се искане за допускане на обжалването поради очевидна неправилност, която според касатора се състои в това, че е „определено необосновано завишено по размер застрахователно обезщетение в резултат на допуснато неотчитане от въззивния съд на всички релевантни и обективни критерии за справедливост, което е основание за допускане на касационното обжалване с оглед разпоредбата на чл. 280, ал.2 от ГПК“.

В писмен отговор ищецът счита касационната жалба за недопустима. Излага и съображения за отсъствие на предпоставките за допускане на обжалването и за основателност на касационната жалба.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Неоснователен е доводът в депозирания отговор по чл. 287 ГПК за недопустимост на касационната жалба, поради заявено искане за отхвърляне на иска. Както се посочи, застрахователят поддържа, че изплатеното от него в хода на съдебното производство след постановяване на първоинстанционното решение обезщетение от 25 000лв., репарира изцяло вредите на ищеца, поради което счита исковата претенция за неоснователна.

Въззивната инстанция е отделила като спорен въпросът за размера на справедливото обезщетение, който според становището на застрахователното дружество - въззивник възлиза в размер на 25 000лв.

От фактическа страна е прието, че на 04.08.2022г. ищецът е пострадал като пешеходец - при преминаване по пешеходна пътека на [улица]в [населено място], е бил ударен от застрахования в ответното застрахователно дружество водач като му е причинена средна телесна повреда изразяваща се в луксация на раменната става и счупване на големия туберкул, довело до трайно затрудняване движенията на десния горен крайник - обстоятелства, установени със задължителна за гражданския съд сила на основание чл.300 ГПК. За доказани са приети посочените в съдебно медицинска експертиза увреждания: контузия на главата с травма в областта на носа с наличие на болезнени травматични отоци, кръвонасядания и разкъсно-контузна рана на гърба на носа с дължина около 3 см, наложила хирургична обработка и шев, счупване на носните костици без дислокация на костните фрагменти фрактура на носа; контузия на десния крак с наличие на повърхностно охлузване на кожата и болезнен травматичен оток по предната повърхност на колянната става; психически стрес; множество травми и наранявания по глава, крайници и тяло; множество болезнени натъртвания и контузии по тялото. Разкъсно-контузната рана на гърба на носа е била лекувана по оперативен начин, чрез хирургична обработка и шевове, като възстановяването е в рамките на 15-20 дни. Счупването на носните костици, без дислокация на костните фрагменти и без деформация на носната пирамида, налагащи репозиция и имобилизация, обичайно заздравяват за срок от около 20-25 дни при нормален ход на оздравителните процеси. Луксацията и фрактурата на големия туберкул на раменната кост на дясната ръка са били лекувани консервативно, като след репозицията им ръката е била обездвижена с мека превръзка тип „Дезо“. Обездвижването при този вид увреждания има за последица сравнително продължителен период на постепенно раздвижване на ръката и провеждане на рехабилитационни процедури.

Въззивната инстанция е приела за установено и, че ищецът е пострадал в активна трудоспособност, бил е в добро здраве. Анализирано е, че получените множество травми на различни части на тялото, свързани с продължително затруднение на движението, обслужването и храненето са били съпътствани с болки и постоянен дискомфорт за около 3 месеца като вещото лице е пояснило, че най-вероятно пълно възстановяване на обема движение в раменната става на ищеца няма да настъпи, въпреки че движенията в двете основни равнини на тази става са възстановени в значителна степен. Възприето е въз основа на свидетелските показания, че освен телесните увреждания, ищецът получил и силен стрес, от който не се е освободил до момента - постоянно плачел и се притеснявал, че ще остане сакат. Преди увреждането бил жизнен и подвижен, работел, но травмите наложили да преустанови работа за шест месеца, станал тромав и потиснат емоционално.

При определяне на конкретния размер на обезщетението апелативният съд е анализирал съдебната практика по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, и е посочил, че на обезщетяване подлежат всички неимуществени вреди, включващи телесните и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи отражение върху психиката, и/или създаващи социален дискомфорт за определен период от време.

Като релевантни са преценявани както общите критерии - характер и тежест на телесните повреди, обстоятелства, при които са настъпили - при правилно пресичане на пътното платно, ищецът е бил блъснат от автомобил; интензитет на болките и страданията и обща продължителност от няколко месеца, получени физически и психически последици от уврежданията. От значение за спора е преценено, че претърпяното ПТП и последващите болки са довели до негативни промени в обичайния живот на пострадалия, причинили са емоционална тревожност относно бъдещата възможност да се въстанови напълно. Извършена е и преценка, че травмите са оставили белези и неотшумяващи затруднения и болки при движението на крайника.

Като релевантно за определяне на размера на обезщетението въззивната инстанция е преценявала и общественото разбиране за справедливост и икономическите условия в страната към момента на увреждането, израз на които са нивата на застрахователно покритие.

При анализа на тези обстоятелства, въззивният съд е приел за достатъчна сумата от 50 000 лв. като паричен еквивалент на доказаните по делото неимуществени вреди при отчитане на компенсаторния характер на обезщетението, съответстващо на установените по делото по вид и размер увреждания, получени в резултат ПТП.

Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено:

Дори да бъде счетено, че предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по отношение на поставените въпроси е въведена чрез позоваването в касационната жалба на ППВС № 4/23.12.1961г. и решения по чл.290 ГПК, отсъства основание за преценка въззивната инстанция да се е отклонила от трайноустановените разрешения по приложението на чл.52 ЗЗД, съгласно които за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, макар те да нямат самостоятелно значение, а следва да се преценяват в съвкупност с другите критерии. Не съответства на фактите, установени в хода на съдебното производство тезата, която касаторът защитава, че ищецът е напълно възстановен и търпените болки са „в кратък срок“, при констатацията на медицинската експертиза, че най-вероятно пълно възстановяване на обема движение в раменната става на ищеца няма да настъпи.

Въззивната инстанция е изложила правните аргументи, че обезщетението по чл.52 ЗЗД има компенсаторен характер и тезата на касатора за „възстановителна справедливост“ и „разпределителна справедливост“ не е обсъждана, поради което първият въпрос има и хипотетичен характер, което отнема характеристиката му на обуславящ по смисъла на т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС и прави безпредметно допускането на касационното обжалване по него.

Съставът на апелативния съд е преценявал конкретните, обективно установени специфични за спора обстоятелства. Съдът е изложил своите фактически и правни изводи и вследствие на самостоятелна преценка е дал отговор за справедливия паричен еквивалент на доказаните претърпени морални вреди, поради което поставеният като втори процесуалноправен въпрос - игнориране на задълженията по чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235 ал. 2 и ал. 3 ГП не съответстства на подробно изложените мотиви към обжалваното решение.

Некоректно е и твърдението, заложено във втория въпрос, че не са отчетени съществени критерии за прилагане на принципа за справедливост, че не са съпоставени с установените факти по делото, а и преценката на решаващия състав на отделни факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението в разглеждания случай, е въпрос по правилността на съдебното решение, който не може да бъде обсъждан в тази фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК.

Приложното поле на посоченото като допълнително основание по двата въпроса - т.3 на чл.280,ал.1 ГПК не е обосновано, поради което тази предпоставка не е надлежно въведена и не подлежи на преценка.

Невъзможността за допускане на касационното обжалване по въведеното основание „очевидна неправилност“ произтича от обстоятелството, че този особено тежък порок на решение е декларативно заявен от обжалващата страна без релевантни аргументи. Обосноваването на тази директна предпоставка за произнасяне по същество от касационната инстанция е задължение на касатора и не подлежи на служебно установяване. Доводите на страната са за неправилност по смисъла на чл.281,т.3 ГПК, която не е идентична на основанието по чл.280,ал.2, предл.трето ГПК.

На насрещната страна следва да се присъдят поисканите и доказани с договора за правна защита и съдействие разноски за изготвянето на отговор на касационната жалба - 3 200 лв., чието заплащане е удостоверено в договора.

По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.